Кайл Милс
Човекът без сянка (26)

25.

В стаята без прозорци не се чуваше друг звук, освен прелистването на страници, докато Ерик четеше досиетата. Куин не бе проронила дума от час. Дори не помръдваше, а само от време на време го поглеждаше, когато той вдигнеше глава и се обърнеше към нея.

Ерик бе стигнал почти до края на четвъртата папка и масата, до която седяха, беше отрупана със съдържанието й — статии от вестници, анализи на ДНК, ужасяващи снимки и доклади. Цинизмът и подозрителността му, които бяха толкова очевидни в началото, намаляваха с всяка прочетена страница.

Куин забеляза, че той започна да чете по-бавно, когато се приближи до края на четвъртата папка, и изпита състрадание към него. Беше останала само една неотворена папка — разследването на смъртта на Лиза Еган. И на неговия живот.

Ерик не изглеждаше готов да я прочете и на Куин й хрумна да наруши мълчанието, за да му даде възможност да отложи отварянето на папката. Но после реши да си държи устата затворена. Той трябваше да прочете всичко и да вземе решение дали да й помогне, или не.

Ерик спря да чете и облегна глава назад на стола. Дишането му забави ритъма си и тялото му се отпусна, създавайки илюзията, че той спи с отворени очи.

Минута по-късно Ерик излезе от унеса, изправи се и извади страници от тефтерче, скрити до задната корица на папката.

— Ерик, чакай — извика Куин, скочи от стола и се подхлъзна на половината път към него.

Внезапното движение и звукът го стреснаха, но не забавиха рефлексите му. Той дръпна стола си назад и грабна страниците точно когато Куин посегна към тях.

— Какво има? — попита Ерик, отстъпи още назад и разгърна листчетата. — Нещо, което не трябва да видя?

— Нищо. — Куин бързо заобиколи масата.

— Ерик Туейн — прочете той и се обърна с гръб, пазейки страниците с тялото си, когато тя се опита да ги измъкне от ръцете му.

— Моля те, Ерик. Забравих, че са там. Аз само…

Той скочи от стола и изтича на безопасно място.

— Предполагам, че това е твоят почерк. Моята психика според Куин Бари, а?

— Престани, Ерик. Това са само размисли. Не означават нищо…

— Не искаш ли да знаеш как си се представила?

Куин отчаяно се отпусна на стола. Едва ли щяха да станат приятели.

— Докъде бях стигнал? А, да, до мен.

Тя се хвана за главата.

— „Ерик Туейн — прочете той. — Твърде висок коефициент на интелигентност, за да бъде измерен. Приет в колеж на дванайсет години. Сигурно се е чувствал изолиран в гимназията. Предполагал е, че ще се представи по-добре в колежа. Но става по-лошо. Съучениците му установяват връзки, но той не може. Туейн е аутсайдер — навлиза в пубертета без момичета на неговата възраст около него.“

— Хайде, Ерик. Остави това.

— Не, не. Дотук си се справила страхотно… — каза той и продължи да чете. — „Началото на 1989 година. Петнайсетгодишен. Назначава Лиза Еган за своя асистентка. Започват връзка. Млад за изнасилвач садист. Но от друга страна, от години живее в света на възрастните.“

Ерик я погледна.

— Винаги съм постигал свръх резултати. Да видим по-нататък… „Еган е по-голяма, властва над него и предизвиква негодувание. Вероятно не иска да правят секс. Обидата нараства. През юни 1989 година той убива Катерин Танър — вероятно първото му убийство. Танър прилича на Еган и е също толкова добре образована. Докато я убива, той чувства, че упражнява контрола, който Еган му е отнела, и осъществява сексуалните си фантазии. Туейн прикрива следите от първото убийство. Следващата жертва също прилича на Лиза, но следите от убийството не са прикрити. Туейн става все по-уверен и разгневен. Накрая събира смелост да убие Лиза, но убийството не е обмислено и планирано като другите. Нещо го уплашва и едва не го изправят пред съда. А може би не е така. Това не изглежда типично за изнасилвач садист. Вероятно гневът му се е натрупвал независимо от отношенията с Еган? Недостъпността на жените наоколо? Въпреки катарзиса от убийството на жената, която е имала власт над него, и за разлика от Ед Кемпър…“ — Ерик вдигна глава и погледна Куин. — Кой е Ед Кемпър?

— Ами правил е дисекция на момичета от колежи, защото мразел майка си — измънка тя. — Накрая изрязал гръкляна й и го изхвърлил в кофата за боклук. После се предал.

— Приятно… — отбеляза Ерик и продължи да чете. — „Той още е отблъскван от жените около него — младите физици не са точно това, за което жените мечтаят…“

Туейн се ухили.

— „Липсва му абсолютният контрол, който е имал над тях, докато ги е убивал. През 1995 година, а може би и по-рано, той започва отново, но по-пресметливо. Действа далеч от родното си място и жертвите вече не приличат на Лиза, а са избрани така, че да се намали до минимум вероятността от разкриване или арест…“

Куин го чу внимателно да сгъва страниците, но лицето й беше наведено почти до коленете.

— Забележително — каза Ерик и седна до нея.

— Не знам как да ти се извиня.

