Кайл Милс
Човекът без сянка (64)

63.

— Генерале! Не!

Ерик удари спирачки и се опита да блъсне с вратата Прайс, който скочи от движещата се кола. Прайс отбегна удара с учудваща за възрастта и нараняванията си лекота и хукна по алеята към невзрачната къща в предградията.

Ерик слезе от колата малко по-предпазливо — не толкова заради безопасността си, колкото от страх какво може да види. Адресът, изрязан на гърба на Прайс, ги бе завел първо до бензиностанция в другия край на града. Те търсиха десет минути и откриха плик с адреса на друга бензиностанция. А пликът, който намериха там, ги насочи към тази къща — почти четири часа, след като Марън бе отвлякъл Куин.

— Генерале? — повика Ерик, прекрачвайки прага на отворената външна врата.

Отначало не се чу отговор, но после се разнесоха неразбираеми викове и звуци от чупене на стъкло. Ерик побягна натам, като изтръгна от стената тежка дървена лампа по пътя си и се опита да забрави за свръхчовешката сила на Марън. Ако Прайс успееше да привлече вниманието на Марън само за няколко секунди, това щеше да бъде достатъчно. Той щеше да разбие черепа на убиеца с лампата и най-после да сложи край на един от най-гениалните и извратени умове в историята.

Но когато влетя в кухнята, Ерик завари Прайс да събаря на пода всичко от плота.

— Генерале, къде е Марън?

Прайс беше неконтролируем. Той преобърна лавица, отрупана с чинии, и изтръгна от пантите вратичките на бюфета. Разрезите на гърба му отново бяха започнали да кървят и ризата му бе залепнала за кожата.

Ерик тръгна предпазливо напред и видя крака — боси и осеяни с тънки порезни рани. Той изпусна лампата и положи усилия да продължи да върви, вторачен в женското тяло.

— Господи! — чу гласа си Ерик. — Моля те, дано да не е тя!

Когато видя дългите черни коси, тежко издиша въздуха, който несъзнателно бе затаил. Той виждаше тази жена за пръв път в живота си.

Изпита чувство за вина, докато стоеше наведен над нея. Резките порезни рани покриваха всеки сантиметър на тялото й с изключение на лицето и врата, които не бяха докоснати. Висящото от масата празно пликче от система още бе прикрепено за ръката й.

Зад гърба му се разнесе трясък от трошене на мебели. Ерик коленичи и затвори красивите зелени очи на жертвата.

— Тя е мъртва, по дяволите! — каза Прайс и застана зад него. — А той отдавна е избягал. Губим си времето.

Трупът беше в същото състояние като другите — жената, убита в спалнята на Ерик, и останалите, които бе видял на полицейските снимки. Но с една очебийна разлика — тази жертва беше освободена. Телените закачалки още бяха увити около китките и глезените й, но бяха откачени от краката на масата и от двете халки, забити в стената.

— Знам, че е мъртва — с неприкрита неприязън каза Ерик. — Но не е окована. Марън пак ни е оставил съобщение.

Прайс посегна към рамото на мъртвата жена, за да я преобърне, но Ерик го блъсна с такава сила, че едва не го повали по гръб на пода.

— Не я докосвай!

Прайс като че ли се канеше пак да се втурне напред, но после промени решението си.

Ерик пое дълбоко въздух и нежно плъзна ръце под нея, но мигновено ги дръпна.

— Какъв е проблемът, по дяволите…

— Млъкни! — извика Ерик. — Затвори си устата!

Той отново се обърна към жената и плъзна ръце под голото й тяло. Не беше подготвен за ужасяващо студената й плът. Но този път успя да я преобърне.

Съобщението беше там, както и очакваше. Ерик избърса кръвта с ръкава си. Буквите, и числата бяха изрязани много по-дълбоко, отколкото в тялото на Прайс.

— Какво е написал?

— Адрес. В Анъндейл.

Анъндейл беше едно от многобройните предградия на Вашингтон във Вирджиния. Ерик погледна часовника си. Беше два часът сутринта и по пътищата нямаше движение. В най-добрия случай можеше да стигнат дотам за един час.

Той се обърна и видя, че Прайс изчезва по коридора към външната врата. Ерик изгаряше от желание да го последва и да настъпи до пода педала за газта. Да намери Куин жива.

Но нямаше да стане така. Марън сигурно ги изпращаше на друга бензиностанция. И после до друга. Сетне щяха да се озоват в друга къща в предградията, където ще лежи мъртва жена. Може би Куин или някоя друга. Накрая Марън щеше да се отегчи от тази малка игра и да сложи края.

Както и предполагаше, Прайс се появи след около минута.

— Уплаши ли се, Туейн? — изсъска той. — Мислех, че искаш да го намерим.

Ерик дори не го погледна, а се съсредоточи върху празната стена срещу него. Така нямаше да намерят Марън. Те трябваше да престанат да участват в играта му и да го очакват подготвени.

— Дай ми ключовете — каза Прайс. — Ако не ти достига смелост да свършиш тази работа, аз ще го сторя, по дяволите!

— И как по-точно ще „свършиш работата“, генерале? Като направиш всичко, което Марън ти каже? Като търчиш насам-натам като идиот, докато му писне да ти дърпа конците? Не става дума само за твоето лично отмъщение. Куин…

Горчивият смях на Прайс заглуши останалите думи на Ерик.

— Куин. Малката ти приятелка е мъртва. Мъртва. Знаеш го много добре. Марън я е оковал и нарязал.

Ерик скочи, грабна лампата, която бе взел със себе си, и заплашително я вдигна над главата му.

— Ще ме убиеш ли, момче? Направи го. — Прайс се наведе и подложи главата си. — Хайде. Какво те спира?

Ерик пусна лампата на пода. Още можеше да спаси Куин. Сега само това имаше значение.

— Колко са, генерале? Колко жени са като тази?

— Не е важно. Постъпих както трябваше. Противоракетната отбранителна система…

Гласът на Прайс постепенно заглъхна, когато обяснението, на което толкова много пъти се бе позовавал, потъна зад образа на безжизненото тяло на дъщеря му.

— Вече няма противоракетна отбранителна система. Марън примами всички на паркинга и ги взриви. Всички са мъртви. Разбираш ли? Всички са мъртви.

Ерик видя, че Прайс се опитва да проумее какво му казва. Той знаеше, че няма смисъл да го прави, но не можа да се въздържи. Искаше да причини болка на този човек.

— Информацията, уредите…

— Купчина бетон и пепел, генерале. От МТД не остана нищо. Всички онези жени, семейството ти… Уби ги за нищо. Нищо.

Прайс се втренчи за миг в пода и сетне поклати глава.

— Не. Психолозите ни предупредиха, че някой ден Марън може да се опита да разруши онова, което е създал. Има резервни копия.

— Съвземи се, генерале! Марън контролираше всичко в комплекса и го унищожи!

Прайс продължи да клати глава.

— Може би прототипите и резервните копия на онова място. Но съществува и друга база. Там няма компютърен достъп отвън и никакви линии. Изпращаме записи на всеки два дни. За това знаят само трима души. Без Марън.

Ерик се взря него, опитвайки се да разбере що за човек е генерал Ричард Прайс. Арогантността, неспособността да проумее нещо толкова очевидно несправедливо и слепотата му за всичко отвъд изкривената реалност, която бе създал за себе си.

— Какво те кара да кажеш това, генерале? Нима си успял да надхитриш Марън?