Кайл Милс
Човекът без сянка (15)

14.

Куин показа временния си пропуск и пазачът й направи знак да мине през портата, без да я кара да сваля стъклото на колата. Това беше незначителен проблясък на късмет, след като бе изпуснала между седалките ментовите си бонбони, с които заместваше пастата за зъби. Но трябваше да ги намери.

Слава богу, движението не беше натоварено и ако не се изгубеше, докато се опитваше да намери сградата, щеше да отиде навреме на работа. Куин караше с максималната позволена скорост, почти без да забелязва разположените на голямо разстояние една от друга постройки и дърветата с пъстри багри в базата Куонтико на ФБР, докато се гледаше в огледалото за обратно виждане.

Косата й изглеждаше добре — беше къса и не можеше да се разроши твърде много. Лицето й беше бледо от липсата на сън, но очилата скриваха тъмните кръгове около очите й.

Вече беше почти убедена, че изглежда добре, когато видя група обучаващи се агенти на ФБР, които бягаха от другата страна на пътя. Те имаха слънчев загар, атлетични фигури и ясен поглед. Сякаш се бяха появили нарочно. Тъпаци!

За щастие указанията, които бе получила, бяха относително лесни за следване и тя спря колата си на паркинга три минути преди началото на работното време. Грабна чашата с чая, намери ментовите бонбони и изскочи от колата. Тъкмо посегна да затръшне вратата, когато забеляза раницата с програмата КСИД на МТД на предната седалка. Раницата не притежаваше достойнството и изискаността на кожено куфарче, но Куин щеше да изглежда мъничко по-добре, ако отидеше на работното си място с нея, отколкото само с чаша чай и ментови бонбони.

Тя я грабна, метна я през рамо и хукна към сградата, пред която бе паркирала. Според часовника й имаше още трийсет секунди, преди официално да закъснее за първия си работен ден тук.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената на рецепцията.

— Опитвам се да намеря Дона Фелдман.

— Успяхте. Аз съм Дона. А вие трябва да сте Куин. — Жената стана и протегна ръка. — Боя се, че сутрешното съвещание на Нейт току-що започна, затова аз ще трябва да ви заведа до бюрото ви. Той ще се освободи около единайсет часа.

Куин се усмихна с разбиране и Дона й направи знак да я последва. Стъпалата, по които слязоха, бяха твърде много за такава малка сграда. Постройката явно имаше повече етажи под земята, отколкото над повърхността.

— Съжалявам за обстановката — каза Дона. — Тук трябва да водиш битка, за да получиш кабинет с прозорец.

— Няма проблем — измърмори Куин. — Единственото нещо, което убива компютърния програмист по-бързо от слънчевата светлина, е заострен кол в сърцето.

Дона се засмя, влезе през отворена врата и тръгна през лабиринт от сиви преградени стаички.

— Ето, това е работното ви място — каза тя и посочи малко помещение с метално бюро и един-единствен син стол.

Куин хвърли раницата си на бюрото, но не седна, нито остави чашата с чая.

— Нейт иска да ви покаже помещенията и после да обядва с вас, ако нямате други планове. Ще се опитам да ви намеря офис материали. Кажете ми, ако ви потрябва нещо.

— Благодаря, Дона!

— Няма защо. Ще се видим по-късно.

Дона тръгна, а Куин се отпусна на стола и се загледа в тавана. Бученето на гласове, проникващо иззад околните прегради, беше малко по-тихо и неясно, отколкото в Окръг Колумбия, но атмосферата беше почти същата.

Куин нямаше какво да прави през следващите няколко часа и безделието не беше добър вариант, защото щеше да заспи на стола само след пет минути. Тя се поколеба, после изсипа на бюрото съдържанието на раницата и нареди листовете пред себе си.

Куин бе мислила за проблема през целия път и беше по-убедена от всякога, че странните програмни инструкции, които бе открила в програмата на МТД, са скрити умишлено. Нямаше друга причина някой да ги разпръсне из цялата система. И за това имаше само едно обяснение — МТД бяха използвали същия метод за тестване на търсачката като нея. Те бяха въвели фантомен ДНК подпис в компютрите на определени щати и после го бяха търсили, докато отстранят неточностите в програмата си. И когато бяха приключили, по неясни причини им бе коствало повече усилия и неприятности, отколкото си заслужаваше, да отстранят фантома от системите на пет щата. За да си спестят труда, те бяха направили така, че програмата да го игнорира.

Куин се усмихна, взе малка купчина листове и ги доближи до лицето си, изучавайки гъстите линии с цифри.

— Куин? Нейт Шейл.

Тя хвърли листовете на бюрото и скочи.

