Кайл Милс
Човекът без сянка (8)

7.

Куин се облегна назад на стола, потърка нос и огледа сивите стени наоколо. Беше точно дванайсет и трийсет в мрачния понеделник и просторното помещение беше почти безлюдно. Повечето служители бяха отишли да обядват. Един от колегите й се приближи до машината за кафе, после се върна на работното си място.

Куин се бе схванала и не можеше да намери сили да стане от стола. През по-голямата част от почивните дни тя се бе опитвала да разбере къде е сбъркала в програмата и да отбягва Дейвид Бергън. И докато за щастие успяваше с второто, с първото бе стигнала до задънена улица.

Нямаше нищо сложно. Тя изпита желание да беше някаква свръхтрудна задача. Тогава щеше да се обади на старите си приятели, да ги натъпче с бира и чили кон куесо, за да стоят цяла нощ и да решат проблема. Но тук нямаше какво да се решава. Не съществуваха по-елементарни и изпитани алгоритми от тези, които бе използвала.

Куин дръпна стола си назад и видя плешивата глава на Луис Крейтър. Както винаги, той се опитваше да спечели малко време за писане, докато хората му обядваха. Скоро колегите й щяха да започнат да се връщат, а Куин не искаше повече свидетели, отколкото беше необходимо. Унижението беше достатъчно и без публични зрелища.

Тя грабна купчината листове, съдържащи програмата й, притисна ги до гърдите си като щит и тръгна към остъкления кабинет на Крейтър. Спря на прага, но не заговори веднага, а се облегна на рамката на вратата и прехапа долната си устна. Двайсет секунди по-късно Крейтър най-после вдигна глава.

— Куин, какво мога да направя за теб?

Тя не отговори, той повдигна вежди в недоумение и леко наклони глава надясно. Жестовете му не бяха трудни за тълкуване. Крейтър имаше по-важна работа, отколкото да я гледа как стои пред него.

— Питах се дали имаш няколко свободни минути да поговорим за КСИД, Луис.

— Разбира се. Вземи стол.

— Благодаря! — каза Куин, но не помръдна. — Нали си спомняш, че в петък изпробвах програмата за търсене в Съдебномедицинския индекс?

— Естествено. Казах на шефовете. Останаха смаяни.

Тя беше принудена да се престори, че киха, за да прикрие трепването си.

— Както ти казах, по време на теста програмата намери търсената информация. Наистина работи много добре.

Той се усмихна и кимна, което означаваше: „Давай направо“.

— Но има малък проблем…

Крейтър се изправи на стола и изведнъж насочи вниманието си към нея.

— Нали току-що каза, че работи безупречно?

— Не. Казах, че работи много добре. Работата е там, че програмата свърза пет други ДНК подписи от пет различни щата. Старата търсачка изглежда не ги разпознава.

Луис мълча дълго. И когато най-после заговори, сложи длани на бюрото. Куин не разбра дали е плод на въображението й, но й се стори, че ръцете му се разтрепериха от силата на натиска.

— Какви ги говориш, по дяволите?

Тя устоя на желанието да се обърне, за да види кой подслушва.

— Бях тук през почивните дни и не можах да си изясня…

— Затвори вратата.

Куин протегна ръка зад себе си, затвори вратата и се облегна на нея, за да стои колкото е възможно по-далеч от шефа си.

— Искаш да кажеш, че проклетото нещо не работи?

— Не. Работи, но…

— Работи, но не работи точно. Така ли е?

Тя погледна сабото си.

— Предполагам. Да.

— Исусе! — възкликна Крейтър и скочи от стола. Ръцете му бяха свити в юмруци, но останаха върху бюрото. — Нали каза, че всичко е готово?

Куин, разбира се, не му беше казала такова нещо. Така бе чул той.

— И точно така казах на шефа. Пък и защо трябваше да човъркаш проклетата система за търсене? Беше въпрос само на съвместимост с новия хардуер.

— Луис, трябваше да…

Той вдигна ръка и й направи знак да мълчи.

— Само искам да знам колко време ще ти е необходимо?

Гласът й започна леко да трепери, но тя положи усилия да говори спокойно.

— Не знам. Не мога да открия проблема. Дори не съм убедена, че има проблем. Мисля, че може да е грешка в системите на отделните щати или някаква странна реакция. Вероятно има програмен дефект в старата търсачка.

— Добре. Разбира се. Това трябва да е — иронично каза Крейтър. — Програмата, която успешно използваме от десет години, трябва да е проблемът. Човек с твоя опит не може да допусне грешка, така ли? Та ти си завършила университета едва преди две години!

— Мислех, че ще работи. Няма причина да става така. — Куин направи крачка към него и му подаде нашареното с маркер копие на програмата си. — Нека ти покажа…

— Млъкни.

Тя спря на половината разстояние от бюрото му.

— Какво?

— Имаш ли представа в какво положение ме поставяш, Куин?

— Луис, аз…

— Не говори. — Той се огледа. — Не мога да повярвам! През цялото време те подкрепях. Другите изразиха недоверие, но аз им казах, че ще се справиш. Как според теб ще изглеждам в очите им?

Куин почувства, че нервното й напрежение намалява, а раздразнението й се засилва. Как се осмеляваше Крейтър да говори така, сякаш й е правил услуга? Тя не искаше тази работа. Каза му, че модифицирането на програма, създадена от друг, е труден и изискващ време процес. Но както обикновено, той не я слушаше. Единствената му мисъл беше колко червени точки ще спечели, когато му свършат работата безплатно. Ако по чудо Куин бе успяла да се вмести в абсурдния му график, Крейтър несъмнено би обрал лаврите. А сега, когато нещата се объркаха, тя щеше да бъде виновна.

— Виж какво, Луис, все още мога да…

— Вън!

— Моля?

— Крайният срок изтече, а ти ми казваш, че не си направила нищо. Така ли е? Защото това чух.

Раздразнението й прерасна в гняв.

— Не е нищо, Луис. Свърших много работа. Мисля, че е обикновен бъг. Недоглеждане. Стават такива неща.

— Виж какво… Излез от кабинета ми. Трябва да помисля какво да направя, за да спася положението.

Куин изпита желание да го сграбчи за вратовръзката и да го принуди да проведат смислен разговор. Но разбра, че това няма да стане. Засега явно беше по-добре да се разкара и да го остави да охлади гнева си.