Кайл Милс
Човекът без сянка (48)

47.

Сега бяха много по-близо.

Марън погледна в огледалото за обратно виждане. Черният форд пресече двойната жълта линия, изпревари колата зад него и отново се залепи на шест метра от задната му броня.

Разбира се, той отдавна знаеше, че го следят. Но наблюдението беше много по-изкусно — случаен поглед, засечен доклад за действията му или ненавременно изщракване на телефона му. Но сега всичко това се бе променило. И Марън знаеше, че ще стане така. Вездесъщите му преследвачи никога вече нямаше да се оттеглят на почетно и дискретно разстояние.

Той се усмихна, докато завиваше по алеята за коли пред къщата си, и леко увеличи скоростта. Фордът изостана и така и не се появи от последния завой. Несъмнено бе спрял на най-тясното място на алеята, за да не му позволи да излезе, без шофьорът да разбере. Внезапното засилване на напрежението във взаимоотношенията му с пасмината на Прайс беше опияняващо.

Марън паркира пред гаража и тръгна към къщата си. Слънцето залязваше. Той беше излязъл от МТД по-рано през деня и бе шофирал в продължение на три часа. Работата се трупаше — доклади, запитвания и теоретична информация от много консултанти, но Марън вече не можеше да се концентрира, нито да симулира концентрация. Сега всичко беше толкова близо.

Той протегна ръка да отключи, но при допира му вратата се открехна няколко сантиметра. Марън застана неподвижно за миг и чу стъпки зад гърба си. Обърна се и видя двама мъже, които се приближиха до него.

— След вас, доктор Марън — каза единият.

Не разбра кой от двамата произнесе думите, защото съзнанието му бе заето да преценява ситуацията. Той бе очаквал по-очевидно присъствие на хората на Лоуел, но не предполагаше, че ще отидат толкова далеч.

— Сър! — настоя мъжът зад него.

Марън изправи рамене, промени чертите на лицето си в спокойно изражение и прекрачи прага.

Ричард Прайс седеше в средата на всекидневната на единствената непокътната мебел — стол с права облегалка, донесен от трапезарията. Зад него стоеше Брад Лоуел. Устните му бяха изкривени в арогантна усмивка.

Марън тръгна към Прайс, като оглеждаше разрухата в идеално подредения си дом и се опитваше да потисне внезапно връхлетялото го непознато чувство на несигурност. Дали опустошението в къщата му беше някаква форма на наказание? Не, Прайс никога не би направил нещо толкова вулгарно и безсмислено. Тогава защо?

— Генерал Прайс — каза Марън с увереност, каквато всъщност не изпитваше. Дали не бе прекалил? — Добре дошъл в дома ми.

Прайс не отговори и не помръдна от стола, само наблюдаваше мълчаливо, докато хората му заемаха позиции в ъглите на помещението.

— Изглежда не сме се разбрали, когато разговаряхме последния път.

Двамата се втренчиха един в друг. Марън не беше сигурен какво точно трябва да каже, затова не каза нищо. Положението беше твърде неясно, за да гради стратегия.

Прайс бръкна в джоба си и извади снимка.

— Вземи.

Марън обикновено не реагираше на заповеди, но вероятно беше дошло време да бъде дипломатичен. Пък и изпитваше любопитство.

— Говори ли ти нещо?

Марън внимателно разгледа фотографията — стена в хотелска стая, на която някой бе надраскал нещо с големи букви. Трябваше да доближи снимката до лицето си, за да прочете думите.

— Ерик Туейн — каза той и я върна на Прайс.

— Какво?

— Ерик Туейн — повтори Марън. — Когато постъпи в „Хопкинс“, използваше цветни тебешири. След година в кабинета му нямаше място, което да не бе надраскано с уравнения. Явно не се е простил с този навик…

— Знаеш ли какво означават думите?

Написаното означаваше, че Ерик и поразително красивата му компаньонка бяха близо до истината. Много близо. Чудесно! Моментът беше изключително подходящ.

— Съжалявам, но не знам.

Прайс кимна мрачно и пъхна снимката в джоба си.

— Може би ще ти помогна. Куин Бари е посетила семействата на Катерин Танър и Шанън Дорси. Убеден съм, че си ги спомняш. Взела е голяма част от личните им вещи. После се е обадила на майката на Лиза Еган и е попитала дали дъщеря й е кандидатствала в Университета на Вирджиния. Защо го е направила според теб?

Марън внимателно обмисли следващите си думи. Разбира се, Прайс знаеше, че в продължение на много години е работил в Университета на Вирджиния. Дали отричането още бе възможно?

— Нямам представа.

— Нямаш представа — повтори Прайс. — Разбирам. Е, имам още нещо, което вероятно ще освежи паметта ти.

Дъхът на Марън замря, когато Брад Лоуел се наведе и извади стара метална кутия, скрита зад стола на Прайс.

— Нещо не е наред ли? — подигравателно попита Лоуел.

