Кайл Милс
Човекът без сянка (57)

56.

Те най-после излязоха от коридора и стигнаха до поста на охраната, който Марън бе описал. Там беше пълно с хора, тътрещи крака към двойните стъклени врати в другия край.

— Още колко остава? — попита Ерик.

Куин погледна часовника на китката си и безуспешно се опита да изблъска хората пред нея.

— По-малко от минута.

Двамата минаха през вратите, когато оставаха петнайсет секунди, и хукнаха веднага, за да се предпазят от стъклата, в случай че се пръснеха от взрива.

Потокът от излизащи служители намаля. Паркингът бе пълен с хора, които се събираха на добре организирани групи.

— Три, две, едно! — тихо изброи Куин.

Двамата приклекнаха и запушиха уши в очакване на експлозия.

Нищо.

— Това беше — рече Куин и спусна ръце.

— Сигурна ли си?

— Мога да броя минутите, Ерик. Може би някой е намерил бомбата. Или Марън е объркал нещо. На кого му пука? Да се махаме оттук, по дяволите.

Тя отново тръгна, но само след няколко крачки спря, когато разбра, че Ерик не я следва.

— Какво правиш? Хайде!

Той стоеше на паркинга и оглеждаше хората, които се трупаха там.

— Ерик! — Куин го хвана за ръката и го задърпа след себе си. — Какво ти става? За пръв път ни провървя, откакто сме се запознали. Да се възползваме от късмета!

— Защо всъщност Марън ни каза, че ще взриви сградата? — попита Ерик и изведнъж спря.

Той пусна ръката й и направи няколко нерешителни крачки обратно към претъпкания паркинг.

— Не знам. Защото е искал да избягаме?

— И без това щяхме да излезем.

Куин посочи вратата, през която бяха минали.

— Виж! Всички са навън. Няма да пострадат. Да тръгваме!

За момент Ерик изпадна в подобното на унес състояние, което Куин вече познаваше като съсредоточаване, после изведнъж започна да подскача и трескаво да размахва ръце.

— Бягайте! Махайте се от паркинга!

Куин се хвърли върху него, притисна го до стената и запуши с ръка устата му.

— Да не си се побъркал?

Той я блъсна встрани и продължи да крещи колкото му глас държи.

— Махайте се оттам, по дяволите!

Куин погледна хората на паркинга и видя, че повечето са престанали да разговарят и ги гледат. След миг от тълпата изскочиха двама мъже, които хукнаха към тях. Тя позна и двамата.

Вместо да се обърне и да побегне, Ерик тръгна към мъжете и продължи да крещи истерично. Куин го хвана през кръста, но разбра, че е късно. Мъжете бяха на пет-шест метра и бързо се приближаваха.

Експлозията я завари напълно неподготвена. Тя усети силата и топлината част от секундата преди Ерик да я блъсне на земята. Почти мигновено последваха още два взрива, но звукът бе заглушен от кънтенето в ушите й и от тялото на Ерик, което я закриваше.

Тътенът на последната експлозия заглъхна на фона на звуци от пращене на огън и аларми на коли, но Ерик не помръдна. Куин се опита да го отмести, но не успя.

— Ерик! Ерик! Чуваш ли ме? Добре ли си?

— Да… Мисля, че да.

Той се отмести сам, легна по гръб на асфалта и се вторачи в димното небе. Куин се изправи на колене и прокара ръце по тялото му, за да провери дали е ранен или изгорен. Единственото, което откри, беше дълбоко разкъсване отстрани на тялото. Тя откъсна парче плат от долната част на полата си и го притисна до раната.

— Господи! — възкликна Ерик.

— Добре ли си? — повтори тя и му помогна да седне.

— Да, да, добре съм.

Вълна от дим закри за миг лицето му. Той миришеше странно — като бензин, но примесен с нещо сладникаво. Когато вълната се разсея, Куин се обърна и огледа паркинга.

Навсякъде горяха пожари. Някои достигаха петнайсет метра височина. Колите бяха обхванати от пламъци. Телата на няколко души все още можеха да се разпознаят, но мнозина бяха разкъсани и представляваха овъглени до неузнаваемост парчета плът. Двамата мъже, които се бяха затичали към Куин и Ерик, лежаха по лице на асфалта само на няколко крачки от тях. В гърбовете им се бяха забили отломки.

Куин преглътна с усилие и се изправи.

— Можеш ли да вървиш, Ерик?

— Мисля, че мога — отговори той и й позволи да му помогне да стане.

Изведнъж Куин видя, че единият от двамата мъже, които бе помислила за мъртви, е дошъл в съзнание. Той още лежеше по корем, но бе вдигнал глава и бе насочил пистолет към тях.

— Ерик!

— Виждам го.

