Кайл Милс
Човекът без сянка (16)

15.

Ричард Прайс стоеше пред големия прозорец с изглед към необитаемите планини на Вирджиния около научноизследователската база на „Модерна термодинамика“, но не ги виждаше.

— Втора жена за една седмица, Брад. Какво се случи, по дяволите?

Отражението на Лоуел в стъклото се размърда неспокойно. Тъмният му костюм и червената вратовръзка бяха безупречни както винаги, но у него имаше нещо различно. Погледът му беше твърде напрегнат, а брадичката — издадена доста напред. Мълчеше.

Прайс се обърна и го погледна в очите.

— Не ме карай да питам втори път.

Той не разбра дали тези думи отслабиха волята на Лоуел да мълчи, или засилиха решителността му да говори. Но всъщност нямаше значение.

— Казах ви, този път беше различно, сър.

— Мисля, че не те попитах това. Искам да знам как се случи. Удвоих проклетия ти екип…

— Да, сър!

Прайс седна на кожения стол зад бюрото си, без да откъсва очи от мъжа, който стоеше неподвижно като статуя върху килима.

— Не желая да участвам с теб в тази игра, Брад. Ако имаш да кажеш нещо, говори.

— Сър, трима от хората ми са новаци, а единият работи едва от няколко седмици. Бива ги, но не са подготвени… не и за това. И дори да имах време да ги подготвя, пак няма да са достатъчно за изпълнението на задачата, особено след заповедта ви да не допускаме да ни видят.

— Престани, Брад. Много добре знаеш, че…

— Сър! — Силният глас на Лоуел стресна Прайс, който млъкна. — Сър, той сякаш е неуловим за електронното наблюдение. Вече обсъдихме това. Сутринта намерихме компютърен чип, вграден в проследяващото устройство на колата му. Чипът изпращаше фалшива информация и затова не можахме да го проследим. Хората ми дори нямат представа как действа…

Лоуел започна да изглежда неуверен и гласът му загуби част от убедителността си.

— Свърши ли? — попита Прайс.

— Не, сър. Имайки предвид ограниченията, при които работя, мисля, че е невъзможно да овладеем положението.

— Не желая оправдания.

— Няма да се оправдавам, сър. Ако смятате, че работата ми не е достатъчна, оставката ми ще бъде на бюрото ви още днес следобед.

Прайс въздъхна дълбоко и посочи един от столовете пред бюрото си. Лоуел седна, но малко сковано.

— Знаеш, че не искам проклетата ти оставка, Брад.

— Да, сър.

— Краят на тази операция наближава. И двамата го знаем. Всеки ден е ценен. Просто трябва да издържим.

— Разбирам, сър. Но не съм сигурен дали е възможно.

Прайс стана, заобиколи бюрото и седна на стола до Лоуел. Времето да разчита на йерархията и на силата на сплашването отмина. Той искаше Лоуел да се съсредоточи. И да не губи вяра още малко.

— Какво е положението, Брад?

— Къщата е чиста и се грижим за тялото…

— Но?

— Ако това продължава, някой ще забележи схемата. Млади, добре образовани, привлекателни жени изчезват в рамките на кратък период от време в относително малък географски район. С нищо не можем да противодействаме на това.

Прайс потърка устни, но не каза нищо.

— Мислите ли, че може да се направи нещо, сър?

— Не знам, Брад. Честна дума.

— Тогава вероятно ако променим някои от насоките, които спазвам, бих могъл да…

Прайс поклати глава.

— Не. Още не сме стигнали дотам. Може би това скоро ще стане, но не сега. А жената от ФБР?

— Куин Бари. Наблюдаваме я, но не очаквам повече неприятности от нея. Прехвърлиха я в Куонтико и ние отстранихме проблемите в КСИД.

Прайс стана. Лоуел стори същото, като правилно се досети, че е освободен.

— Имаш доверието ми, Брад. Винаги е било така.

Изненадата, която се изписа по лицето на Лоуел, не беше напълно неочаквана. Прайс рядко изказваше похвали, защото смяташе, че така значително се увеличава силата на въздействието им.

— Положението очевидно е изключително трудно — продължи той. — Но знаеш какъв е залогът. Само печелим време. Сега е ценна всяка секунда. Съзнаваш това, нали, Брад?

Лоуел кимна рязко и излезе от кабинета, оставяйки Прайс да стои неподвижно насред стаята.

Изключително трудно положение.

Той се запита дали винаги е било така, или си беше невъзможно още от самото начало.

 

 

Прайс кимна мълчаливо за поздрав на петимата мъже, седнали около масата за конференции, и зае обичайното си председателско място.

