Кайл Милс
Човекът без сянка (20)

19.

— Всичко е още експериментално, така ли?

Ричард Прайс огледа подобната на пещера лаборатория и титаниевите, стоманени и фибровъглеродни съоръжения в нея. В по-голямата си част специфичните им функции бяха загадка за него. Преди десет години магистърската му степен по физика беше достатъчна, за да разбере проекта и дори да дава насоки за осъществяването му. Но сега се бе примирил с факта, че оглавява нещо, което е извън интелектуалния му обсег.

— Изпробването ли? — попита доктор Едуард Марън, приближи се до компютърния терминал и подаде няколко команди. — Разбира се.

— Кога ще приключи?

— Най-много след три седмици.

— И какво очакваш да откриеш?

Марън отново се обърна към него. Усмивката му беше едва забележима, но Прайс видя нюанс на снизходителност в нея.

— Очаквам да открия проблеми, Ричард. Напредъкът в компютрите през последните няколко години внесе повече реализъм в симулациите ни, но има твърде много непознати термини, за да ги направят съвършено точни. Този макет би трябвало да ни покаже докъде сме.

Прайс прикри нетърпението си.

— И докъде сме, доктор Марън?

— Ако знаех…

— Хайде, докторе. Принуждаваш ме да се мъча. Искам само предположение.

Марън се облегна на плота покрай стената. Той се чувстваше като у дома си сред безбройните технически съоръжения около него.

— Това не е математическа задача или лично дело, Ричард. Имаш ли представа колко части се опитвам да сглобя? Срив някъде в системата може да предизвика забавяне от час или от година. Не знам.

Прайс възприе по-раболепен тон. Прекланянето пред този негодник му причиняваше почти физическа болка, но в края на краищата беше целесъобразно.

— Няма да те притискам, докторе, но ми трябва нещо. Искам да поддържам интереса, така че парите да продължат да текат…

Марън вдигна ръце.

— Разбира се, Ричард. Извинявай! Ще разберем, че сме там, където трябва да бъдем, с помощта на компютрите. Ще възникнат няколко проблема с енергията, които бързо ще решим. Ако попаднем на нещо трудно, мисля, че ще се окаже смешно банално. Например фина настройка на механичните системи, за да се преодолеят вибрациите.

— Но това може да бъде направено, нали?

— Абсолютно. Но работата е трудна.

— Пари?

Марън поклати глава.

— Имаме необходимото, за да завършим тази серия опити. Ако нещата вървят добре, ще се нуждаем от деветдесетте милиона на сенатор Уилкинсън чак когато сме готови да започнем строителството на оперативния агрегат.

— Кога ще стане това?

— Предполагам, че тази фаза на тестове ще завърши до два месеца. После ще е необходима година, за да се отстранят проблемите. И след това… Ами ще зависи от теб и от сенатора да решите как да продължим.

С периферното си зрение Прайс забеляза, че Брад Лоуел влиза в лабораторията. Макар разстоянието между тях да беше голямо, Прайс разбра, че е дошъл по спешна работа.

— Благодаря, докторе! Нали ще ми кажеш, ако нещо се промени?

— Разбира се, Ричард.

— Тогава, ако ме извиниш…

Марън кимна учтиво и тръгна. Явно изгаряше от нетърпение да забрави административните аспекти на проекта и да се върне при уредите и теориите си.

— Бихте ли ми отделили минута от времето си, сър? — попита Лоуел и направи знак на Прайс да се уединят в тих ъгъл на лабораторията. — Възникна ситуация, за която съм длъжен да ви уведомя.

Прайс кимна, подсказвайки му да продължи.

— Обади се нашият приятел от ФБР.

— И?

— Момичето… рови.

— Куин Бари? Нали ми каза, че сме се отървали от нея?

— Тя беше отстранена от проекта КСИД и преместена на друга работа в Куонтико.

— И какво прави, за което трябва да се тревожа?

Лоуел изопна гръб и изправи рамене — жест, който винаги предшестваше лошите новини.

— Бари е поръчала материалите от разследванията в отделните щати.

— По дяволите! — изруга на висок глас Прайс, после се огледа, за да се увери, че никой от специалистите в лабораторията не го е чул. — Колко доклада е поръчала?

— Пет, сър. Всичките, в които има ДНК доказателства, вкарани в КСИД.

— И те са при нея?

— Доколкото знаем, да, сър.

— Мамка му! На своя глава ли го прави? Или някой от Бюрото я подкрепя?

— Действа сама, сър. Нашият човек е заличил данните за поръчката на докладите…

— Сигурен ли си, че действа сама?

— Да, сър.

Прайс прокара пръсти през късо подстриганата си коса и въздъхна. Така започваха фаталните провали — с нещо глупаво и незначително. Нов хардуер за главния компютър на ФБР и двайсет и четири годишна програмистка. Камъче, хвърлено в езеро. И сега вълните прииждаха…

Той опита да проясни съзнанието си. Имаше един-единствен разумен ход на действие. Още един отвратителен, но наложителен акт — капка в онова, което бързо се превръщаше в море.

— Сър, да смятам ли, че това е проблем, с който трябва да се справим? — попита Лоуел.

Прайс не откъсна очи от бялата стена, докато отговаряше.

— Човекът от ФБР съзнава ли заплахата, която представлява жената?

— Да, сър.

— И разбира какво може да бъдем принудени да предприемем?

— Да, сър.

Прайс кимна. На Лоуел не му беше необходимо нищо повече.