Кайл Милс
Човекът без сянка (36)

35.

— Не! Оттук — прошепна Ерик и дръпна Куин към голямата тухлена сграда в съседство с къщата му.

На страничния вход бе закован стар шперплат, който бе изгнил и това им позволи да се промъкнат безшумно вътре. Може би в резултат на мозъчното сътресение на Куин й беше трудно да свикне с мрака и трябваше да разчита на Ерик да я преведе през отпадъците по пода.

— Къде е колата ми?

Интериорът на сградата започна да се очертава. През счупените прозорци и дупките в стените проникваха лъчове, осветяващи падналите греди, които препречваха пътя им, и изоставените машини.

Убедена, че може да върви сама, Куин се отскубна от Ерик, спря до стар кран, протегна ръце да се подпре и се наведе напред. Световъртежът й се бе засилил.

Ерик се обърна, но не спря.

— Хайде, Куин! Къде паркира колата?

Тя не отговори.

Той спря и се взря към нея в полумрака.

— Не знам дали следиш събитията, Куин, но е време да се махаме оттук.

— Не бързам толкова много, колкото ти. Как ме намери?

— Тони е подслушал разговора по телефона. Малко е странен понякога. Може ли да обсъдим това на друго място?

Ерик се обърна и тръгна, без изобщо да погледне назад, за да се увери, че Куин го следва.

Тя още се двоумеше дали може да му има доверие. Но беше убедена, че мъжете в къщата не биха проявили особено съчувствие към трудното й положение.

— Защо не те застреля онзи тип? — попита Куин, когато настигна Ерик.

— Може ли да подредим нещата по важност? Първо, нека да се разкараме оттук, без да ни пръснат черепите, а после да обсъдим положението. Разбираш ли значението на приоритетите? — Той спря пред дупка в задната стена и надникна навън. — Чисто е. Първо дамите.

Тя го погледна подозрително и коленичи. Но преди да се провре през дупката, Ерик сграбчи края на полата й.

— Излезем ли навън, няма къде да се скрием. Ще се движим бързо. Има ли причина да не трябва да знам къде си паркирала колата ми?

Светлосенките танцуваха в очите му и правеха изражението му още по-непроницаемо от обикновено. Куин нямаше избор.

— Близо до сервиза…

— Добре. Не е далеч. Ще минем през склада за метални отпадъци. Щом излезеш, тръгни наляво. Движи се близо до стената.

Куин изпълзя на слънчевата светлина и тръгна покрай сградата. Ерик я следваше отблизо. Щом стигнаха до края на стената, двамата се обърнаха и видяха, че от покрива на дома му излиза пушек.

— Ето отговора, който искаше — каза Ерик, хвана я за ръката и я дръпна зад същата ръждясала кола, където се бе крила на идване.

— Отговор на какво?

— Защо онзи тип не ме застреля. Аз съм изкупителната жертва.

Тя го погледна в очите и поклати глава.

— Не ти вярвам, Ерик. Обяснението ти е твърде елементарно.

— Моментът не е подходящ да говорим за тези неща. Добре ли се чувстваш? Можеш ли да продължиш?

Куин се промъкна покрай колата и хукна към сервиза.

За щастие сервизът още не беше отворен и двамата бяха сами, докато бягаха към паркинга. Ерик спря до телефонен автомат и грабна слушалката.

— Оставих колата на Тони пред къщата — обясни той. — Ще проверят регистрационния й номер, ако вече не са го направили. Трябва да му се обадя и да го предупредя.

Куин кимна и се обърна, за да се качи в хондата, но Ерик я хвана за ръката.

— Нали няма пак да избягаш и да ме оставиш?

— Не съм сигурна.

Той я държа няколко секунди, но после я пусна. Тя хукна по паркинга и скочи в колата.

В огледалото за обратно виждане Куин видя, че Ерик я следи с поглед, докато говори по телефона. Тя потегли на заден ход към пътя. Ерик малко се изненада, когато Куин спря пред него и отвори вратата. Той пусна слушалката и се хвърли в хондата. Куин настъпи педала за газта.

— По дяволите!

Тя погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза, че от прозорците на къщата му излизат пламъци. Изненада се, когато изпита съчувствие към него, но се опита да прогони емоциите си и да остане безпристрастна.

— Успя ли да намериш Тони?

— Да.

Двамата не проговориха, докато стигнаха до околовръстното шосе, където вече бяха относително сигурни, че никой не ги следи.

— За кого работиш, Ерик?

Той я погледна.