— Няма за какво да се извиняваш. Хипотезата ти е логична. Искаш ли да знаеш къде си сбъркала?

— Да — с въздишка отвърна Куин.

— Лиза. Тя беше умна и красива и с нея се чувствах добре като личност, а не като пресметлив човек. Прекарах по-голямата част от детството си с консултанти и психоаналитици, които се надпреварваха да проникнат в съзнанието ми. Не защото им пукаше за мен, а защото искаха да докажат някоя своя теория и да напишат научен труд. И след като петнайсет години живях като лабораторен плъх, никой от тях не разбра какво всъщност представлявам. Лиза беше единствената, която успя.

В гласа му прозвуча искрена болка и Куин вдигна глава.

— Родителите ми се плашеха от мен, а другите деца ме смятаха за ненормален. Светът на изкуството искаше да ме използва, а мнозина учени — да видят провала ми. Лиза беше единственото в моя живот, което струваше нещо.

Куин докосна ръката му, но той не забеляза това, сякаш гледаше през нея.

— Странно. Минаха само десетина години, а вече ми е трудно да си я представя. Като че ли е изместена от всичко останало. Единственото, което си спомням, е колко много неприятности ми причини смъртта й…

— Колко време бяхте заедно? Две години? А плащаш цяло десетилетие. Наложило се е да живееш с подозренията, да напуснеш дома си…

Ерик шумно изпусна въздух през носа си. А може би беше горчива насмешка. Куин не беше сигурна.

— Не можех да понасям въпросителните погледи. Ако работех до късно, жените намираха извинения, за да не останат сами с мен в стаята. И онова копеле от Балтимор…

— Ренкуист?

Той кимна.

— Непрекъснато ме преследваше, задаваше ми едни и същи въпроси отново и отново и измисляше поводи да се обажда на всеки, с когото се сближавах. Опитваше се да ме уличи в нещо, вместо да търси убиеца на Лиза. И до ден-днешен единствените ми приятели са хората, които ме познаваха, преди да се случи всичко това, и не повярваха, че съм виновен. А те не са много.

Ерик млъкна и погледна папката на пода между тях. Куин дръпна ръката си, защото реши, че е готов да я вземе, но той не го стори. Облегна се назад на стола и замислено се загледа в нея.

— Стига съм се оплаквал. Разкажи ми нещо за себе си.

— Какво?

— Знаеш цялата история на живота ми и най-съкровените ми мисли, а аз не знам нищо за теб.

Тя сви рамене.

— Няма много за разказване. Животът ми не е интересен като твоя.

Той не каза нищо, оставяйки я да говори.

— Израснах в малка кравеферма в Западна Вирджиния. Завърших университета и се махнах оттам колкото бе възможно по-бързо.

— Защо?

— Очевидно никога не си бил в малка кравеферма в Западна Вирджиния.

— Искала си да видиш света?

— Може и така да се каже. Отидох в Окръг Колумбия и си намерих работа като програмист. Около година по-късно станах чиновник във ФБР, защото исках да бъда агент.

— Сериозно? Не те виждам като агент на ФБР.

— Мога да върша тази работа не по-зле от другите — защити се Куин.

— Казах го като комплимент. Но защо искаш да станеш агент на ФБР, за бога?

— Видя ми се вълнуващ начин да си изкарвам хляба.

— Затова ли не върна материалите от разследванията? Заради вълнението?

Куин бавно поклати глава.

— Може би вълнението е част от работата. Знам ли… Най-важното е, че умират хора.

Ерик изглежда остана доволен от отговора й.

— Омъжена ли си?

Тя поклати глава.

— Гадже?

— Вече не.

Той захапа края на молива, но не откъсна очи от нея, и седя така почти пет минути. Куин не издържа и наруши мълчанието.

— Е, какво ще кажеш? Вярваш ли ми, или не? Или още смяташ, че съм луда.

— Не мисля, че си луда. Но трябва да призная, че не мога да проумея някои неща. Сигурно има елементарно обяснение, което пропускаш…

— Например?

Ерик бръкна в джоба си, извади ластик и прибра на опашка дългите си коси.

— Не знам. Чела си материалите от разследванията по-задълбочено от мен. Всички онези жени имали ли са нещо друго общо помежду си, освен че са били на една и съща възраст и със сходно телосложение?

— Всички? Не. Поне не съм открила.

— Тогава нищо не предполага, че са били убити поради някаква логична причина. Престъпникът е действал хаотично. Сигурно е психопат.

— На пръв поглед може би това е отговорът. — Куин кимна към папката на пода, като се почувства виновна, че насочва вниманието му към нея. — Ти познаваш този случай по-добре от всеки друг. Може да намериш връзка. Да видиш нещо, което аз не съм забелязала. Нито полицията.

— Знам ли. Мина много време. — Ерик се наведе, взе папката и бавно прокара пръсти по картона, но не я разтвори.

Куин стана и тръгна към вратата.

— Ще отида за кафе.

Той бе обичал Лиза Еган. Това личеше от начина, по който говореше за нея. Куин изпита почти физическо страдание, че го принуждава да види ужасяващите снимки на трупа и да преживява отново най-болезнения период от живота си. Не искаше да седи там и да го гледа.