Кайл Милс
Човекът без сянка (19)

18.

Сенките не се скъсяваха.

Въпреки този очевиден извод Куин Бари не помръдна. Тя седеше в колата и надничаше през прозореца. Страхът и лекото поклащане на автомобила от вятъра предизвикваха у нея все по-силно чувство за гадене.

Всъщност това не се дължеше на квартала, където се намираше. По нищо не личеше, че някой живее или е живял някога тук. Куин бе спряла зад полуразрушена каменна стена, която скриваше колата й, но в същото време й позволяваше да вижда околността. Съдейки по декоративните елементи на тухлените сгради наоколо, тя предположи, че са построени най-малко преди седемдесет и пет години — преди утилитаризмът да удържи окончателна победа над естетиката. А съдейки по степента на разрухата им, тя реши, че са изоставени поне от половината на това време.

Куин се наведе напред и огледа срутените покриви, ръждясалите врати и счупените стъкла на постройките в стария индустриален парк. Очите й бавно се насочиха надясно, търсейки доказателства за човешко присъствие, но не откриха нищо, докато не се спряха на сградата пред нея.

На пръв поглед тя не изглеждаше много по-различна от другите. Но когато човек се вгледаше, ставаше очевидно, че сградата е още непокътната, както и високите тесни прозорци, вградени в избелелите тухлени стени. Къщата бе опасана с каменна ограда с ръждясали, но още страховити на вид железни шипове. Навремето сигурно бяха представлявали надеждна охрана, но сега от портата бяха останали само изкривените панти. Най-отличителното нещо беше металната врата, която не бе ръждясала, а боядисана в яркосиньо с рисунка на странен жълт геометричен символ.

Куин пое дълбоко въздух и бавно издиша. Беше време да вземе решение. Онова, което вече й се струваше тъпо, бързо щеше да премине в категорията на безумното, когато слънцето се скриеше зад хоризонта и мракът покриеше всичко наоколо.

Тя бе прекарала по-голямата част от деня на работното си място, но съзнанието й беше заето от КСИД и материалите от разследванията, затова не свърши кой знае какво. След часове на размисъл Куин най-после бе принудена да приеме, че има само три възможности за избор и нито една от тях не е добра.

Най-очевидната беше тихомълком да върне досиетата и да забрави цялата история. После една година можеше да се скъса от работа и да се надява Луис да не я унищожи в служебната характеристика. Така поне щеше да има шанс да бъде одобрена за подготовка за агент. Но можеше ли да забрави всичко ей така? Съществуваше малка вероятност случаите да са свързани, но бяха станали и по-странни неща. Как щеше да се почувства, ако след време разбереше, че всичко това е реалност и още жени са умрели по ужасен начин, защото бе предпочела да се погрижи за кариерата си?

Другата възможност беше да занесе досиетата на новия си шеф и да му разкаже цялата история. Но не й отне много време да открие недостатъци в този план. Ако се окажеше празна работа, както по всяка вероятност щеше да стане, шефовете й щяха да запомнят, че незаконно е поръчала документите от разследванията. Щеше да й провърви, ако отървеше затвора, и трябваше да забрави за идеята да стане агент.

Но най-важното беше, че Куин искаше да е сигурна. Ако съумееше да намери доказателства, че Ерик Туейн е извършителят на тези престъпления, тя щеше да занесе досиетата на Нейт и нямаше да се безпокои за работата си. Какво щяха да направят във ФБР? Да я уволнят, защото е намерила сериен убиец, за чието съществуване дори не подозираха? Не. Те щяха да бъдат принудени да й дадат медал и да забравят, че е нарушила правилата.

Куин излезе от колата и бързо тръгна по разбития асфалт. Мина през свода в оградата и спря в средата на големия двор, за да огледа високите сложни скулптури пред нея.

Те сякаш бяха изваяни от разпръснатите в района изхвърлени материали — сиви и кафяви метални листове, назъбени краища на парчета от стари машини и ръждясали вериги, тихо подрънкващи на вятъра. Някои се извисяваха на четири-пет метра над главата й и се открояваха като тъмни силуети на фона на розовеещото небе. След няколко минути Куин тръгна, опитвайки да се отърси от усещането, че това са изкривени надгробни плочи и че се намира в гробище.

