Кайл Милс
Човекът без сянка (24)

23.

Слизането от колата се оказа по-сложно, отколкото Брад Лоуел очакваше. Дясната му ръка беше превързана и най-малкото движение предизвикваше силни болки. Той хвана предпазния колан със здравата си ръка и стисна зъби, докато се измъкваше на алеята за коли пред къщата на Ричард Прайс.

Лоуел вървеше по-бавно от обикновено, но не заради нараняванията си, а за да обмисли отговорите на въпросите, които Прайс несъмнено щеше да зададе. Разговорът им по телефона сутринта беше необичайно рязък. И бе приключил с доста настоятелна „молба“ да се срещнат. Лоуел бе посещавал само веднъж новия дом на шефа си, и то при съвсем други обстоятелства. Не знаеше какво да очаква. Но най-лошото беше, че вече не му пукаше.

Той почука колебливо, отстъпи назад и оправи сакото си. След миг младо момиче отвори вратата.

— Полковник Лоуел! Мили боже! Какво се е случило с вас?

Лоуел се усмихна обезоръжаващо и се вгледа в красивото лице на петнайсетгодишната дъщеря на Прайс.

— Показвах на децата си как се кара велосипед, Рейчъл, но явно съм поостарял.

Тя го покани да влезе.

— Сигурно е така. Как се чувствате?

— Казаха ми, че ще живея и пак ще карам велосипед.

— Убедена съм, че децата ви ще се зарадват, като чуят това. Татко е отзад.

Той тръгна по коридора, влезе в голяма кухня и видя възпълничка жена на около четирийсет години, която месеше тесто.

— Брад?

— Паднал е от велосипед, мамо — каза Рейчъл и грациозно седна на едно от високите столчета, наредени до стената.

Лоуел сви рамене, доколкото можа.

— Добро утро, Кони!

Жената поклати глава и продължи да работи.

— Ставаме малко възрастни за тези неща, а?

— Да, днес наистина се чувствам възрастен — рече той, мина през плъзгащата се врата и излезе в задния двор.

Прайс седеше на стол до басейна и четеше. Той вдигна глава, когато Лоуел се приближи, но не коментира нараняванията му.

— Ще разговаряме в кабинета ми — каза Прайс.

 

 

— Мисля, че проявих разбиране, Брад.

Лоуел затвори вратата след себе си. Прайс седна зад бюрото.

— Да, сър.

— Не ме наричай „сър“. Мислиш ли, че не ти съчувствам?

Въпреки че се бе подготвил, Лоуел не беше сигурен как трябва да отговори на този въпрос.

— Оказахте ми голяма подкрепа. И аз го оценявам…

Той не знаеше дали уцели с отговора, защото Прайс продължи да го гледа гневно.

— Несправедлив ли съм, Брад? Нелогично ли е да бъда леко озадачен, че ти и двама от хората ти не сте хванали момиче на двайсет и четири години? — Прайс посочи ръката му. — И че си позволил да ти направи това?

Лоуел не помръдна, макар да трепереше, и не каза нищо.

— Чакам.

Лоуел отново се озова в непоносимо положение, движейки се по тънката линия между обясненията и оправданията.

— Сър, според мен тя е разбрала, че колата й е повредена умишлено.

— И как е възможно това?

— Не знам, сър. Поради ограниченията във времето не можахме да я проучим добре. Знаем само, че преди да отиде на работа във ФБР, е била автомонтьор.

Както Лоуел предполагаше, лицето на Прайс се зачерви. Той бе наредил тази спешна операция, бе одобрил плана и бе настоял да участват ограничен брой хора.

— Тогава вината е моя, така ли, Брад?

Тонът на Прайс издаваше, че Лоуел е прекалил.

— Не казвам това, сър. Аз…

— Достатъчно!

Лоуел погледна към вратата. Викът на Прайс беше силен и близките му вероятно бяха чули.

— Какво правим, Брад? Залогът е твърде голям за такива гафове.

— Разбирам, сър.

— А гаджето й? Каза, че тя установила контакт.

— Дейвид Бъргън, сър. Бари си е уговорила среща с него.

— И?

— Не се е появила. Обадила се и му казала, че няма да отиде.

— Защо?

— Може би е подозирала, че е замесен, сър.

Прайс въздъхна дълбоко и се прегърби на стола.

— А той какво мисли?

— Той е добър боец и адски амбициозен. Казахме му, че я разследваме за шпионаж…

— И повярва ли?

— Че е замесена в нещо незаконно ли? Не. Но така стана по-добре за нас. Бергън ще изгаря от нетърпение да ни помогне, за да изчисти името й. И ще мълчи. Ако се разбере, че жената, с която има връзка, е заподозряна… Да кажем само, че съзнава какви ще бъдат последиците за кариерата му.

— Хубаво. И какво ще правим сега? — попита Прайс.

— Следим баща й и още трима души, с които Бари може да се срещне. Проучваме я и ще разширим наблюдението и върху други хора въз основа на онова, което ще научим.

— А медиите?

— Правим каквото можем да ги контролираме, но както знаете, това е трудно.

Двамата се умълчаха и Лоуел се взря в шефа си. Излъчването на хладнокръвен контрол се бе разсеяло отчасти, позволявайки на Лоуел да погледне през него. За пръв път, откакто познаваше Прайс, той видя проблясък на същите чувства и слабости, които измъчваха обикновените човешки същества. И това го обезпокои.

— А досиетата?

— Смятаме, че още са у нея.

Прайс сви устни и кимна.

— И нямаш представа къде е тя и какво прави?

Лоуел изправи рамене, но не отговори.

— Брад, сега това е най-важното. Възлагам ти лично отговорността да я намериш и… да се справиш със заплахата, която тя представлява за нас и за проекта. Ако се нуждаеш от допълнителни ресурси, за да си свършиш работата, незабавно ми се обади. В момента няма нищо по-важно. Няма да приемам повече извинения. Разбираш ли?

— Да, сър.

Лоуел знаеше, че вече е свободен, но не помръдна.

— Какво има? — попита Прайс.

— Сър, ще трябва да пренасоча почти всичките си хора към тази задача. Няма да ми останат ресурси за…

— Аз ще се погрижа за това — прекъсна го Прайс.

— Да, сър. Благодаря, сър!