Кайл Милс
Човекът без сянка (52)

51.

— Защо не се опиташ да поспиш? Аз ще стоя буден — каза Ерик.

Куин се притисна до него и той отговори на жеста, като я прегърна. Леглото беше тясно за двамата и Ерик се бе облегнал на стената, а Куин бе допряла гръб до гърдите му. Топлината на тялото й и уханието на косата й бяха успокояващи. Бяха ги разделили по време на дългото пътуване до планините на Вирджиния и той бе убеден, че няма да я види повече. Но когато отново ги събраха в стаичката, страховете му малко намаляха. Това, разбира се, беше илюзия. Преживяванията им бяха разтърсващи, но всичко бе свършило. Бяха обречени.

Куин обърна лице към него и направи слабо усилие да се усмихне.

— Изглежда пак те насадих на пачи яйца, а? Предполагам, че нямаш гениални идеи?

— Мисля, че трябва да започнем да се срещаме с други хора.

Тя сложи глава на рамото му.

— Може би.

Истината беше, че възможност за избор не съществуваше. Стените на стаичката бяха бетонни. Единствената врата бе направена от твърда стомана с прозорче от плексиглас, подобно на илюминатор на кораб. И доколкото Ерик бе видял, докато пътуваха, комплексът бе опасан с добре охранявана висока телена ограда.

Дишането на Куин стана по-равномерно и той наклони глава, за да може да види лицето й. Очите й най-после се затвориха. Това беше хубаво. Поне тя можеше да избяга от чувството за обреченост. На Ерик обаче съвсем не му се спеше.

Изведнъж му хрумна странна мисъл. Той можеше никога повече да не заспи. Беше на двайсет и шест години и не се бе замислял за собствената си смърт. Времето беше нещо, което се простираше толкова далеч пред него, че той още не бе съзрял края.

Бяха му взели часовника и Ерик нямаше представа откога седят така — вероятно достатъчно дълго, за да изпадне в унес, гледайки бялата стена. Отначало електронното бръмчене го озадачи, но когато вратата започна да се отваря, той отмести Куин от себе си и скочи.

— Какво… — сънено попита тя. — Ерик…

Мъжът, който влезе в стаичката, беше на шейсет и няколко години, но широките рамене и тънката му талия не позволяваха възрастта му да бъде определена точно. Куин стана от леглото, изправи се до Ерик и стисна ръката му до болка.

— Успокой се! Не е той — каза Ерик.

— Генерал Прайс? — попита тя.

— Бивш — отговори мъжът, когато вратата се затвори зад него. — Продължавате да ме смайвате, госпожице Бари. Вие сте изумителен противник. Но сега бих искал да поговоря с вашия приятел. Нали нямате нищо против да ни извините за момент?

Тя не отговори.

— Ще остана тук, ако не възразявате — рече Ерик.

— Може би ще е по-лесно, ако чуеш лично онова, което имам да ти кажа.

— Не, благодаря.

Прайс сви рамене.

— Знаеш, че си важна част от екипа ни, Ерик. Не искаме да те загубим.

— Инициатива за стратегическа отбрана.

— Опасявам се, че е така, синко. По очевидни причини проектът се пази в тайна. Но в края на краищата сигурно ще се съгласиш, че ще бъде признат за най-важното военно постижение след…

— Атомната бомба?

Прайс се усмихна.

— Щях да кажа лъка и стрелата.

— Не се занимавам с оръжия.

— Време е да преоцениш предразсъдъците си. И двамата знаем, че рано или късно територията на Съединените щати ще бъде в обхвата на ракетите на терористите. Системата, върху която работим, ще неутрализира тази заплаха.

— Спестете ми подробностите, генерале. Аз развих теорията, върху която се основава новата ви играчка. Знам какво може да прави.

— Умно момче. