Кайл Милс
Човекът без сянка (35)

34.

Тя реши да измине пеша последните осемстотин метра.

Слънцето още не се бе показало, но небето на изток бе порозовяло и хвърляше зловещи отблясъци върху порутения индустриален парк. Добрата новина беше, че Куин виждаше къде върви. А лошата — че всеки друг можеше да види нея. Тя се движеше бързо през купчини изкривени метални части и механизми и накрая се скри зад ръждясали останки на кола. Оттам виждаше стария склад, който Ерик наричаше дом. Не можеше да се реши да измине последните двеста метра и да влезе в двора. Огледа се отново и напрегна слух, за да чуе нещо, което би й показало, че не е сама — вибрация, дрънчене на метал или стъпки. Нищо.

Слънцето се появи на хоризонта и Куин изведнъж се озова обградена от удължени сенки. Какво чакаше?

Тя се наведе, мина под каменния свод, охраняващ имота на Ерик, хукна сред скулптурите в двора и спря пред вратата, която беше широко отворена.

Задържа се там по-дълго, отколкото трябваше, без да знае какво има вътре и дали е сигурна, че иска да разбере. Тя вече се бе примирила с факта, че най-доброто, на което може да се надява, е да намери точно каквото са й казали. И после единственият й приятел на света щеше да бъде анонимният мъж от другия край на телефонната линия.

Куин си наложи да тръгне напред, спря на прага и се вмъкна вътре. Тухлените стени сякаш се затвориха около нея, докато навлизаше все по-навътре в сградата. Тя изпита желание да се обърне и да побегне. Но къде? Нямаше друг избор, освен да продължи да върви.

Огромното помещение, което съставляваше по-голямата част от постройката, беше осветено малко по-добре от коридора благодарение на утринните лъчи на слънцето, проникващи през прозорците и капандурите, но още беше трудно да се различат отделни детайли във видимия хаос, създаден от Ерик. Куин спря и огледа стаята и спираловидната стълба, издигаща се на шест-седем метра над главата й. И там нямаше нищо. Или поне умело създадена илюзия за нищо.

Тя тръгна безшумно, взе някакъв чук от пода и си позволи да се успокои малко, като усети тежестта му върху дланта си. Бюрото беше там, където го помнеше, до стената, изрисувана с графитоподобни математически символи. Куин пое дълбоко въздух, отвори най-долното чекмедже вдясно, видя, че е пълно с папки, и започна да ги прелиства. Отначало не откри нищо интересно — данъци, застраховки, квитанции и информация за кредитни карти. На дъното тя намери папка, облепена с банкноти. Куин я извади и изсипа съдържанието й на бюрото. Имаше писма и кочани от чекове, някои от които за пет хиляди долара и от компании като TRW, „Въздухоплавателни системи“, „Боинг“ и световния лидер в разработването на отбранителни технологии „Рейтеон“, както и от „Хопкинс“.

Най-отдолу Куин откри онова, което се надяваше да не бъде там. Яркосинята емблема се виждаше ясно на светлината. „Модерна термодинамика“. Прикрепеният към писмото чек беше за трийсет и пет хиляди долара. Куин набързо прерови останалите документи и намери двайсетина чека от МТД. Най-малката сума беше за петнайсет хиляди долара.

Тя се отпусна на стола зад нея. Изведнъж се почувства толкова немощна, че не можеше да се държи на краката си. Извади от чекмеджето няколко банкови бележки за внасяне на суми в кредитни карти и сравни подписите. Всичките бяха на Ерик.

Неочаквано зад нея се чу звук — едва доловим, само неопределено вибриране във въздуха. Куин скочи от стола, стисна здраво чука, обърна се и огледа помещението. Наистина ли беше звук? Или плод на въображението й…

Не. Беше сигурна, че чу нещо.

Обиколи стаята и бързо тръгна обратно по коридора към отворената външна врата. Вече бе преполовила разстоянието, когато намали крачка и накрая спря. Какво щеше да стане, ако избяга? Ако се върне в колата, включи двигателя и настъпи до пода педала за газта?

Изведнъж я обзеха гняв и протест, които заличиха страха и несигурността, измъчили я през последните две седмици. Куин нарочно удари главата си в стената и болката засили внезапно появилата се ярост.

— Кой е там? — извика тя.

Естествено, отговор не се чу, но Куин беше доволна, че е изкрещяла. Омръзнало й бе да бяга и да не знае нищо. Време беше да спре това.

