Кайл Милс
Човекът без сянка (47)

46.

Часовникът сякаш се движеше по-бавно с всяка изминала минута.

Куин се намести по-удобно на дивана и се вторачи в тавана, опитвайки се да слуша едновременно телевизора и приглушения глас на Ерик, разнасящ се от спалнята в хотелския апартамент. Звуците не бяха съвсем разбираеми, но й действаха успокояващо.

По-голямата част от последните пет часа бяха загуба на време. Куин бе разговаряла с петима души от Университета на Вирджиния, но никой не пожела да й посочи данни за преподавателите и служителите там нито по телефона, нито по електронната поща. Ерик възрази, когато тя предложи да отидат лично в Шарлътсвил, където служебната й карта от ФБР можеше да им свърши повече работа. Но накрая Куин призна, че той има право. Първо, не беше убедена, че това ще им донесе успех. Как би могла тя или някой друг да бъде сигурен кой точно е имал достъп до документите за кандидатстване отпреди толкова много години? И дори да откриеше надеждна информация, колко имена щеше да има там? Сто? Петстотин?

Пък и оставаше открит въпросът за безопасността. Преследвачите им се появяваха на усамотени места. Дали някой не я чакаше в Университета на Вирджиния? Имайки предвид събитията през последните няколко дни, това беше напълно възможно. Дори вероятно. Преди да направеха нещо, което можеше да доведе до смъртта им, те се нуждаеха от повече информация.

Ерик не вярваше на Дейвид — и може би с право — но въпреки това имаше смисъл да чакат, докато чуят какво има да им каже. Ако Куин беше сигурна в нещо, това беше фактът, че Дейвид е изпечен лъжец, но беше склонна да вярва на онова, което им бе казал в колата. Ерик обаче никак не вярваше на историята му.

След откритието за Университета на Вирджиния в продължение на два часа Куин се бе обаждала на стари приятели в компютърния бизнес, надявайки се, че някой ще знае нещо за „Модерна термодинамика“. Но не научи нищо. Никой не бе чувал за компанията. Ерик още действаше чрез контактите си в научната общност и може би щеше да има повече късмет. Положението не можеше да е по-лошо.

Единственото, което Куин бе направила през деня и можеше да им помогне, беше да изясни психологическия портрет на човека, когото търсеха, и който изглежда ги преследваше. Тя отново погледна тефтера на коленете си, проследявайки знаците, стрелките и квадратчетата, които почти напълно заличаваха първите й бележки. Въпреки привидния хаос, картината най-после се изясняваше. Или поне отделните части започваха да се свързват. Ако вечерта Дейвид съобщеше някаква информация за МТД, Куин се надяваше да сглоби всичко в единна теория. Но убедеността й, че иска това, като че ли все повече намаляваше.

Изведнъж нещо познато прикова вниманието й и тя се обърна към телевизора. Тефтерът падна на пода.

— Допреди три дни това беше домът на Ерик Туейн, известен физик, работещ за университета „Джон Хопкинс“.

Репортерката бавно вървеше надясно, а камерата следваше овъглената купчина тухли и дърво, в която Ерик бе вложил толкова много от себе си.

— Според анонимен източник от полицията в утрото на пожара е получено обаждане от дома на Туейн със съобщение за убийство. Изпратените на местопрестъплението двама полицаи са докладвали, че са пристигнали там, но после комуникацията е прекъсната. Когато отишли на мястото, подкрепленията видели, че сградата гори. Последната информация, с която разполагаме, е, че от останките са извадени три трупа — два са на полицаите, а третият още не е идентифициран. Вероятно е на Туейн.

Куин гледаше като хипнотизирана, докато жената продължаваше да върви край пожарникарите, които претърсваха развалините.

— Това ще засили дискусията около Ерик Туейн, който бе разследван за бруталното убийство на приятелката си, когато беше едва на седемнайсет години. Той бе освободен поради липса на доказателства, но убийството остана неразкрито…

Куин долови движение, обърна се и видя, че Ерик стои на прага. Той бе вкопчил пръсти в топчестата дръжка на вратата, беше се подпрял на рамката и гледаше телевизора.

— Ерик… Много съжалявам…

— Защо? Вината не е твоя.

— Аз се обадих на полицията и…

Гласът й постепенно заглъхна. Ерик пусна дръжката на вратата и мълчаливо се върна в спалнята. Какво би могъл да каже? Когато по-късно полицията изясни, че неидентифицираният труп е на млада жена, подозренията към него щяха да се затвърдят.

Куин отново се облегна на дивана, затвори очи и закри лице с ръцете си. По негласно взаимно споразумение двамата още не бяха разговаряли за онова, което им бе казал Дейвид. Бяха се прибрали в хотела мълчаливо, опитвайки се да проумеят участието на Военното разузнаване и на ЦРУ, но още не бяха готови да обсъждат това. Сякаш ако проронеха дума по този въпрос, цялата история щеше да се превърне в реалност.

Но сега знаеха, че двамата полицаи са мъртви. Хората, нахълтали в дома на Ерик, ги бяха убили и изгорили, без да се страхуват, че ще бъдат разкрити и наказани…

Куин стисна още по-силно очи, докато видя ярки петна светлина, проблясващи под клепачите й. Пулсирането в главата й, което не я оставяше на мира от два дни, се засили. Болката се разпространи из цялото й тяло.

Какво бяха направили, че да заслужат всичко това?

 

 

Куин отвори очи. Пулсирането в главата й почти бе изчезнало. Щорите бяха спуснати и телевизорът бе изключен. Тя седна в леглото и видя, че е завита с одеяло.

Погледна часовника си — 17:00.

