Кайл Милс
Човекът без сянка (45)

44.

Ерик се наведе още по-надолу под капака на колата, без да има представа какво да прави. Той намести бейзболната си шапка и тъмните очила, които си бе сложил, и погледна двигателя на взетия под наем пикап.

Бяха спрели на околовръстното шосе край Вашингтон, на петнайсетина километра от Лангли, и стояха там от половин час. Разстоянието между минаващите край тях коли сякаш се увеличаваше с около два-три сантиметра на минута, докато задръстването в натоварения час бавно се разреждаше. Защо се бе съгласил на това, по дяволите?

Явно Куин трябваше само да примигне кокетно няколко пъти, и той беше готов да стъпи бос в огъня. Съпротивата беше безсмислена…

Поне нямаше полицаи. Още не. Но колкото по-дълго стояха там, толкова по-голяма беше вероятността късметът да им изневери. Куин го бе инструктирала какво да каже на ченгетата за колата и бе обещала да дойде и да го измъкне, ако въпросите станат твърде настойчиви. Но това не го караше да се чувства по-спокоен. В сегашното положение вероятно беше най-добре да не се държи по-подозрително, отколкото бе необходимо.

— Ерик! — Куин се подаде през страничното стъкло. — Това е той. Хайде! Да тръгваме!

Той пусна капака, седна зад волана и потегли, изпреварвайки безупречно поддържан ягуар.

— Къде е? — попита Ерик.

Зад тях се чуха клаксони.

Куин огледа движещите се една зад друга коли отпред и гладкото й лице се сгърчи от напрежение.

— Изпуснах го. Не го виждам!

— Успокой се, Куин. Не може да е отишъл далеч в тази бъркотия. — Ерик премина в средната лента, където придвижването сякаш беше малко по-бързо.

— Ето го! — викна Куин. — Онзи лексус през пет коли напред. Виждаш ли го?

— Да. Колко остава до отклонението от магистралата?

— Седем километра.

— Добре. Няма проблем.

Ерик се опита да преминава по-плавно от една лента в друга, обезпокоен да не започне да изглежда подозрителен на всеки, който се загледа в пикапа му. Но в края на краищата той не караше по-лудешки от другите! По нищо не се различаваше от типичния чиновник, изгарящ от нетърпение да се прибере вкъщи при широкоекранния си телевизор и пълния с бира хладилник.

След пет километра те още бяха три коли зад джипа.

— Хайде, Ерик! Остава само километър и половина. Трябва да…

— Куин! Изнервяш ме.

Тя млъкна, но продължи да се държи за таблото толкова напрегнато, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

Ерик успя да намери пролука, настъпи газта и след около осемстотин метра се приближи до огромния джип, който се движеше вдясно от него.

— Добре. Карай тук — каза Куин. — Той трябва да завие. Пусни го пред теб.

Ерик погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза син седан, който се приближаваше към тях. Вътре имаше двама мъже в костюми. Той опита да си внуши, че това не означава нищо. Всички в радиус от осемдесет километра от Вашингтон изглеждаха така.

— Ето го отклонението — рече Куин.

Джипът даде сигнал, че ще завива. Ерик удари спирачки и го пусна пред себе си, сетне го последва и отново погледна в огледалото за обратно виждане. Седанът продължаваше да се движи зад тях.

— Виждаш ли онези типове отзад?

Куин се обърна.

— Познаваш ли ги?

Ерик поклати глава.

— Не мога да видя лицата им, но май се сещам какви са.

— Искаш ли да се откажем?

— Не — отговори той, макар че искаше.

Светофарът светна в червено и те спряха. След около минута светлината стана зелена и им позволи да се придвижат малко напред, преди отново да бъдат принудени да спрат.

— Добре — каза Куин. — Пропускат по шест коли. Светофарът ще се смени още четири пъти.

Ерик усети, че се изпотява, и се опита да избърше лицето си, без Куин да забележи.

— Страхуваш ли се? — попита тя.

— Малко. А ти?

— Да.

Те отново се придвижиха малко напред и пак спряха.

— Ще успеем, Ерик. Не се тревожи.

— Не се тревожа, а се страхувам.

Двамата мълчаха, докато светофарът пропусна още две колони коли.

— Добре — рече Куин. — Остави малко разстояние.

Ерик намали и между тях и джипа се отвори пространство от петнайсет метра. Сетне отново бе принуден да спре. Не обърна внимание на клаксоните и продължи да се придвижва леко напред.