Още убедена, че приземният етаж е безлюден, тя тръгна към спиралното стълбище до отсрещната стена. Изобщо не се стараеше да стъпва безшумно, докато бягаше нагоре по стълбите. На горната площадка нямаше никого. Тя стисна чука по-здраво и се отправи към отворената врата в другия край.

Там беше спалнята.

Голяма библиотека и нощно шкафче, отчасти скрити зад неоправеното легло в средата. Куин се промъкна покрай скрина, прекрачи прага на банята и заплашително размаха чука.

Там също нямаше никого.

Тя се обърна и предпазливо тръгна към отворения дрешник.

Писъкът се изтръгна от гърлото й, преди да успее да го сподави. Куин притисна свободната си ръка до устата и отстъпи няколко крачки назад, но успя да се овладее, преди да падне.

Жената беше гола. Ръцете и краката й бяха завързани с телени закачалки. Навсякъде имаше кръв, много кръв.

Куин си спомни какви чувства изпита, когато за пръв път видя снимките на другите жертви. И сега разбра, че фотографиите не бяха нищо — бездушни репродукции, които не можеха да отразят реалността.

Тя пое дълбоко въздух и с усилия на волята се приближи до дрешника, стъпвайки по напоения с кръв килим. Вътре имаше само дрехи и кутии, нищо повече. Облекчението й обаче беше краткотрайно.

— Той още е тук — прошепна Куин.

Прозрението я осени сякаш с физическа сила. Мускулите й се стегнаха. Тя се обърна към вратата, водеща към площадката. Убиецът беше в къщата с нея. Куин беше сигурна в това.

Тя хукна към вратата, затвори я с трясък и отчаяно вкопчи пръсти в ключалката. Когато най-после заключи, Куин изпита чувство за гадене. Падна на колене и се задави. Мускулите на стомаха й започнаха да се свиват. Но нямаше какво да повърне.

Куин нямаше представа колко време бе стояла така, но най-после се съвзе и успя да поеме въздух. Тя запълзя към леглото и спря чак когато се отдалечи на няколко крачки от тялото.

Затвори очи, прогонвайки за миг вида на нарязаната кожа на жената и безизразното недокоснато лице. После ги отвори, приближи се и усети как още топлата кръв се просмуква в полата и коленете й.

— О, не… Не…

Слюнката по лицето на жената се движеше. На всеки няколко секунди в ъгълчето на устата й се появяваха мехурчета, които после се пукаха. Куин се наведе над нея и се взря в отворените й очи. Те не я виждаха, но когато докосна врата й, Куин усети топлина и лек пулс.

— Господи…

Тя дръпна ръка и видя иглата в ръката на жената, която бе свързана с празно пликче от система, още обагрено в розово.

— Чуваш ли ме? Дръж се. Ще се опитам да ти помогна.

Очите на жената трепнаха, но възвръщането в съзнание продължи не повече от секунда. Този кратък миг на прояснение изглежда отне последните й сили. Дъхът й секна и тя се отпусна.

Куин осъзна, че плаче. Сълзите замъглиха зрението й. Тя скръсти ръка върху голите гърди на жената, за да й направи изкуствено дишане, но после се свлече на влажния килим. В тялото вече нямаше кръв, която да се раздвижи.

Куин се изправи, избърса сълзите с ръкава на пуловера си и скочи на леглото, за да не стъпи върху трупа. Грабна слушалката от нощното шкафче, макар да беше сигурна, че телефонът е прекъснат. Някой си играеше с нея и Куин знаеше това.

След миг установи, че телефонът има сигнал. Набра 911 и като по чудо почти веднага чу глас.

— Една жена… е убита. Аз не…

— Бихте ли ми казали името си?

— Куин Бари…

— Къде се намирате?

— В стар индустриален парк в края на Талисман стрийт в северозападната част. Не знам точния адрес. Това е единствената сграда, която не е разрушена…

— Веднага ще изпратим някого. Можете ли да ми кажете какво се е случило?

— Тя е мъртва… — Устата на Куин пресъхна. Беше й все по-трудно да говори. — Някой я е убил…

— Кого е убил?

