Кайл Милс
Човекът без сянка (67)

Епилог

За пръв път от дълго време Куин усещаше как слънчевите лъчи галят кожата й и това й доставяше удоволствие. Беше обед и тихият вътрешен двор постепенно се оживяваше, докато хората, работещи в сградите наоколо, излизаха да хапнат нещо. Куин се излегна на пейката, усещайки как аризонската жега прониква в нея, но очите й останаха съсредоточени в изхода на сградата отпред.

— Това ли е той? — попита Ерик и кимна към висок, добре облечен мъж с широки рамене и късо подстригана къдрава коса.

— Не.

Тя устоя на импулсивното желание да прогони всичко от съзнанието си. Беше станала много добра на този малък номер. Бе прекарала по-голямата част от последните три дни зад волана на колата на Ерик, като виждаше само пътя. Искаше да прогони от съзнанието си всичко — ужасите в досиетата, убитата млада жена в спалнята на Ерик и усещането за смърт, което почти я бе завладяло, след като наблюдава Марън в действие. Но най-вече безумната ярост, която я бе обзела, когато го видя затворен в онази стая, и извратената радост, която почувства, когато извергът най-после изгоря. Куин се запита дали е добила поне малка представа за онова, което Марън е изпитвал, докато е убивал жертвите си.

Но за да потисне тези спомени, тя бе принудена да се изолира и от всичко останало. А Куин не можеше да живее така. Тя нямаше да позволи на Марън да я лиши от живота й.

Куин се обърна към Ерик и се вторачи в профила му. Той се бе променил много от деня, в който се запознаха. На пръв поглед изглеждаше същият — смуглата гладка кожа, дългите черни коси и слабото атлетично тяло. Но нещо в очите му…

Не, очите му не бяха се променили и бяха запазили светлосивия си цвят. Само че сега Куин можеше да вижда по-надълбоко в тях.

Ерик се обърна към нея. Изглеждаше раздразнен.

— Престани. Изнервяш ме.

— Защо?

— Вторачила си се в мен.

— Съжалявам. Питах се за какво мислиш.

— За нищо.

— Наистина ли?

— Съзнанието ми е празно.

Тя се усмихна, но не отмести поглед от него. Той беше истинската причина да не може да се отърси от всичко, което й се бе случило. Ако го направеше, трябваше да прогони и него.

— Куин, говоря сериозно. Подлудяваш ме до…

Тя се наведе и го целуна. Когато се дръпна, Куин видя, че изражението му е напълно озадачено.

— Не беше ли добре?

— Е… Ами…

Тя го целуна отново, но този път се притисна към него. След няколко секунди Ерик преодоля първоначалното си стъписване, отпусна се и я прегърна. Куин не можеше да каже откога желае това, но й се струваше, че е било много отдавна. Може би откакто се бяха запознали.

Те още седяха прегърнати, когато тя отвори очи и съзря мъжа, който излизаше от сградата. Сложи ръце на гърдите на Ерик и го блъсна назад.

— Това е той!

— Страхотно! В най-подходящия момент. Къде е? Не виждам никого.

— Ей там! Пали цигара до фонтана.

Ерик го видя и се намръщи. Куин хвана реката му и го дръпна да стане, без да обръща внимание на неговото разбираемо разочарование. Външният вид на Марк Биймън не вдъхваше доверие. Лицето му беше подпухнало и веждите стърчаха твърде напред под оределите коси, а румените страни сякаш бяха готови да се предадат в битката с гравитацията. Костюмът му не беше особено стилен и вероятно бе купен, когато собственикът му е бил с петнайсет килограма по-дебел.

Биймън тръгна отново, като изпусна гъст облак дим от белите си дробове и с леко притеснение и усмивка отвръщаше на изпълнените с уважение поздрави на минувачите. Крачката му беше твърде забързана, за да е естествена — сякаш се опитваше да избяга.

— Хайде — каза Куин и дръпна Ерик след себе си.

— Сигурна ли си, че е той?

— Да, той е.

Биймън излезе от вътрешния двор пред новата сграда на ФБР във Финикс и тръгна по-бавно, като спокойно всмукваше от цигарата си и от време на време поглеждаше витрините на магазините и ресторантите на улицата.

Куин бързо измина разстоянието между тях и спря, когато се намираха на три крачки зад него.

— Господин Биймън? — каза тя, полагайки усилия гласът й да не издаде нервността й.

Той се обърна и я погледна.

— Здравейте! Познаваме ли се?

— Всъщност не. Не, сър.

— Е, какво мога да направя за вас?

— Питах се… дали може да поговорим за минута.

Въпросът беше обикновен, но Биймън го обмисли сериозно, сякаш беше на живот и смърт.

— Репортер ли сте?

— Не, сър. Работех за ФБР. На практика може би още съм там.

Той погледна Ерик. Очите му се задържаха на подутината и синината на разбитата му скула.

— А вие какъв сте?

— Физик.

Биймън сви рамене.

— Предполагам, че тогава всичко е наред. Опитвам се да реша къде да обядвам. Защо не дойдете с мен?