Кайл Милс
Човекът без сянка (7)

6.

Куин придърпа високото столче малко напред и подпря лакти на масата за билярд. Малкият бар беше почти празен, с изключение на един мъж, който много приличаше на Ейбрахам Линкълн, и обслужващата го висока жена. Куин откри заведението случайно, докато учеше в университета в Мериленд. Препъвайки се по калдъръмената уличка в един и половина сутринта заедно с неколцина приятели, тя бе решила, че се нуждаят от още по една бира, преди да тръгнат от Балтимор и да се върнат в общежитието. Влязоха в първия бар, който видяха, и прекараха там два часа, като се смееха истерично и се опитваха да играят билярд, без да паднат по лице.

Следващия уикенд те пак отидоха в малкия бар. Намериха го чак след като комбинираха откъслечните си спомени и съставиха груба карта. А след седмица започнаха да се отбиват там всеки ден и набързо да изпиват по една бира.

Куин и приятелите й се дипломираха, разпръснаха се из страната и престанаха да поддържат връзка. Но тя продължи да посещава заведението. Харесваха й клаустрофобичното усещане, че разноцветните плочки на тавана са надвиснали точно над главата й, мирисът на старо дърво и плесен и лавиците, отрупани със сувенири за Елвис Пресли. Това я връщаше към онзи период от живота й, когато всичко беше ново и вълнуващо. Преди реалността да го атакува толкова безмилостно.

Куин изправи рамене и се протегна, сетне продължи да преглежда листовете, разпилени по масата за билярд. Тя се върна в началото на програмата си за търсене в Съдебномедицинския индекс, присви уморените си очи и се вторачи в безкрайните редове. Беше й трудно да чете на оскъдната светлина, но главоболието, заплашващо да я завладее, бе победено от трите и половина халби бира, които изпи. Нямаше нищо по-добро от комбинирането на неразгадаеми пречки в програмирането с алкохол, за да отвлечеш вниманието си от катастрофалния си личен живот.

В отсрещната страна на бара бедрата на Елвис се поклащаха хипнотично и часовникът в стомаха му показваше един. Куин седеше тук от четири часа и преглеждаше едно и също нещо отново и отново. Алгоритъмът на програмата за търсене беше елементарен — задача, с която би се справил и гимназист. Компютърът само трябваше да отвори базата данни и да сравни цифрите, обозначаващи фрагментите ДНК. И ако намереше еднакви фрагменти, ги изплюваше. Елементарна работа. Затова откъде се бяха появили петте попадения и защо старата търсачка не ги бе открила? Двете програми в основни линии работеха по един и същ начин.

Куин прерови листовете на масата за билярд и намери резултатите, подадени от нейната програма.

— Мериленд, Ню Йорк, Оклахома, Орегон и Пенсилвания — измърмори тя.

Каква беше връзката? Куин бе прочела информацията за базата данни на всеки щат, но не откри значителни несъвместимости между хардуера и програмното осигуряваме. И не знаеше къде още да търси.

— Затваряме. Всички вън.

Куин вдигна глава и видя, че старецът се обърна нестабилно на стола си и се вторачи в нея. Барманката хвана брадичката му и обърна лицето му към себе си.

— Нямам предвид нея, Барни, а теб.

Той беше твърде пиян, за да окаже сериозна съпротива, и с малко помощ и залитане излезе от бара. Барманката тресна вратата след него и се облегна на стената.

— Защо ли го правя, вместо да си гледам живота?

Куин се усмихна. Бърти беше другата причина, поради която не можеше да се откаже от посещенията си в малкия бар. Държеше се майчински с всеки клиент и споделяше философията на работническата класа. Куин винаги идваше при нея, когато имаше проблем. Тя вдигна чаша с шеговита наздравица.

— Мислех, че това е хубавият живот. Нали ти така каза?

— Не вярвай на нищо, което ти казвам, миличка. — Бърти се наведе над бара и си наля бира. — Така ще живееш по-дълго и щастливо.

