Кайл Милс
Човекът без сянка (54)

53.

Ричард Прайс намали скоростта на колата и се наведе към стъклото, така че униформеният морски пехотинец, който стоеше встрани от пътя, да види добре лицето му. Постовият застана мирно, козирува и изчезна в малката будка. Портата с бодлива тел отгоре започна да се отваря. Прайс мина и подкара по тесния черен път, прорязващ горите на Вирджиния.

До първия асфалтиран път имаше тринайсет километра и после още шестнайсет до магистралата. Сгушена в планините далеч от населените места, базата на МТД беше непревземаема. Планинският терен около нея гъмжеше от камери, подслушвателни устройства и детектори за движение. Двайсет и пет добре обучени мъже се редуваха да дежурят на пултовете на сложната станция за наблюдение и патрулираха в района. През десетте години на съществуването й, откакто компанията се помещаваше на това затънтено място, бе имало само три сигнала за тревога. Всички се оказаха изгубили се ловци, чиито истории и биографии бяха подробно проучени.

Потискащото ниво на секретност и охрана понякога бе трудно поносимо, но за съжаление задължително. Беше невъзможно да се предвиди как светът би приел новината за изследователската дейност на МТД. Ако научеха за напредъка, който компанията бе постигнала, руснаците щяха да се борят със зъби и нокти. Те вече не можеха да си позволят милиардите, необходими за производство на ефикасни контрамерки и щяха да използват единственото си останало оръжие — страховитото си отчаяние. И изправени пред него, страхливите американски политици щяха да се огънат.

Но в случай че системата бъде завършена и готова за действие, руснаците и останалият свят ще бъдат заварени абсолютно неподготвени. Разбира се, ще има дрънкане на оръжия, но ще бъде късно. Накрая управниците на някога могъщия Съветски съюз ще вдигнат ръце и ще запълзят обратно към жалките си малки дупки.

Прайс смъкна стъклото два-три сантиметра и хладният въздух изсуши тънкия слой пот на лицето му, появила се за пръв път от няколко дни. Последните седмици бяха най-опасните от началото на проекта и сякаш всичко вървеше зле. Но този период на лош късмет изглежда бе свършил и контролът бе възвърнат. Копията от петте полицейски досиета, до които Куин Бари се бе добрала, бяха изгорени и се взимаха мерки оригиналите да бъдат унищожени и всички препратки към тях да бъдат заличени от щатските и федералните компютри.

Разбира се, в тези действия имаше значителен риск. Много хора от силите на реда още помнеха убийствата, а и семействата на жертвите със сигурност не можеха да ги забравят. Но в краткосрочен аспект ползите натежаваха над рисковете.

Разпитът на Бари и Туейн несъмнено щеше да бъде успешен, макар че Прайс не очакваше да научи нещо ново. Той беше убеден, че е наясно с последните им действия и че нанесените вреди ще бъдат поправени. Имаше вероятност смъртта им да предизвика непредвидени усложнения, но и те нямаше да са непреодолими.

Прайс отново намали скоростта, бръкна в жабката и натисна вграден от едната страна бутон. Старата ограда, която изглеждаше като направена от изгнили дървени трупи, започна да се отваря на скритите си панти. Той погледна часовника си и осъзна, че изостава от графика. Ако движението в Окръг Колумбия беше натоварено, Прайс щеше да закъснее за срещата си със сенатора Уилкинсън. Хрумна му да вземе хеликоптера, но тези два часа и половина пътуване му бяха необходими, за да преизчисли крайния срок за завършването на проекта. Загубата на Ерик Туейн несъмнено означаваше забавяне. Несъзнателният му принос за реализацията на проекта беше втори по значение след този на Марън.

Марън.

Устните на Прайс неволно се изкривиха при мисълта за този човек — ако изобщо можеше да го нарече така. Психологическият профил, който Прайс бе поръчал в началото на проекта, характеризираше Марън като страдащ от заблуди луд със склонност към самоубийство. Но Прайс не им вярваше много. За него Марън беше твърде пресметлив, за да бъде луд. Той постоянно наблюдаваше, изучаваше и изследваше.

Но с убийството на младата жена в къщата на Туейн Марън бе преминал границата. И го знаеше. Прайс си спомни страха в очите на Марън, когато видя сувенирите от убийствата си. И презрението на Прайс в онзи миг беше пълно. Марън бе кръгла нула — страхливец и извратен садист, който обичаше да причинява болка на беззащитни жени. Но сега се страхуваше и това можеше да бъде използвано, за да го накарат да се съсредоточи и да превъзмогнат загубата на Ерик Туейн.

Прайс беше убеден, че главните теоретични проблеми, които задържаха проекта, може да бъдат решени за година и половина. После отделните части щяха да бъдат демонтирани и изпратени на „Локхийд Мартин“, TRW, „Боинг“ и други. И тогава МТД щеше да престане да съществува. Както и Едуард Марън.

Прайс не устоя да не се усмихне при тази мисъл. Той си представи безжизненото тяло на Марън, заровено в необозначен гроб някъде в дивата пустош на Вирджиния. Това щеше да бъде церемония, на която Прайс непременно щеше да присъства.