— Трийсет секунди — каза Куин, поглеждайки часовника си.

Ерик стисна по-здраво волана.

— Петнайсет… Давай!

Той настъпи педала за газта, рязко завъртя волана и спря на три метра зад джипа. Куин отвори вратата, изскочи и хукна напред. Ерик превключи на задна скорост и спря напреки на пътя между бетонните парапети от двете страни.

Когато излезе от колата, чу звуци от бръмчащ двигател зад себе си. Но когато се обърна, не видя синия седан, както очакваше, а стар фолксваген, който хвърляше искри, защото вратата му стържеше в бетонния парапет.

Хукна след Куин към джипа. Тя отвори предната врата точно когато зад него се разнесе оглушителен трясък.

Ерик се осмели да погледне през рамо, но продължи да бяга.

Фолксвагенът бе спрял, но благодарение на Галилео Галилей и великолепния му закон за инерцията се бе заклещил между пикапа и няколко тона бетон.

Задното стъкло на джипа беше свалено и Ерик не си направи труда да отвори вратата, а се вмъкна през него.

— Карай! Карай! — изкрещя Куин.

Ерик коленичи на задната седалка и се обърна. Някой бе слязъл от фолксвагена. И беше бърз. Вече претърсваше пикапа.

— Какво става, мамка му? — попита човекът зад волана и Ерик едва тогава осъзна, че колата не се движи.

Извади нож от джоба си, обърна се и го допря до гърлото му.

— Настъпи газта или ще те убия. Ясно ли е?

Всъщност сребърният нож за хранене, който Ерик бе откраднал от хотела, беше тъп. Още по-патетичен беше фактът, че бе изцапан с картофено пюре. Но той реши, че всички ножове изглеждат остри и лъскави, щом ги допрат в гърлото ти.

Теорията му се оказа правилна — колата набра скорост и зави по оживена улица с магазини от двете страни.

— Наляво — заповяда Куин.

Шофьорът се подчини и след известно време се озоваха в скъп жилищен квартал.

Куин се обърна и погледна през задното стъкло, сетне въздъхна облекчено.

— Няма ли да укротиш кучето си, Куин?

Тя кимна на Ерик, който прибра ножа.

— Дейвид Бергън, запознай се с Ерик Туейн.

Очите на двамата мъже се срещнаха в огледалото за обратно виждане.

— Гледай къде караш, Дейвид.

Бергън се втренчи гневно в Ерик за миг, после отново насочи вниманието си към пътя.

— Какво става, по дяволите, Куин? Къде изчезна? Защо не дойде онази нощ в парка?

— Бях там. Наблюдавах те, докато говореше по телефона. На кого се обади, след като затворих?

— Какво? Не знам… Не си спомням.

Това беше очевидна лъжа и Ерик разбра, че Куин знае.

— На кого каза, че ще ходя при татко през почивните дни?

— Какви ги говориш, Куин…

— Отговори на въпроса ми!

— На кого да кажа? Кой би се интересувал? Да не си се побъркала? Накара този кретен да опре нож в гърлото ми и предизвика катастрофа…

— Някой беше пробил резервоара ми и бе сменил уреда за нивото на бензина онази нощ, Дейвид. И после, когато бензинът свърши, някакви хора спряха и насочиха пистолет към мен.

— Куин…

— А след няколко дни някой ме простреля. — Тя махна бейзболната шапка и му показа превръзката на главата си.

Бергън не реагира.

— Ако не беше Ерик, щях да съм мъртва.

Дейвид отново погледна Туейн в огледалото за обратно виждане.

— Ако това е истина, предполагам, че съм ти длъжник.

Чувството за собственост в тона му беше подчертано. Ерик вдигна ръка и му показа среден пръст. Този арогантен и надут скапаняк се бе срещал с Куин и това беше категорично доказателство, че в този свят не всичко е наред.

— На кого се обади, Дейвид?

— Куин, нямах представа, че си…

— Не ми ги разправяй тия, Дейвид! Бяхме в парка в три часа сутринта. Искаш да кажеш, че не помниш на кого си се обадил? Пак помисли.

Колата зави надясно и излезе на тесен път с дървета от двете страни. Куин се обърна и гневно се втренчи в Дейвид. Ерик си помисли, че никой не би издържал на погледа й по-дълго от минута. Бергън устоя само трийсет секунди.