Тя стана и безшумно влезе в спалнята. Ерик лежеше на пода, вдигнал крака на леглото и допрял телефонната слушалка до ухото си. Куин се отпусна на леглото.

— Добре ли си? — попита той и прокара пръсти през късата й коса.

Тя хвана ръката му и я долепи до бузата си.

— Ало? — каза той и притисна по-силно слушалката до ухото си. — Стивън Хокинг, ако обичате.

Куин повдигна вежди в почуда, когато чу името, но не беше сигурна защо се изненада. Тя взе листовете от коленете му и започна да ги преглежда, докато Ерик чакаше да го свържат. Първите две страници бяха изписани, но почеркът беше неразгадаем. Изреченията бяха надраскани едно върху друго и се преплитаха. Дори буквите сякаш бяха от непозната азбука.

— Джейн? Обажда се Ерик Туейн. Стивън там ли е? Благодаря.

Той погледна Куин и стисна палци.

— Стивън? Обажда се Ерик. Отдавна не сме се виждали. — Последва дълга пауза. — Добре съм. Искам да те питам нещо. Някой във факултета по математика работи ли за компания на име „Модерна термодинамика“?

Отново настъпи мълчание, после Ерик тихо въздъхна, докато слушаше.

— Сигурен си. Да. Надявам се да бъда там… Аха… Добре. Ще се видим. Благодаря!

— Онзи Стивън Хокинг? — попита Куин, когато Ерик затвори.

Той кимна.

— Да, но не знаеше нищо.

— Какво е това? — попита тя и му даде листовете. — Нищо не мога да разбера.

— Открих двама.

— Сериозно? Разбра ли нещо?

— Механика на небесните тела и проблеми в компютърното програмиране. Още не разполагам с подробности за първото, но второто има нещо общо с изкуствения интелект. Не можах да се свържа с много университетски преподаватели — бяха на лекции. Оставих съобщения да ми се обадят.

— Мислиш ли, че е безопасно?

— Не оставих номер, а само електронния си адрес. Няма начин да открият къде сме.

— Какво казаха двамата, с които говори?

Ерик сви рамене.

— Не много. Те работят по същия начин като мен и не знаят почти нищо за компанията.

— А научните им разработки за МТД?

— Още не знам на каква тема са. Събудих и двамата. Единият беше в Япония, а другият — в Индия. Би трябвало по-късно през нощта да науча подробности.

Те се умълчаха за миг.

— Ерик, за случилото се…

— Ти не си виновна, Куин.

— Обадих се на полицията. Аз…

Той стана и протегна ръка към нея. Куин я хвана и му позволи да я издърпа от леглото.

— На твое място и аз щях да извикам ченгетата. Съжалявам за случилото се с тях… Но щях да съжалявам много повече, ако ти беше останала там.

 

 

Телефонният автомат беше на петдесет километра от хотела им до изоставен магазин за млечни продукти. Ерик искаше да отидат още по-далеч, но Куин успя да го убеди да спрат. Дори да грешеше за Дейвид и да рискуваше отново да бъде предадена, те щяха отдавна да са заминали, преди някой да стигне до това затънтено място. Куин набра номера и се облегна на Ерик, за да му позволи да слуша и за да се стопли до него, защото вятърът беше студен.

— Пери — чу се глас от другия край на линията.

Куин се озадачи за миг. Дейвид й бе дал този номер и й бе казал да се обади в седем часа вечерта. Тя погледна часовника си. Беше точно седем.

Ерик отстъпи встрани и посочи телефона, опитвайки се да я накара да затвори. Куин поклати глава.

— Ало? — попита гласът. — Там ли сте?

— Кени?

Яростното изръмжаване през стиснатите зъби на Ерик се чу дори на фона на вятъра. Куин го погледна извинително, когато той отново се приближи до нея и долепи ухо до слушалката.

— Куин? Там ли си?

— Да, Кени. Аз съм.

Тя познаваше Кени Пери почти от година. Той беше нисък, възпълничък мъж, по-възрастен на вид за трийсет и двете си години и един от малкото хора сред познатите на Дейвид, които се държаха добре с нея.

— Какво търсиш на секретната линия?

— Дейвид ми даде този номер. Той там ли е?

Ерик сложи ръка на микрофона и прошепна:

— Той ни бави нарочно.

Куин се дръпна.

— Кени?

— Не чу ли, че…

— Какво?

Мълчание.

— Какво да чуя, Кени?

— Дейвид… Вчера колата му беше отвлечена.

— Така ли? Добре ли е той?

— Куин… Съжалявам, че трябва да ти кажа, но Дейвид загина.

Съзнанието й изключи за миг и после отново заработи.

— Какви… ги говориш?

— Още не знаем много подробности, Куин. Според разказа на очевидец мъж и жена блокирали с пикап пътното движение, скочили в колата му и избягали. Намерили го в канавката на петнайсетина километра по-нататък. Бил е застрелян… Куин? Там ли си?

Тя допря чело до металната рамка на кабинката и изпусна слушалката. Кени продължи да вика името й. Ерик взе слушалката и я окачи на вилката.

— О, боже! — промълви Куин. — Господи!

Тя се разплака и Ерик я прегърна. Куин опита да се овладее, но нещата се бяха изплъзнали от контрол. Дейвид, жената в къщата на Ерик и всемогъщите й преследвачи — всичко това намери отдушник в ридания, които разтърсиха тялото й.

— Никога няма да се измъкнем от тази каша — изхлипа тя. — Никога!

Ерик я притисна до себе си и Куин усети топлината на тялото му.

— Не се отказвай, Куин. Ти си почти всичко, което имам. — Той я държа в обятията си още няколко минути, после се дръпна назад и я погледна в очите. — Съжалявам, но трябва да се махнем оттук. В момента нямаме време за губене.