— Не знам…

Тя погледна трупа на жената и почувства, че в очите й отново напират сълзи. Разрезите ставаха все по-хаотични от гърдите към бедрата и по краката, сякаш извършителят се бе развълнувал твърде силно, за да работи прецизно. Имаше страшно много кръв. Макар че жената беше мъртва, раните още кървяха и към килима се стичаха червени поточета, притегляни от гравитацията. Убиецът й бе прелял кръв, за да поддържа живота й, докато…

Той трябва да е бил — мъжът, който се бе обадил. Дали бе убивал и изнасилвал жената, докато разговаряха по телефона?

— Госпожице? Госпожице? На линията ли сте?

Виковете на служителката върнаха Куин в настоящето.

— Да…

— Получих потвърждение, че наша кола е тръгнала към местопроизшествието. А сега искам да ми кажете какво се случи.

— Аз… Качих се горе. И я намерих. Тя още беше…

Долу се чу трясък.

— Господи! — възкликна Куин и изпусна слушалката.

— Госпожице! Госпожице!

Куин затвори, защото се уплаши, че убиецът ще чуе гласа на служителката, и хукна към вратата. Долепи ухо до нея и ясно чу стъпки. Долу. На бягащ човек.

Куин отново скочи на леглото, хвана рамката на прозореца и дръпна с всичка сила, но не успя да я помръдне. Нямаше да може и да го счупи, защото в стъклото имаше гъста метална мрежа.

Стъпките отекнаха нагоре по спиралната стълба. Той идваше. Полицаите нямаше да дойдат навреме.

Куин скочи на пода, мина покрай мъртвата жена, като внимаваше да не остави кървави отпечатъци, влезе в дрешника и притвори вратичката.

Първият удар се чу почти веднага. Вторият разтресе вратата на спалнята. Куин усети почти физически третия.

Тя стисна дръжката на чука, когато рамката на вратата започна да се отделя от тухлената стена. „Не се страхувай“ — вдъхна си смелост Куин. Единствената й надежда беше да го убие. С малко късмет щеше да го изненада и да го удари по главата с чука, преди да е разбрал какво става. Никога не бе и помисляла да убие някого, но знаеше, че сега ще може да го направи. Не само за да се спаси, но и заради онова, което бе сторил на другите жени.

Вратата най-после се изкърти и в стаята влетя Ерик Туейн.

— Куин! — едва доловимо прошепна той.

Ерик изтича в банята, обърна се и погледна към вратата на дрешника. Докато той се приближаваше, Куин стисна още по-здраво чука, макар че решителността й бързо намаляваше. Вече знаеше, че Ерик работи за МТД и не може да му има доверие. Но от друга страна не мислеше, че би могла да го нарани.

Ерик завиваше покрай леглото, когато падна по гръб на пода.

— По дяволите!

Той се опита да стане и да отстъпи назад от трупа на жената, но краката му се замотаха в юргана. Ерик ги издърпа, изтласка се назад и спря, като дишаше учестено.

— Господи! — каза той, затаи дъх, стана и се вторачи в трупа. Лицето му пребледняваше все повече. После се обърна и изчезна през вратата. Минута по-късно Ерик отново се появи, бавно отстъпвайки назад.

— Разпръснете се! — чу се мъжки глас от първия етаж.

Ерик безшумно затвори разбитата врата, скочи на леглото, както бе направила Куин, и отчаяно започна да дърпа рамката на прозореца.

Куин трескаво разсъждаваше, докато го наблюдаваше как се опитва да избяга. Ерик не бе изиграл реакцията си, когато видя мъртвата жена. Куин беше сигурна в това. Всъщност имаше ли значение, че той работи за МТД? Може би да. А може би не. Дали играта на убиеца не беше да настрои Куин срещу единствения й съюзник?

Тя излезе безшумно от дрешника, скочи на леглото, сложи ръка на устата на Ерик и се наведе напред, за да му позволи да види лицето й, преди да се е отскубнал от хватката.

— Господи, Куин! — прошепна той, когато тя махна ръката си. — Какво става тук?

Куин не отговори и хвана рамката на прозореца. Ерик разбра намерението й и сложи ръце върху нейните.

— На три. Едно, две…

 

 

— Сър, елате да видите нещо.

Полковник Брад Лоуел погледна нагоре към мъжа, който се бе надвесил в горния край на стълбата, и положи усилия да не покаже чувствата, забушували у него. Това беше къщата на Ерик Туейн. Къщата на шибания Ерик Туейн! Лоуел щеше да изтръгне сърцето на оня психар заради този номер.

