Кайл Милс
Човекът без сянка (3)

2.

Брад Лоуел усещаше, че секретарката го гледа, но това не беше достатъчно, за да го накара да отвори вратата и да влезе. Той пое дълбоко въздух и огледа просторния външен кабинет, като внимаваше да отбягва любопитния й поглед. Мебелите бяха скъпи, но малко на брой, и изглеждаха прекалено практични. Стените бяха прекалено бели, нямаше никакви картини. Стаята сякаш бе подготвена за ремонт. Но всъщност офисът не се бе променил от години, както и човекът, за когото бе направен.

— Може да влезете — каза секретарката.

Лоуел я погледна и тя му се усмихна съчувствено. Жената не знаеше защо е дошъл, но беше очевидно, че не е единственият човек, който бе заставал нерешително пред кабинета на шефа й.

Той изправи рамене, закопча сакото си и бутна вратата, която мигновено се затвори след него. Въздухът тук беше различен — някак по-гъст. Лоуел знаеше, че това е плод на въображението му, но не можеше да се отърси от потискащото въздействие на атмосферата вътре.

Ричард Прайс му кимна и продължи да пише нещо в тефтера на бюрото си.

Очилата с форма на полумесеци, през които надничаше, бяха скорошна придобивка и се появяваха все по-често на носа му, откакто Прайс започна да наближава седемдесетте. Но с изключение на тях и на прошарените покрай слепоочията коси той беше същият човек, с когото Лоуел се бе запознал преди десет години. Широките му рамене се очертаваха под безупречно изгладената риза. Талията му беше тясна, а коремът — твърд като скала. Комбинацията между атлетичната фигура, широкия сплескан нос и очилата му придаваше вид на невероятна смесица между пенсиониран боксьор и интелектуалец, което всъщност не беше далеч от истината.

— Какво стана, Брад? — без да вдига глава, попита Прайс.

Позлатената писалка в съсухрената му ръка грациозно се движеше по страниците на тефтера.

— Възникна проблем, сър.

— Разбрах. Мислех, че операцията ще бъде изпълнена безупречно.

— Обектът не ни сътрудничи, сър.

Лоуел устоя на желанието да разхлаби възела на вратовръзката си, който изведнъж му се стори твърде стегнат. Уникалната способност на Прайс да го сплашва не бе намаляла с течение на годините.

— Ще спорим ли, Брад, или ще ми разкажеш какво се случи?

— Той се крие, сър. Избра алтернативна жертва и място.

— Каква „алтернативна жертва“?

Лоуел извади тефтерче от джоба на сакото си и започна да чете от него, макар да бе запомнил написаното. Той не искаше да рискува, защото Прайс притежаваше свръхестествена способност да открива и най-малката грешка. И никога не забравяше.

— Мери Дънигън. Двайсет и шест годишна. Икономист. Работела е в мозъчния тръст във Вашингтон. Била е там около година. Назначена е на работа веднага щом е защитила докторска степен в Джорджтаун.

Лоуел вдигна глава за миг, когато Прайс махна очилата си и ги сложи на бюрото. Изражението му беше непроницаемо.

— От три месеца е имала приятел — млад адвокат без криминално досие. Връзката не изглежда сериозна, но няма доказателства Дънигън да се е срещала с друг. Засега той е оставил две съобщения на телефонния й секретар, но още не е особено разтревожен…

— А в службата й?

— Оставили са едно съобщение, когато не е отишла на работа, но то е по-скоро сигнал да им се обади, отколкото притеснение за отсъствието й. Изглежда от време на време е работела вкъщи.

— Полицията?

— Още не се е намесила. Вероятно ще я обявят за изчезнала чак в понеделник или вторник. И когато се задействат, всичко ще изглежда така, сякаш тя просто е заминала някъде, без да се обади. Ще започнат разследване, но според мен ще се съсредоточат върху сегашния й приятел и предишните. Едва ли ще могат да определят точното време на изчезването й, затова трудно ще се потвърдят алибитата. При всички случаи ще следим отблизо официалното разследване.

— Чисти сме, така ли?

— Вярвам, че е така, сър.

— Тогава ни е провървяло.

— Да, сър. Има и още нещо. В медицинския й картон пише, че като ученичка в гимназията тя се е лекувала от депресия. Едната причина е била преумора, а другата — нещастна любов. Това ще направи разследването още по-вяло. Полицаите ще предположат…

Прайс посочи стола пред бюрото си.

— Знаеш какво мисля за късмета, Брад.

— Да, сър — рече Лоуел и седна. Неизвестно защо, това го накара да се почувства още по-неловко. — Съгласен съм с вас. Но в случая…

— Има ли семейство?

— Родителите й са живи и не са разведени. Има по-малък брат. Всички живеят в Тексас. Никой не е свързан с политиката или със силите на реда. Нямат необичайно големи финансови ресурси.

Чертите на лицето на Прайс се изостриха. Той притисна юмрук до устните си и сякаш се съсредоточи в дебелия килим под краката си. Лоуел познаваше този жест и знаеше, че трябва да мълчи, докато Прайс обмисля проблема. Той използва времето, за да репетира наум останалото, което имаше да каже. Прайс заговори отново след минута.

— Какво се случи, Брад? Как го изпуснахме?

Лоуел очакваше въпроса и знаеше как да отговори. Прайс приемаше обяснения, но не и оправдания. Това беше като тънка линия, която понякога бе трудно да следваш без рискове.

— Работя само с трима души, сър. Единият е новак. Нямам хора. Разчитаме само на електронното наблюдение…

— Проблем ли е това?

— Той открива подслушвателните ни устройства и системите за проследяване веднага щом ги поставим. Смятам, че и досега е било така.

Прайс дръпна стола си назад и отново се съсредоточи върху пода, но този път Лоуел реши да прекъсне мислите му:

— Според мен изпускаме нещата от контрол, сър.

Само очите на Прайс трепнаха за миг и сетне пак се вторачиха в килима.

— Положението е лошо, Брад, но не и непознато. Трябва да внимаваме да не реагираме прибързано.

— Преди беше различно, сър. — Лоуел се изненада от силата на гласа си и продължи да говори с по-почтителен тон. Но нямаше да мълчи. Не и този път. — По-рано имаше схема, сър. Съзирахме очертанията й. Сега е друго. Хаотично. Не знам точно как да го обясня… Сякаш е игра. Нямам представа докъде ще доведе всичко това, но смятам, че може би е време да преосмислим позицията си…

Гласът на Лоуел постепенно заглъхна. Той имаше да каже още много неща — например за чувството на безсилие, натрупано през тези десет години. Но моментът не беше подходящ.

— Сега само печелим време, Брад. И двамата го знаем — каза Прайс. — Така трябва да продължим до края.

— Да, сър. Разбирам.

Лоуел знаеше, че думите му няма да променят нищо, но се чувстваше задължен да отговори.

— А ако удвоим броя на хората ти? Ще помогне ли?

Лоуел се размърда неспокойно на стола. Той знаеше какво иска да чуе Прайс, но нямаше намерение да показва колебанието си.

— Не знам, сър. Има риск, ако доведем още хора. И не гарантирам, че ползата ще оправдае риска.

— На този етап не виждам алтернатива. — Прайс отбеляза нещо в календара си. — Напиши кратък списък, Брад. Ще се срещнем в четири часа, за да вземем окончателно решение.