Куин започна да събира листовете на купчина, а Бърти взе стол и седна срещу нея.

— По случай ли работиш?

Куин я погледна строго.

— Сто пъти съм ти казвала, че не съм агент, а само чиновник. Изтривалка. Незначителна прашинка в подножието на сградата „Джей Едгар Хувър“.

— Въпрос на време. Не се тревожи. Ще станеш агент.

— Понякога се съмнявам. — Куин натъпка листовете в износена раница и я хвърли под масата.

— Защо дойде тук, миличка?

— Не може ли да се отбия и да кажа здрасти?

Бърти я погледна недоверчиво и запали цигара.

— Има по-удобни места за работа. Не е ли така?

— Предполагам. — Гласът на Куин прозвуча малко мрачно.

— Е? Проблеми с Дейвид ли имаш?

Куин кимна, без да откъсва очи от пода.

— Скарахме се.

— За какво?

— Заради проклетата рокля, която ми купи.

— Купил ти е рокля? Защо се карате за такова нещо?

— В повечето щати биха ме изхвърлили от заведенията, ако я облека.

Бърти замислено всмукна от цигарата и се закашля.

— Трябва да ги откажеш — рече Куин.

— И какво смяташ да правиш? — без да обръща внимание на съвета, попита Бърти.

— Може би трябва да си купиш от онези никотинови лепенки.

Бърти се намръщи.

— За роклята.

— Ще я изгоря. Ще го удуша с нея. Знам ли… — Куин млъкна.

Бърти продължи да пуши. Куин знаеше, че тя подрежда мислите си и ще даде някой мъдър съвет, преди пепелта да стигне до пръстите й.

— Виж какво, Куин, мисля, че реагираш прекалено остро. Мъжете обичат да се фукат с жените си, без да си дават сметка за това. Ако бях красива като теб, нямаше да го крия. Досега да съм се омъжила за кинозвезда. Или за някой готин бейзболист…

— Не става дума само за роклята, а за много други неща — прекъсна я Куин, преди Бърти да развихри фантазията си. — Започвам да мисля, че Дейвид не е подходящ за мен. Знам ли… Може би съм се променила. Пораснала съм. Знаеш ли, че преди да отида да следвам в Мериленд, не бях яла китайска храна? И най-високата сграда, която бях виждала, беше хамбар.

Бърти кимна, но не каза нищо.

— Опитвам се да обясня, че част от новото постепенно се е изпарило. Когато се запознах с Дейвид, мислех само за хубавите му дрехи, красотата му, доброто му образование в „Айви Лийг“ и работата му в ЦРУ. Не бях срещала мъж като него. Струваше ми се съвършен и вълнуващ. Не вярвах, че ще се занимава с мен.

— Била си омагьосана.

— Да. Точно така. И мислех, че и двамата искаме едни и същи неща. Но сега не съм сигурна. — Куин тихо въздъхна и потърка очи. — Не знам. Може би просто съм недоволна. Така казваше майка ми, преди да напусне татко — че вечно съм била недоволна. И съм смятала, че съм много по-добра от нея.

— Това са глупости, Куин. Светът нямаше да е много интересно място, ако всеки беше доволен от живота си.

— Може би. Знам ли.

Бърти угаси цигарата си на ръба на масата за билярд и остави още една следа от изгаряне.

— Аз пък знам. Получих този бар, когато татко почина. Това беше през шейсет и втора. Бях горе-долу на твоите години. Казах си, че това е временно — после ще го продам и ще се преместя. Ще променя живота си. Но винаги има причина да не го направиш, нали? И все си казваш, че ще изчакаш още една година. А ето че още съм тук. И тук ще си остана.

— Стига, Бърти. Ти…

Барманката стана и грабна бирата си от масата.

— Заключи, когато си тръгнеш, миличка.

— Чакай! Къде отиваш?

— Лягам си. Късно е.

— Но обикновено ти ми казваш какво да направя. Забрави ли?

— Не съм ти необходима, Куин. Това е решение, което трябва да вземеш сама.