— Тони ми каза, че мъжът по телефона говорел за „Модерна термодинамика“.

— Ти ми каза, че работиш за университета „Хопкинс“.

— Така е — искрено отвърна Ерик. — В преподавателския състав. Обади им се, ако искаш. Но давам и частни консултации.

— Забрави да споменеш това.

— Престани, Куин. Изпълнявам поръчки за НАСА, „Рейтеон“, TRW и „Локхийд Мартин“ и за още много други компании. Защо да си правя труда да ти го казвам? Какво те засяга?

Тя подкара по-бързо. Още десет минути, и щяха да напуснат очертанията на Окръг Колумбия. Доколкото Куин следеше, отзад нямаше никой.

— Какво правиш за тях?

— За МТД? Предимно теоретични разработки. Те плащат много добре. Е, и какво от това?

— Спомняш ли си, като ти казах, че са ме преместили и са довели хора от първия доставчик да поправят търсачката на КСИД?

— Да.

— Първият доставчик е „Модерна термодинамика“.

С периферното си зрение Куин видя, че Ерик се намръщи, докато обмисляше думите й. Изглеждаше изненадан, но тя нямаше как да разбере дали е искрен.

— Не съм се замисляла много за МТД. Предполагах, че те просто следват програмните параметри, определени от ФБР. Но сега…

Ерик се взря в профила й.

— Е, какво е положението сега? Не може да мислиш, че имам нещо общо с това. Защо бих си навлякъл всички тези неприятности, ако бях замесен?

— Може би се опитваш да разбереш какво знам и дали съм казала нещо на някого — отговори Куин, повтаряйки думите на мъжа, който й се бе обадил по телефона и по всяка вероятност беше някакъв психопат.

— Я стига, Куин! Току-що загубих цялото си имущество и ченгетата ще намерят мъртва жена в къщата ми. Това няма да се отрази добре на репутацията ми, нали? Ако бях замесен с онези типове, щях да те предам на убиеца и ти щеше да му кажеш всичко, което иска да знае. Всеки би го направил.

Куин стисна волана по-здраво и се съсредоточи върху пътя. Искаше да му вярва. Но дали това беше логика или отчаяние?

— Не съм казала нищо на никого.

Той скръсти ръце на гърдите си и се вторачи напред през предното стъкло.

— Чудесно.

— Да.

Те мълчаха по целия път до Феърфакс, Вирджиния. Куин се опитваше да прогони от съзнанието си образа на мъртвата млада жена в спалнята на Ерик.

— Видя ли някого от хората долу? — попита тя. — Беше ли там мъжът, който стреля по мен?

Ерик поклати глава.

— Не знам. Може би. Не ги видях добре. Бяха трима-четирима мъже и една жена… — Гласът му постепенно заглъхна.

— И?

— Имаше нещо странно, Куин. Всички бяха добре облечени. Не приличаха на шайка престъпници изнудвачи, а на шайка агенти от ФБР.

Куин се замисли върху думите му, но не стигна до никакъв извод. Колкото повече научаваха, толкова по-объркани изглеждаха нещата.

— Казаха ли нещо?

— Нещо от сорта „Разпръснете се и намерете трупа. Да почистим и да се махаме оттук“.

— Не са знаели, че сме там.

— И аз мисля така. Но знаеха, че горката жена е там. Сякаш вършеха домашна услуга на психопат. Нищо не мога да разбера. А ти?

Тя поклати глава.

— Той си играе с нас. Само това мога да ти кажа.

— Кой?

— Онзи, който е убил жената. Сигурна съм, че той се обади по телефона. Искаше да отида в къщата и да я намеря. И после е повикал онези хора, екипа от чистачи, докато съм била там.

Куин изведнъж усети леко стягане на кожата по коленете си, където бе засъхнала кръвта на убитата жена, и безуспешно се опита да я изтрие с полата си. Що за тип би направил такова нещо с друго човешко същество? Куин почувства, че спокойствието я напуска, когато се сети за телефонното обаждане. Гласът му. Колко лесно я бе манипулирал. Фактът, че той знаеше къде да я намери.

— Куин, добре ли си?

— Той мисли, че може да ни намери, когато поиска.

Безпокойството по лицето на Ерик изглеждаше неподправено. Той явно мислеше същото като нея — че Куин идеално отговаря на профила на жените, които психопатът убива. Престъпникът несъмнено имаше планове за нея.

— Ако си играе с нас, тогава прави същото и с тях — каза Ерик, полагайки усилия гласът му да не прозвучи песимистично. — Трябва да разберем защо… И кои са „те“.