Нищо не загатваше, че жилището е обитаемо. Куин спря пред вратата и стоя там почти минута, събирайки смелост. Повтаряше си, че всичко ще бъде наред и историята, която бе измислила, ще я предпази от неприятности. Но дали наистина щеше да стане така?

Тя най-сетне протегна ръка и удари по вратата, която изтрака в рамката си. Неизвестно защо, звукът й подейства успокояващо, затова Куин продължи да блъска още няколко секунди, за да се увери, че някой ще я чуе.

Минаха минута-две, но никой не отвори. Тя тъкмо реши, че вътре няма никого, когато вратата се открехна. Стърженето на метал бе заглушено от силна музика, разнасяща се отвътре.

Мъжът, който застана на прага, не беше такъв, какъвто се бе подготвила да види. Черните му коси бяха дълги и завързани на опашка на тила. Беше облечен в джинсов комбинезон, без риза отдолу. Ръцете му бяха тънки, но мускулести, а раменете — широки. На едното имаше черна татуировка на геометричен символ, подобен на онзи на вратата. От по-близък поглед се виждаше, че това е сложно преплитане между образи на екзотични животни и птици. Мъжът приличаше на индианец. Чертите му бяха изящни и смуглата кожа изглеждаше по-скоро наследствена, отколкото загоряла от слънцето. А може би това беше ефект от тънкия пласт прах, с който бе покрита.

— Я, таен агент!

— Моля? — Куин положи усилия гласът й да не прозвучи стреснато.

Той присви очи, докато я оглеждаше изпитателно — започна от лицето, спря на очилата с рогови рамки на носа, мина през безформения пуловер и полата и накрая стигна до маратонките, които бе избрала за това посещение.

— Тук не идват много гости. Особено красиви жени под прикритие.

Изражението и гласът му показваха безразличие. Думите му не означаваха нито покана, нито дори комплимент, а само отбелязване на факт.

Куин бръкна в чантата си, извади служебната си карта и му я показа.

— Аз съм от ФБР. Търся Ерик Туейн.

— Ерик Туейн — тихо повтори той. — Какво бихте могли да искате от него?

— Боя се, че това е личен въпрос. Вкъщи ли е Туейн?

Мъжът се поколеба и в този кратък миг на несигурност Куин разпозна момчето от снимката във вестника, което се чувстваше неловко.

— Вие сте Ерик Туейн — каза тя и отстъпи назад, после осъзна, че оставя повече разстояние между тях, отколкото беше естествено.

— Онова, което е останало от него.

— Бих искала да…

— Имате ли заповед?

— Не. Аз…

— Тогава сбогом.

Той протегна ръка да затвори вратата. Преди да осъзнае какво прави, Куин скочи напред и я блокира с ръка. Тази импулсивна реакция я доближи на петнайсет сантиметра от мъжа, който почти сигурно бе прерязал гърлото на приятелката си и може би бе изтезавал, изнасилил и убил още няколко млади жени.

Докато се опитваше да устои на изпитателния му поглед, Куин установи, че той не е много по-висок от нея. Истината беше, че бе вцепенена от страх, но Туейн изглежда сметна това за непоколебимост. Той наведе глава и тръгна. Куин не помръдна, докато Туейн не се скри зад ъгъла на коридора. Тя изпита желание да побегне към колата си и да се махне оттам. Но знаеше, че не може да го направи. Щом беше готова да рискува кариерата си, Куин се нуждаеше от по-солидно доказателство от една странна компютърна разпечатка и няколко полицейски досиета.

Тя най-сетне постигна компромис между съзнанието и опънатите си нерви. Щеше да влезе, но да остави вратата отворена. За всеки случай.

Куин тръгна по дългия коридор. Музиката се засили — дезориентираща вълна от звуци с елементи на кънтри, познати от детството й, но изопачени до неузнаваемост. Когато влезе в стаята, тя вече не чуваше нищо друго.

Помещението беше дълго трийсетина метра, високо около дванайсет метра и построено предимно от тухли и стъкло. Вградените в тавана и стените тръби и машини бяха боядисани в основни цветове, контрастиращи на големите картини, окачени около тях.

— Може ли да погледна? — изкрещя Куин, за да надвика музиката.

— Мислех, че нямате заповед за обиск — отговори Туейн и седна пред голяма маса, отрупана с инструменти.

— Попитах за картините.