Той се качи по стълбите и видя, че един от хората му стои пред разбитата врата на спалнята. Тук нещо не беше наред. Марън никога не чупеше нищо. И не използваше спалните, а всекидневните и понякога кухните.

— Той не е използвал найлон, сър — каза Сюзан Прескът.

Лоуел прекрачи прага и видя, че тя маха телените закачалки от ръцете и краката на мъртвата жена. Всичко беше различно. Имаше престилка, но къде бяха използваните презервативи?

— Видяхте ли това? — Прескът кимна към окървавеното пликче от система за интравенозно поддържане на живота.

— Джон — обърна се Лоуел към мъжа до него, — обади се и провери регистрационния номер на колата отпред.

— Слушам, сър.

От предавателя зад ухото на Лоуел се чу глас.

— Сър, обажда се Гелър. Пред къщата спря полицейска кола. Слязоха две ченгета. Единият тръгна през двора, а другият заобикаля отзад.

Лоуел докосна микрофона, прикрепен на врата му.

— Всички в къщата — на втория етаж. Веднага.

Той изчака хората му да се качат и слезе долу. Стигна до средата на коридора и вървеше към изхода от сградата, когато чу, че някой тропа по вратата. Той пое дълбоко въздух и отвори.

Полицаят беше нисък и пълен чернокож мъж, висок метър и осемдесет, и държеше пистолет, но го бе насочил към земята.

— Бихте ли излязъл от сградата, сър?

Лоуел се престори на изненадан и изпълни нареждането.

— Какво става, полицай?

Ченгето се успокои малко. Нормална реакция, като се имаше предвид, че пред него стои около четирийсет и три годишен бял мъж в костюм за хиляда долара и шлифер за осемстотин.

— Сър, получихме обаждане за убийство на неуточнен адрес в този район. Вие ли сте собственикът на къщата?

— Убийство? Тук? Сигурен ли сте?

— Вие ли сте собственикът, сър?

Лоуел поклати глава.

— Не. Ерик Туейн е собственикът. Аз работя с него и имаме среща тук.

— Имате ли нещо против да погледна вътре?

— Разбира се, че не. Влезте — отговори Лоуел и поведе ченгето по коридора. — Аз съм търговец на произведения на изкуството. Представлявам Ерик. Трябваше да разгледаме някои от новите му картини…

Ченгето кимна и обиколи приземния етаж.

— Знаете ли какво има горе?

Лоуел чу, че някой се приближава зад него, но не се обърна.

— Не съм се качвал там.

Вторият полицай беше значително по-дребен, бял и плешив мъж. Той прибра своя пистолет в кобура, но партньорът му продължи да държи оръжието си.

— Какво става, Джордж?

— Този човек твърди, че е търговец на произведения на изкуството. Трябвало да се срещне със собственика на къщата.

Другото ченге кимна замислено.

— От колко време сте тук, сър?

— Може би от петнайсет минути.

— Имате ли документи?

— Разбира се. — Лоуел бръкна в шлифера си и стисна ръкохватката на деветмилиметровия си пистолет.

Първият полицай направи смел опит да вдигне оръжието си, но закъсня. Вторият не можа да стори нищо. Само стоеше и гледаше озадачено. Куршумът прониза сърцето му и той се строполи на пода.

Лоуел разкопча яката на ризата си и допря пръст до микрофона на гърлото си.

— Изгорете къщата.

 

 

Макар и строен толкова отдавна, от порутения покрив още се носеше миризма на катран. Едуард Марън я вдъхна и се погрижи лененият му панталон да не се допре до нищо друго, освен до одеялото, на което седеше. Когато се увери, че няма риск да изцапа панталона си, той наля вино в кристална чаша и отново насочи вниманието си към сцената долу.

Знаеше, че не е възможно да нагласи с точност часа на пристигането на Куин Бари да съвпадне с идването на Лоуел и екипа му от чистачи. Но нещата бяха надминали и най-смелите му очаквания. Изненадващата поява на Ерик Туейн и на полицаите. Изстрелите.

Той вдигна чаша към боговете, които изглежда бяха влюбени в него, и отпи малко, за да опита вкуса. Отдавна пазеше бутилката „Латур“. И не остана разочарован.

Отначало пушекът беше слаб, досущ прахоляк, раздухан от ветреца, но след известно време придоби цвят, плътност и посока. Марън седеше като хипнотизиран и гледаше как димът бавно се издига към ясното утринно небе.