— Радвам се, че сте тук, сър. Тъкмо се готвехме да започнем.

Лаборантът затвори стъклената врата пред високата два метра грамада от аудио-визуална техника, отстъпи назад и се съсредоточи върху дистанционното управление в ръката си. Огромният екран на отсрещната стена проблесна, стана зелен и след миг се появи мъгляв образ.

— И така, уловихме картина от сателита. Ако възникнат проблеми, ще бъда навън — каза младият мъж, остави на масата дистанционното управление, угаси лампите и излезе.

На екрана бавно преминаваха бледи, зеленикавобели хълмисти дюни, заснети с видеокамера с прибор за нощно виждане, монтирана на долната част на „Ф-18 Хорнет“. От време на време спокоен глас се смесваше с атмосферните смущения, съскащи от вградените в стените говорители. За повечето присъстващи картината беше неразгадаема, но за Прайс беше съвсем ясна. Двайсетте години, прекарани в армията, бяха превърнали пилотските радиовръзки в негов втори език.

Пустият терен бавно започна да се променя. Появиха се светлинни проблясъци на голямо разстояние един от друг — вероятно огньове на пастири или номади, после геометрични очертания на малки постройки и накрая — светлини и познат изглед на град.

Атмосферните смущения утихнаха, когато тягата намаля, и говорът стана малко по-разбираем. Прайс огледа хората около себе си, наблюдавайки степента на съсредоточеност по лицата им на приглушената светлина.

Изтребителят пусна товара си върху голяма квадратна сграда близо до центъра на града. Малкият обект се стрелна надолу, насочван със смъртоносна безпогрешност от лазер, фокусиран върху постройката. Прайс измърмори одобрително, когато бомбата улучи целта и сградата избухна с безшумен взрив.

Светът сякаш се наклони, когато Ф-18 бавно започна да завива обратно натам, откъдето бе дошъл. Камерата остана насочена към мишената колкото бе възможно по-дълго, снимайки мъглявината от бели пламъци, разсейвани от пустинния вятър.

— Какво разхищение!

Всички се обърнаха към задната част на стаята и източника на гласа.

— Моля? — попита Прайс, когато фигурата се наведе напред под светлината от екрана.

— Казах — какво разхищение.

— Бихте ли обяснили, доктор Марън? — попита един от другите мъже в помещението, очевидно ядосан от неприятния тон на учения.

— Афганистанците са много далеч от разработването дори на нещо малко опасно — отговори Марън.

— Откъде сте сигурен, по дяволите?

— О, моля ви! Всички тук, включително вие, знаете, че афганистанците не представляват заплаха. Ако има такава страна, това е Северна Корея. Но те са твърде тясно свързани с китайците, за да бъдат практическа мишена, нали? Не са съвсем безпомощни.

Прайс предпочете да не се намесва в последвалия разгорещен спор. Всъщност в основни линии преценката на Марън беше правилна. Параноята в Съединените щати продължаваше да нараства, докато медиите злорадо си играеха със заплахата, идваща от терористични страни, разработващи преносими системи, които можеха да вкарат в страната някое от жестоките си ядрени оръжия. Можеше да се спори дали това не е най-сериозната заплаха, пред която някога са били изправяни САЩ, засенчваща дори студената война, ако се имаше предвид пълната безразсъдност на врага. През следващите десет години страни, управлявани от луди и религиозни фанатици, щяха да станат ядрени сили. Президентът на Съединените щати трябваше да си придаде вид, че прави нещо, и това беше най-доброто, което съветниците му бяха измислили.

Но никой друг в стаята не знаеше, че сградата, която военновъздушните сили току-що бяха взривили, няма нищо общо с разработването на оръжия. ЦРУ не бе успяло да открие ракетната научноизследователска база на афганистанците. Това обаче нямаше значение. Както Марън убедително подчерта, афганистанците не бяха сериозна заплаха. Всъщност важното беше, че нещо се взриви и медиите го заснеха.

Доктор Едуард Марън изведнъж се изправи и заплашително посочи с пръст мъжете около масата.

— Аз съм виновен за това. Аз и хората като мен. Ние стерилизирахме войната и я направихме лесна. Лишихме я от мириса на инфекция и от тишината на смъртта. Заличихме ужаса и скръбта. И заради нас сега силата да започнат война е в ръцете на страхливци и лицемери.

Викове се разнесоха почти мигновено, но Прайс отново не взе участие. Гневът и личните му чувства към доктор Едуард Марън вече нямаха особено значение. Емоционалните изблици бяха лукс, който не можеше да си позволи.

Стореното — сторено.