Кайл Милс
Човекът без сянка (51)

50.

— Не бъди такъв песимист — рече Куин, влизайки в хотелския асансьор. — Няма начин да се справим лесно.

Ерик затътри крака след нея и се сви в ъгъла, без да каже нищо.

— Не е изненадващо, че човек, замесен в свръхсекретна научноизследователска работа и в убийствата на един господ знае колко жени, не е вписан в телефонния указател.

— Е, да.

— Ще го намерим утре сутринта, когато навсякъде е отворено. Знаем кой е, как си изкарва хляба, какво прави в момента и горе-долу къде живее. Трябва да има справки за бившите генерали. Ще го открием.

Кратката й реч не оказа очакваното въздействие. Ерик изглеждаше все по-потиснат.

— И какво?!

— Какво искаш да кажеш? Преди час изгаряше от желание да го намерим.

— Един час е много време. Да предположим, че открием адреса му. Какво ще правим с него? Ще отидем в дома му и ще го предизвикаме? Какво ще каже той? „Олеле, хванахте ме.“ — Тонът му стана язвителен. — Не, чакай. Хрумна ми по-добра идея. Защо не открием научноизследователската база? Ти и аз можем да преодолеем стотиците пазачи, които я охраняват, да се прехвърлим през оградата и да извършим граждански арест. Разбира се! Защо не, по дяволите?

— Досиетата още са у нас — тихо каза Куин, докато излизаха от асансьора. — Трябва само да намерим онзи Марън и да вземем ДНК проба. И тогава ще имаме доказателство.

— Пак те питам. Какво ще правим с него?

Истината беше, че Куин още не бе решила нищо по този въпрос.

— А човекът от ФБР, за когото спомена?

— Марк Биймън?

— Да. Продължаваш ли да мислиш, че това е възможност? Имам предвид въз основа на всичко, което знаем?

Тя спря пред вратата на стаята и извади електронната карта от джоба си.

— Вече не знам… Не го познавам лично. Съдейки по мнението на хората, бих казала да. Но…

— Може би е време да му се обадим. Не е необходимо да му казваме кои сме. Само да опипаме почвата. Да отворим линия за комуникация. Какво би могло да навреди?

Куин отвори вратата.

— Може би имаш право. Ще му се обадим. Но не оттук, а от уличен автомат.

Тя се обърна да затвори, но видя, че вратата вече се затваря сама. След миг иззад нея се появи мъж и после — дулото на пистолет, насочен към лицето й.

— Ерик! — прошепна тя.

— По дяволите!

— А сега, нека всички да се успокоим.

Куин се обърна към смътно познатото лице.

— Това е той, Ерик. Онзи, който се опита да ме хване на пътя към фермата на баща ми.

Мъжът размаха ръката си.

— Още ме боли.

Тя почти не го чу, защото се бе съсредоточила върху пистолета. Дулото беше неестествено дълго — модел, който бе виждала в криминалните филми. Със заглушител.

— Защо не седнете, господин Туейн? — попита мъжът, който беше по-възрастен от другите двама в стаята и явно им беше шеф.

Ерик не знаеше какво да направи. Той се огледа, но не помръдна.

— Ерик, направи каквото ти казва. Нямаме избор — успя да изрече Куин.

— Тя има право — рече мъжът. — Нямате избор.

Ерик най-после се подчини и предпазливо тръгна напред. Куин усети, че някой сложи ръка на рамото й. Тя не се и опита да се съпротивява, когато я блъснаха към дивана и я принудиха да седне до Ерик.

Шефът на малката група се настани срещу тях и протегна ръка, за да вземе ментов бонбон от масичката за кафе.

— На кого щяхте да се обаждате, госпожице Бари?

Той очевидно бе доловил част от разговора им за Марк Биймън, но не бе чул името.

— На никого — отговори Куин, опитвайки се да запази спокойствие.

Мъжът кимна замислено и сложи бонбона в устата си.

— Знаех, че ще кажете това.