— Военното разузнаване.

— Какво?! Мили боже!

— Те ли те преследваха с фолксвагена? — попита Ерик.

Бергън поклати глава.

— Не знам… Не знаех, че някой ме преследва…

— Какво става, Дейвид? — попита Куин.

Той не отговори веднага. Опитваше се да реши как да постъпи.

— Подозират те, че крадеш информация за КР чрез компютрите на ФБР…

— Сигурно се шегуваш — рече Ерик и се наведе между двете предни седалки. — Какво ти дава правителството, за да предаваш приятелите си, Дейвид? По-хубаво място за паркиране или…

— Да ти го начукам! Не съм…

— Престанете! — изкрещя Куин. — Млъкнете и двамата!

— Задник! — измърмори Ерик, отново се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво е КР, Дейвид?

— Контраразузнаването. Виж какво, Куин… Когато дойдоха и ми казаха, аз знаех, че нямаш нищо общо с това. Мислех, че като направя каквото искат, ще докажа невинността ти и ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.

Тя погледна през стъклото, размишлявайки върху думите му.

— Глупости! Онзи ден, когато се прибрах вкъщи и те заварих в апартамента ми… Не беше дошъл да ми пишеш бележка, а претърсваше и не очакваше да се върна толкова рано.

— Куин…

— И после съчини историята с повредените ти спирачки, за да вземеш колата ми и да я претърсиш.

Тя се обърна, погледна Ерик и попита:

— Какво ще кажеш?

— Мисля, че имаме сериозни проблеми. — Ерик кимна с глава към Бергън. — Той е от ЦРУ. А мъжът във фолксвагена може да е от военното разузнаване, от ЦРУ или от ФБР. Ти решавай.

Бергън отново го погледна гневно, но Ерик само поклати глава. Въпреки всичко, което се случваше, в изражението му не личеше вина или загриженост, а само ревност.

— Дейвид, ако ти кажа какво става, ще ни помогнеш ли?

Той не реагира веднага, но сетне кимна.

— Погледни ме, Дейвид.

Бергън тихо въздъхна и изпълни желанието й.

— Ще ни помогнеш ли?

— Да, добре. Да.

— Мисля, че трябва да му кажем, Ерик. Той не беше замесен пряко, когато се опитаха да ме хванат, докато отивах при баща ми. Щеше да знае, че ще се досетя какво е станало с колата ми.

— Вече казах, ти решавай.

Куин пое дълбоко въздух.

— И така, Дейвид, ето каква е историята. Системата КСИД е програмирана така, че да не разпознава определен ДНК подпис, който принадлежи на човек, убил най-малко пет жени.

— Какви ги говориш?

— Направено е умишлено, Дейвид. Някой не иска да стане известно, че онзи психар съществува.

— Кой? Защо някой би искал да крие такова нещо?

— Не знам. Очевидно са замесени военните. После са включили ЦРУ и ФБР. Но изглежда всичко се върти около компания на име „Модерна термодинамика“. Чувал ли си за нея?

Бергън поклати глава.

— Съзнавам, че вероятно не ми вярваш, но те моля да го обмислиш. И когато разбереш, че казвам истината, ще ни помогнеш да решим какво да предприемем и на кого да се доверим. Ще го направиш ли?

Дейвид забарабани с пръсти по волана, докато караше по тихия път.

— Ще се обадя тук-там.

— Не се изхвърляй — каза Ерик, но Куин вдигна ръка и му направи знак да мълчи.

Бергън написа нещо на малко тефтерче, залепено до предното стъкло, и откъсна листчето.

— Това е номерът на секретната ми линия. Обади ми се утре вечер около седем. Дотогава ще знам нещо.

Куин кимна.

— Добре. Спри.

— Какво?

— Спри.

Той изпълни заповедта й.

— Слизай.

— Стига, Куин…

Тя се пресегна пред него и отвори вратата.

— Чу ме добре. Вън!

Бергън скочи на чакъла и тресна вратата. Ерик се провря между седалките, седна зад волана, свали стъклото и попита:

— Би ли ми дал телефона си, Дейвид?

Бергън бръкна в джоба си, извади телефона и го пусна в протегнатата ръка на Ерик, който веднага го хвърли в шубраците край пътя.

— По дяволите!

Ерик не обърна внимание на гневния му изблик и му подаде връзка ключове.

— За пикапа са. И внимавай да не го блъснеш, шефе. Взет е под наем.