Марън пристъпи напред, но успя да спре. Той се опита да възвърне безразличното си изражение и да отмести очи от кутията, но установи, че е невъзможно. Стомахът му се сви и гърлото му пламна от жлъч, когато Лоуел бръкна в кутията и започна да изважда съдържанието й. Той бавно прокарваше пръсти по разноцветните платове, открадвайки от Марън онова, което принадлежеше единствено на него — допира до коприната, найлона и памука и предизвиканите от тях спомени. Цвета на очите им, мириса им, влажната от пот кожа. Техният страх.

Марън стоеше вцепенен и стискаше зъби толкова силно, че усети вкус на кръв. Той отново направи крачка напред — нервно, тромаво и недостойно за него движение — и пак бе принуден да спре, когато мъжете в стаята извадиха пистолетите си и ги насочиха към него. Дали това беше сценарий? Вече не беше сигурен.

И после всичко свърши. Лоуел пусна на пода белите памучни бикини на розички, които държеше, и измъкна кафяв плик от дъното на кутията. Извади от него документи за кандидатстване в колежи и ги подаде на Прайс.

— Това говори ли ти нещо, докторе?

Марън бе съсредоточил цялото си внимание върху Лоуел, който се бе вторачил в него по същия начин. Всичко можеше да свърши в този миг. Марън знаеше, че може да преодолее за по-малко от секунда петте крачки, които ги деляха. Той сякаш усети как сграбчва главата на Лоуел, чу изпукването на врата му и почувства тъпата болка от куршумите, пронизващи тялото му. Онова, което Лоуел му бе отнел, можеше да бъде възвърнато за миг и отново да принадлежи единствено на Марън.

Не.

Той още владееше положението. Още не бе дошло време да се предава. Марън погледна с насълзени очи Прайс и почтително кимна.

— Има ли още тайни между нас, докторе?

— Не.

Генералът очевидно не му повярва, но изглеждаше сигурен в силата на позицията си. Той нямаше представа колко е мимолетна, докато прелистваше документите на коленете си и разглеждаше снимките, прикрепени с кламери към тях.

— Какви красиви момичета! — отбеляза Прайс.

Марън отново стисна зъби, когато генералът извади запалка от сакото си и запали листовете. Хартиите горяха бързо, паднаха от ръката му и изпълниха стаята с парливата миризма на пепел и опърлен килим. Марън си помисли, че това няма значение. Вече не. Този факт беше само поредният пример на ентропия — в края на краищата всички неща рано или късно стигат до хаос.

 

 

Брад Лоуел натисна микрофона под яката си, докато вървеше по стълбите след Прайс и излизаше на алеята за коли пред къщата на Едуард Марън.

— Докарай колата на генерала.

— Ще вървим пеша.

— Сър, можем да…

Прайс махна презрително с ръка и продължи да крачи, опитвайки се да потисне чувствата си и да се съсредоточи. Имаше твърде много неизвестни. Колко време бе позволил да продължи всичко това? Контролът му се изплъзваше и той знаеше, че ще стане така. Отличителният белег на водача беше да разбере кога е на път да изпусне контрола до такава степен, че после да му е невъзможно да си го възвърне. Да разбере кога трябва да тегли чертата.

Прайс тръгна по-бързо, опитвайки безуспешно да се успокои сред неподвижния въздух и здрача около него. Ако нещо от цялата история станеше публично достояние, той щеше да бъде изоставен и после разпънат на кръст точно от хората, на които служеше. И обикновените американци щяха да бъдат доволни. Всяка вечер те щяха да се прибират вкъщи и да лягат в удобните си безопасни легла, но без да искат да знаят каква е цената, платена за спокойствието им. Щяха да се увият в старателно изтъканата си наивност и да го заклеймят.

— Бари и Туейн? — попита Прайс, докато Лоуел подтичваше до него.

— Те са умни, сър. По-изобретателни, отколкото предполагахме! Не оставят много следи и избягват очевидните маршрути. Но се приближавам до тях. Ще ги намеря.

— Кога?

— Не мога да отговоря на този въпрос, сър.

— Да не ти казвам какви поразии може да направят. И колко вече са направили. Трябва да ги открием, Брад. По възможност живи. Ако не може… — Гласът му постепенно заглъхна.

— Туейн?

— Постарай се да запазиш живота му. Но това вече не е приоритет.

— Да, сър.

— А Марън?

— Вече не крием присъствието си и поддържаме визуален контакт, както заповядахте. Сега ще му бъде много по-трудно да ни се изплъзне.

— Нека да бъде невъзможно. Не трябва да го изпускаш от поглед, Брад. Грешките ще ни струват скъпо.

— Да разбирам ли, че няма ограничения върху методите ми, сър?

— Никакви. — Прайс спря и хвана ръката на Лоуел. — Разбирам и симпатизирам на личните ти чувства, Брад. Вероятно повече, отколкото можеш да допуснеш. Но искам да ги потиснеш. Съзнаваш колко е важен Марън, нали?

— Да, сър.

— Тогава мога да ти се доверя. И да вярвам, че няма да се възползваш…

— Винаги съм изпълнявал дословно заповедите ви, сър.

Прайс сложи ръка на рамото му.

— Знам, Брад.

— Какво искате да ми кажете, сър?

Прайс въздъхна. Вече нямаше избор.

— Ако Марън отново ти се изплъзне, намери го и се отърви от него.

По лицето на Лоуел не се появи никаква реакция.

— Разбирам.