За разлика от гърба му, лицето на мъжа беше невредимо. Той беше човекът, който ръководеше операцията, когато ги бяха заловили в хотела.

Ръката му трепна, но мъжът не стреля, а гневно удари ръкохватката на пистолета в асфалта. Най-после оръжието падна от ръката му и той положи глава на земята, за да умре. Но преди това каза нещо. Куин не беше сигурна, но то прозвуча като „Желая ви успех“.

 

 

Куин забеляза облечения в униформа мъж, който тичаше насреща, точно когато превключваше скоростите на малкото исузу. Тя завъртя волана надясно и мина на косъм от него, като едва не блъсна колата в дърветата встрани от черния път. Куин погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че войникът е спрял и гледа към тях през прахоляка. Тя се вцепени, защото очакваше, че той ще извади пистолет и ще стреля. Но мъжът се обърна и продължи да бяга към черния пушек, който се издигаше над гората зад тях.

— По дяволите! Мислиш ли, че ще можем да минем оттам? — попита Куин, когато се приближиха до висока метална порта с бодлива тел отгоре.

— Не знам — отговори Ерик.

Тя настъпи до пода педала за газта и неволно затвори очи. Когато отново ги отвори, колата бе минала през портата и лудешки подскачаше по пътя, който внезапно се бе влошил.

— Куин, намали!

Тя не можеше. За пръв път, откакто бе започнало всичко това, Куин почувства, че я обзема истинска паника… Замисли се за хората, разкъсани от взривовете, към които ги бяха изпратили те двамата… За краткия миг, когато Марън й показа истинската си същност… И за думите му: „Днес няма да ти сторя зло“. В тоя миг осъзна, че той още контролира положението и манипулира всяко тяхно действие. Когато поискаше, щеше да я намери и после…

Куин видя острия десен завой пред тях, но не осъзна какво означава това.

— Куин!

Двигателят изведнъж увеличи неконтролируемо оборотите и тя полетя напред, когато колата намали. Ерик бе превключил на нулева скорост и държеше ръчната спирачка. Куин отчаяно опита да махне ръката му, но не можа да го накара да я пусне.

— Да не си полудял? Пусни я! — изкрещя тя, когато колата спря. — Трябва да…

— Куин! — извика той и я хвана за раменете. — Погледни ме.

Тя изпълни желанието му и успя да поеме малко спокойствие от тъмните му очи.

— Никой не ни преследва.

— Марън. Той…

— В момента Марън не се интересува от нас. — Ерик протегна ръка и нежно я хвана за врата. — Всичко е наред. Разбираш ли? Няма да ни се случи нищо лошо.

— Съжалявам… Имаш право.

Той стисна окуражително рамото й, слезе от колата и тръгна по пътя в посоката, от която бяха дошли. Спря на двайсетина крачки и се загледа към пушека, издигащ се над дърветата. Куин облегна чело на волана, пое няколко пъти дълбоко въздух и усети, че способността й да разсъждава трезво се възвръща. Когато се почувства добре, тя отвори вратата на колата, слезе и се приближи до Ерик.

— Ерик? Какво правиш?

Той измъкна фланелката през главата си, нави я на кълбо и я притисна до кървящата си рана.

— Хайде, Ерик. Трябва да те закарам в болница.

— Нищо ми няма.

— Не може да останем тук. Дори Марън да не е по петите ни, все някой ще дойде. Пазачите, оцелелите…

Той поклати глава.

— Никой няма да оцелее след следващата експлозия.

Куин застана пред него, блокирайки гледката пред очите му.

— Какви ги говориш?

— Спомняш ли си какво каза Марън? Били му откраднали всичко и той нямало да им го остави.

— Ерик, Марън ни излъга. Той знаеше, че ще подадем тревога. Искаше да…

— Не. Беше го планирал. Ние само го направихме по-забавно за него. Марън ще чака пазачите и някои от оцелелите да се върнат и тогава ще взриви сградата.

Куин затаи дъх за миг и затвори очи, опитвайки се да прогони страха, омразата и вината, които я обземаха.

— Трябва да се върнем — чу се да казва тя. — Достатъчно хора загинаха, Ерик. Трябва да ги предупредим.

Той поклати глава.

— Късно е.

Втората експлозия се разнесе само след няколко минути, точно както бе предсказал Ерик. Куин се обърна рязко, когато приглушеният тътен разтърси земята под краката им. Към небето зрелищно се издигнаха парчета горящ бетон и стомана. Взривовете трещяха един след друг. Куин нямаше представа колко продължи всичко това. Но беше достатъчно дълго, за да разбере, че Марън е успял и от „Модерна термодинамика“ и служителите на компанията не е останало нищо.

— Мислиш ли, че… той е мъртъв?

Ерик не отговори, а само се обърна и тръгна към колата.