— Господин Шейл, приятно ми е да се запознаем.

Кожата му беше хладна и суха, а ръкостискането — крепко, но не твърде силно.

— Наричай ме Нейт. Наистина се радвам да те видя. Изненадан съм, но се радвам.

— Изненадан?

— Отправих искането преди две седмици. Не бих го нарекъл важно, но идеята беше някой да изглади нещата в една от програмите ни.

Куин присви очи и изкриви устни, преди да успее да се въздържи.

— Добре ли си? — попита Шейл.

— Чудесно. Защо питаш?

— За миг ми се стори, че искаш да изтръгнеш сърцето ми с лъжица.

Супер! Вече успя да смае новия си шеф.

— Всъщност съм болна от грип и снощи не спах добре.

— Съжалявам — каза той с тон, който внушаваше, че й вярва и е искрено загрижен. — Работата не е спешна. Може да се прибереш вкъщи и да си починеш.

— Благодаря, Нейт, но се чувствам добре. Наистина.

Шейл погледна часовника си.

— Дойдох тук за малко през кратката почивка, за да се запознаем. Нека да обядваме заедно и да ти разкажа какво мисля за работата.

Куин се усмихна и кимна. Настроението й се развали още повече, докато наблюдаваше как Нейтън бърза обратно към съвещанието. Ако мислеше, че може да я прати в глуха линия за нещо, което не е нейна грешка, Луис дълбоко грешеше.

Тя се тръшна на стола и набра номер на телефона.

— Луис Крейтър.

— Луис, обажда се Куин.

— Куин — повтори той. Явно не беше доволен, че чува гласа й. — Какво мога да направя за теб?

— Обаждам за онзи бъг…

— Вече не е твоя работа! Сутринта разговарях с момчетата от МТД. Те са отстранили грешката и сега всичко е наред.

— Обзалагам се, че е така.

Тонът й изглежда го стъписа за миг, но той бързо се овладя.

— Казаха, че си свършила много добра работа. Видяха ми се направо смаяни. Очевидно проблемът, който не можа да откриеш, е бил незначителен.

Куин се намръщи. „Видяха ми се направо смаяни…“ Да, в това имаше логика. Последното, което МТД искаха, беше Куин да вдигне шум. Те трябваше да я усмирят и да я убедят да се откаже от цялата работа. И смятаха, че ще е достатъчно да кажат добра дума за нея на шефа й. Но за тяхно съжаление тя беше адски уморена и гладна и седеше в празна стаичка в Куонтико, Вирджиния. И й беше писнало.

— Това не е съвсем вярно, Луис. Снощи поработих по въпроса и се оказа, че грешката не е моя…

— Нали това казах!

— Това означава, че…

— Спри дотук — отново я прекъсна той. — Тази история става абсурдна.

— Луис, аз…

— Виж какво, Куин, в програмата ти имаше дефект и ти не можа да го отстраниш. Не можа. И аз трябваше да повикам онези момчета, за да те измъкнат от затрудненото положение. Те казаха, че си свършила добра работа, и аз им вярвам. Забрави всичко, за бога!

— Но…

— Зарежи го, Куин! Спомняш ли си, когато ти казах, че неспособността да признаеш грешката си е качество, което не бихме желали да открием у агентите ни? Имаш нова работа. Съсредоточи се да я свършиш добре — каза Крейтър и затвори.

Куин тресна слушалката.

— „Ти не можа да го отстраниш“ — подигравателно повтори тя и ритна стената. Това бе предал Луис на шефовете си и така щеше да пише в служебната й характеристика. — Тя направи всичко възможно, но накрая се наложи да повикаме професионалистите, за да оправят нещата.

Куин скръсти ръце на гърдите си и гневно се втренчи в листовете по бюрото си. Това беше всичко. Беше прецакана и не можеше да направи нищо. Луис явно не искаше да я изслуша. Той вече бе взел решение.

Тя дълго седя на стола и гледа сивите стени, които я обграждаха. А след пет минути по лицето й се разля лукава усмивка.

Материалите от разследванията! Точно така. Това беше отговорът. Куин само трябваше да използва новия си служебен адрес в Куонтико, за да поръча копия от петте досиета, които програмата й бе посочила. И ако се окажеше, че нито едно от тях не съществува, теорията й щеше да бъде доказана. Тогава би могла да изпрати загрижено писмо до МТД, в което да изкаже предположението, че остатъчните данни от пробния им тест може да предизвикат проблеми в инсталираната от нея програма. Щеше да изпрати копие до Луис и до шефа му и — готово. Куин не само щеше да си отмъсти, но и да изглежда съвестна в очите им. А това беше качество, което ФБР търсеше в агентите си.