Куин се опитваше да изглежда спокойна, да прикрива нервността си и да си придаде вид, че това е рутинно посещение на служител от Федералното бюро за разследване.

И май успя. Туейн махна уклончиво с ръка и й обърна гръб.

Тя тръгна покрай стените, като внимаваше да не го изпуска от поглед и в същото време да търси нещо подозрително. Не беше сигурна точно какво би могло да бъде. Според учебниците, които бе прочела, този тип убийци често запазваха сувенири — бельо, бижута или части от телата. Куин се запита какво ли е скрито от погледа й.

Картините бяха зрелищни и тя почувства, че се съсредоточава все повече върху тях. Те представляваха чудата смесица от стилове, съчетани в неповторима цялост. Сюжетите бяха обикновени — жена, дете или пейзаж. Но изразните средства бяха много по-сложни. Картината, пред която спря, напомняше произведение на Пикасо, после се превръщаше в леко подобие на Матис и накрая — на Рембранд.

— Ваши ли са? — извика Куин.

Туейн се обърна и присви очи, после натисна нещо на масата и музиката утихна.

— Какво?

— Ваши ли са картините?

Той кимна.

— Изумителни са.

Тя спря за миг пред свръхмощен компютър. От двете му страни имаше черни дъски, които явно никога не бяха използвани. Но стените зад тях бяха осеяни със сложни математически изчисления.

— Имате ли име? — попита Туейн и отново се залови за работа. Той сякаш рисуваше нещо по масата.

— Име? Съжалявам, сър. Казвам се Куин Бари.

Мъжът се обърна към нея и тя се вцепени. Туейн не държеше четка или молив, а инструмент за дърворезба, който приличаше на скалпел.

— Добре ли сте?

Ерик Туейн несъмнено беше красив. Кожата му беше гладка и нежна, устните — сочни, а зъбите — бели. Тъмната му коса проблясваше на слабата слънчева светлина, проникваща през прозорците. Беше ли се научил да използва външността си, за да привлича жертвите?

— Госпожице Бари, желаете ли вода или друго за пиене?

Тя се усмихна окуражително.

— Не, благодаря. Е, художник ли сте или физик?

— Няма съществена разлика. — Той остави ножа на масата и Куин направи крачка към него. Дърворезбата още не бе придобила ясни очертания и представляваше само поредица от изящни линии. — Не искам да бъда груб, госпожице Бари, но защо сте тук?

— Само за да се уверя, че това е постоянният ви адрес, и да установя линия за комуникация.

— Линия за комуникация — повтори Туейн.

В гласа му не прозвуча любопитство, а само нарастваща меланхолия.

— Да, сър. Въз основа на някои нови доказателства възобновихме разследването по смъртта на Лиза Еган. — Куин внимателно наблюдаваше реакцията му. Човек като него, с докторска степен на тринайсет години, би трябвало да е достатъчно умен и да приеме прякото участие на ФБР като знак, че смъртта на Еган е свързана с убийствата на други млади жени. — Искате убиецът да бъде изправен пред съда, нали?

Туейн не я погледна, а се вторачи през рамото й в задната част на стаята.

— Убиецът. Това би трябвало да съм аз. Неприспособеният към обществото малък ненормалник, убил жената, с която е спял. Прерязал гърлото й от ухо до ухо без причина. Вслушвал се е твърде внимателно в гласовете в главата си, а?

— Ние… търсим истината.

Устните му леко се изкривиха, но Куин не беше сигурна дали това може да се опише като усмивка.

— Ще ме извините, но десетте години на контакти с хора като вас ме карат да се съмнявам в това.

— Излъгал сте за взаимоотношенията си с нея.

Туейн изведнъж стана още по-сдържан, сякаш бавно се затваряше в себе си.

— Да. Излъгах.

Куин вече не можеше да се откъсне от това. Тя беше като хипнотизирана от него и от опасността, която той представляваше. Все едно гледаше хищник в зоопарк, но без решетки.

— Може ли да попитам защо?

— Защо излъгах ли?

— Да.

Куин сякаш видя болката в очите му. Изумителна илюзия!

