Кайл Милс
Човекът без сянка (37)

36.

Едуард Марън изключи грила, вграден в гранитния плот, и се заслуша в затихващото съскане на газта. Още няколко минути. Той отиде в трапезарията, взе безупречно изгладена ленена покривка и я разгъна на масата. Докато около него се вихреше сложната ритмика на симфонията „Юпитер“ от Моцарт, Марън започна да лъска сребърните си прибори с мека кърпа.

Всяка вечер той извършваше един и същ ритуал — готвене, внимателно подреждане на масата, така че всеки кристален съд и сребърен прибор да блести с безупречна чистота, и поставяне всичко на мястото му. Тази задача не изискваше мислене и неизвестно по каква причина му доставяше неподправено удоволствие. Всъщност това беше едно от малкото неща в живота му, които го радваха.

А и днешният ден беше много по-успешен. Марън още бе завладян от спомените за младата жена — как беше разпъната на пода в спалнята на Ерик Туейн и как ухаеше. Звукът от разрязването на меката й кожа, който като по чудо се чуваше на фона на писъците, изтръгващи се през запушената й уста. Пълното поражение в очите й към края, когато той се притисна до изтерзаното й от болка агонизиращо тяло и проникна в нея.

Преливането на кръв, съчетано с ожесточеното й желание да живее, беше великолепно. Тя още беше жива, след като почти четири часа се бе занимавал с нея непрекъснато.

Върховно постижение!

Марън се върна в кухнята и се залови с тенджерите и тиганите на печката, като бъркаше, слагаше подправки и внимателно нагласяваше температурата. Светлината, проникваща през големите прозорци вдясно, постепенно намаляваше, докато слънцето залязваше. Храстите и дърветата в двора с площ двайсет акра около къщата му вече не се виждаха и стъклото се превърна в черно огледало, което отразяваше образа му с нарастваща яснота.

Марън грижливо нареди храната си в чиния, върна се в трапезарията и използва дистанционно управление, за да изключи музиката. Той обичаше тишината, когато се хранеше. Нищо не трябваше да заглушава потракването на среброто върху порцелана и впиването на зъбите в месото.

От „Модерна термодинамика“ още не бяха му се обадили. Куин Бари и Ерик Туейн пак бяха избягали. Марън знаеше това от засечено съобщение по електронната поща. Лоуел дори не беше разбрал, че двамата са били в къщата. Марън знаеше също, че в изгорелия дом на Ерик се намираха не само овъглените останки на младата жена, но и надупчените с куршуми трупове на двама полицаи. Добрият полковник щеше да дращи със зъби и нокти, за да утвърди Ерик като главен заподозрян, а Прайс щеше да възразява ожесточено, опитвайки се да си възвърне контрола върху положението, който беше твърде глупав и арогантен да смята за неконтролируемо. Марън протегна ръка към чашата си и се усмихна. Ричард Прайс със сигурност нямаше да бъде доволен от днешните събития.

Силният трясък от разцепване на дърво бързо бе последван от шум от стъпки на бягащи хора. Марън отпи от виното. Вкусът погали небцето му. Не, Прайс никак нямаше да е доволен.

— Докторе!

Марън не отмести поглед от пържолата и използва другите си сетива, за да проследи хората, които го заобиколиха.

— Полковник Лоуел! В момента вечерям.

Марън сложи хапка месо в устата си и остави сребърните прибори.

— Трябва да дойдеш с нас, докторе.

Марън продължи да дъвче, преглътна храната и рече:

— Вече ти казах, че вечерям.

Лоуел кимна и след миг Марън усети как някой го сграбчи за рамото. Той се обърна рязко, с едно-единствено движение уви ръка около гърлото на мъжа, повдигна го и опря ножа за хранене на нивото на очите му.

— Не! — чу се гласът на Лоуел. Но той нямаше предвид Марън, а останалите четирима мъже, които вече бяха извадили пистолетите си. — Пусни го, докторе!

Марън наклони глава надясно, като наблюдаваше отражението на окото на мъжа в ножа и слушаше как човекът се опитва да поеме въздух. После наведе глава и видя, че краката на мъжа висят на един-два сантиметра над пода. Реакцията му беше инстинктивна. Никакви усилия и никакви разсъждения. Всичко започваше отново. Годините на пленничество не го бяха смазали.

— Доктор Марън!

Хрумна му да забие ножа в мозъка на младия мъж, но бързо се отказа. Глупостта и непредсказуемостта бяха свързани. Реакцията на Прайс и вероятно дори на Лоуел беше лесно предвидима, но мъжете наоколо можеше да направят нещо прибързано. Моментът не беше подходящ.

— Съжалявам, Брад. Боя се, че не обичам да ме докосват…

И пусна мъжа, който залитна назад и се хвана за гърлото.

Марън се обърна и учтиво се усмихна на полковника, който полагаше патетични усилия да поддържа илюзията, че командва парада.

— Трябва да дойдеш с нас — повтори Лоуел.

Марън отново седна до масата и избърса ножа.

— Очаквам това с нетърпение, полковник, но първо бих желал да довърша вечерята си. Ако ти и хората ти изчакате навън, ще изляза след минута.

Лоуел не помръдна, само стисна челюсти толкова силно, че Марън си представи как зъбите му скърцат. Лоуел несъмнено искаше да го убие. От години изпитваше такова желание. Но това беше невъзможно, защото противоречеше на заповедите отгоре. Нещата не бяха отишли толкова далеч, че Прайс да му позволи да действа както намери за добре. Още не.

Лоуел най-после кимна към вратата. Хората му го последваха и излязоха, а Марън отпи от виното.