Кайл Милс
Човекът без сянка (11)

10.

Усещането за упадък, което го бе измъчвало, вече почти изчезна. Крайниците му бяха натежали, сякаш кръвта му се бе сгъстила. Способността му да се съсредоточава намаляваше обезпокоително и разумът се бореше да надделее над емоциите.

Той свали стъклото на колата и опря лакът на вратата. Вятърът нахлу вътре. Това би било неприятно за повечето хора, но той се радваше на усещането — едва осезаемо стягане на кожата и корените на косъмчетата по ръката му, които настръхнаха, за да задържат телесната топлина.

Утринният въздух му се струваше идеално чист, макар че не беше сигурен дали причината е в атмосферните условия, или се дължи на изострената му чувствителност. Той долавяше разликата в леките промени в мириса, докато минаваше от една група дървета към друга, сякаш усещаше аромата на листата, чийто цвят есента вече променяше.

Погледна в огледалото за обратно виждане без определена причина, а само за да види пустия път, който криволичеше през яркочервените и златисти багри на пейзажа. Знаеше, че зад него няма никого. Хората, чиято работа беше да го следят и да се опитват да го контролират, бяха на стотици километри разстояние.

Бяха му необходими години на бавен и често болезнено изнервящ труд, но накрая той бе успял да обърне всичко срещу тях. Безкрайната им поредица от електронни устройства и внимателно монтирани системи за наблюдение сега бяха съсипани. Това си беше жива ирония! Колкото по-сложни ставаха методите им, толкова по-лесно му беше да ги контролира. И сега контролът му беше абсолютен. Те виждаха и чуваха само онова, което им позволяваше да видят и чуят, докато той беше всезнаещ — осведомен за телефонните им разговори, електронната поща, семейните истории и медицинските им картони. Нямаше нищо, което можеха да скрият от него.

Той стисна волана и се усмихна. Силите му се възвръщаха. Почти бе забравил това усещане.

Колата сякаш сама намали скоростта, когато се появи първата къща. Понякога той се питаше дали това не е най-приятната част. Години на очакване, кулминиращи в непоносимо кресчендо, докато наблюдаваше и планираше. И после тези последни мигове преди самото действие, когато времето сякаш спираше и съществуваха единствено ударите на сърцето му и странното противоречие между пресъхналото му гърло и свръхактивните слюнчени жлези.

Пътят стана стръмен и най-после се изкачи до хребета — най-високата точка в радиус от няколко километра. Долината приличаше на юрган от геометрични фигури — нивите, които фермерите още обработваха в тази част на страната. Той проследи с поглед правите синори между различните насаждения, спирайки за миг там, където се пресичаха до някоя от старинните къщи, разпръснати по хълмистата земя.

Той знаеше, че ги притиска твърде много. Беше ги стреснал и внезапно събудил от самодоволството, в което сам ги бе приспал. Имаше точка, когато глупостта ставаше непредсказуема, както при смъртно ранено животно, което още не съзнава, че животът му е свършил. Но това беше само част от играта. Част от вълнението. Част от връщането към живота.

Колата спря — отново сякаш без негова намеса. Нямаше вятър и слънцето напече гърба му, когато той слезе и тръгна по пътя. Алеята не беше далеч, вероятно на петстотин метра. Той зави по нея и прокара пръсти по ръба на нагрятата от слънцето метална пощенска кутия.

Докато вървеше към къщата, всичко останало сякаш се замъгли. Обикновен човек не би забелязал това, но не и той. Цветовете избледняха, само малката къщица и грижливо поддържаната градина около нея сякаш заблестяха с едва доловими трептения.

Ефектът ставаше все по-ярък, докато той се приближаваше. Преди да потропа на вратата, спря и огледа безцветния свят наоколо. Най-близката къща, която се намираше на петстотин метра, почти чезнеше в царевицата около нея.

Той осъзна, че е потропал на вратата, едва когато жената отвори. Фланелката и джинсите й бяха изцапани. На ръцете й имаше изпокъсани ръкавици. Дългите й кестеняви коси бяха вързани на опашка, но няколко непокорни кичура се бяха измъкнали и висяха над лицето й, насочвайки вниманието към гладката кожа и младежките й черти.

Знаеше, че тя е морски биолог и изучава въздействието на индустрията върху околната среда в залива Чесапийк. Много умна и талантлива млада жена.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, махна ръкавиците и ги напъха в предния джоб на джинсите си.

Мускулестата плът на бедрото й се сви съблазнително под краткотрайния натиск и после мигновено се отпусна.

Усмивката й беше доверчива и спокойна. Тя се чувстваше в безопасност, също като другите преди нея. Те виждаха само онова, което той им позволяваше да видят. По-късно щеше да й покаже повече, но в момента той излъчваше само любезност, леко примесена с безпокойство и несигурност. Това беше маската, която действаше безотказно.