— Лиза беше до мен, когато най-много се нуждаех от приятел. Но не искаше връзката ни да става публично достояние, защото тогава бях твърде млад. Тя се шегуваше, че това дори е незаконно в Мериленд. Все едно, Лиза беше мъртва. Реших да проявя уважение към желанието й връзката ни да остане в тайна. И заради това ченгетата стигнаха до извода, че съм я убил… — Гласът му заглъхна за миг. — Не знам защо ви го казах.

— Затова ли живеете тук?

— Опитах на други места — там, където мислех, че още има живот за мен. — Туейн я погледна обвинително. — Но където и да отидех, хората научаваха за миналото ми.

— Значи живеете сам?

Той кимна.

— Ренкуист и колегите ви се погрижиха за това.

Куин позна името на ченгето от Балтимор, ръководило разследването на убийството на Лиза Еган. Доколкото можеше да прецени, участието на ФБР беше минимално — само консултации.

— Къде работите, господин Туейн?

Той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената зад него, очевидно опитвайки се да реши дали иска да продължи да участва в нейното малко разследване. Куин вече започваше да мисли, че го е притиснала твърде много, когато Туейн най-после отговори.

— Още работя за „Хопкинс“. Но вече не преподавам, разбира се. Сключихме споразумение — стига да им предоставям интересна математика и да не се доближавам на километър и половина от университета, те ще продължават да ми плащат. Комуникираме предимно по електронната поща.

— Разбирам. — Куин бръкна под пуловера си, извади тефтерче и нарочно надраска няколко бележки. — Е, благодаря за съдействието.

— Това ли е всичко?

— Мисля, че да… А, още нещо.

— Да?

— Имате ли нещо против, ако използвам тоалетната ви, преди да си тръгна? Шофирах дълго.

Той сви рамене и посочи отсрещния ъгъл на стаята.

— Благодаря — отговори тя и опита да се държи естествено, докато се отдалечаваше от него достатъчно, за да се чувства спокойна.

Куин влезе в банята, заключи вратата, облегна се на нея и изведнъж усети немощ. Няколко пъти пое дълбоко въздух и си повтори отново и отново, че се справя добре и това е изпълнението на живота й. Когато се успокои, приближи до мивката и благодарение на дължината на косите на Ерик Туейн лесно намери няколко косъма с неповредени корени. Прибра ги в малко найлоново пликче и го затъкна в колана на полата си, после пусна водата в тоалетната.

Куин още не бе сложила ръка на дръжката на вратата, когато си представи невероятно образно как Ерик Туейн я чака с две телени закачалки и ножа за дърворезба. Тя се вцепени за втори път този следобед и усети как сърцето й блъска в гърдите.

„Я се стегни!“

Куин се приближи отново до мивката, наплиска лицето си със студена вода и се избърса. Очите й бяха кървясали.

Тя претърси набързо банята, но не намери нищо, с което би могла да се отбранява. Накрая отиде до вратата и я отвори.

Туейн не бе помръднал от мястото си.

Куин въздъхна облекчено, усмихна се престорено и тръгна самоуверено по стария дървен под.

— Вие не сте агент на ФБР — каза той, без да вдига глава от масата, върху която работеше. — Какво правите тук?

— Моля?

— Служебните им карти са други. И всички се обличат като погребални агенти.

Тя се бе надявала да не й зададе този въпрос.

— Всъщност се занимавам с научноизследователска работа. Казах ви, че съм дошла да потвърдя адреса ви и да науча някои дребни неща.

— Как попаднахте на тази работа?

— Стори ми се, че ще бъде вълнуващо.

Туейн най-после я погледна и започна да върти ножа за дърворезба в ръката си със сръчност, на която би завидял и фокусник виртуоз.

— Така ли е?

— И още как!

Той кимна замислено. Куин тръгна по коридора, водещ към спасително отворената външна врата.

— Очаквайте разследващите агенти да ви се обадят през следващата седмица.

Туейн не каза нищо.

Тя спря едва когато разстоянието между тях беше петнайсет километра. Паркира до административна сграда, пред която имаше пощенска кутия, угаси двигателя и удари глава във волана. Беше успяла. И с изключение на лекия пристъп на паника в банята бе желязна. Не се представи зле. Можеха ли типовете от Куонтико да й възложат нещо по-трудно от това?

Куин сложи найлоновото пликче с космите на Ерик Туейн в плик, който вече бе адресирала, наведе се през сваленото стъкло и го пусна в пощенската кутия.

След няколко дни щеше да получи отговор.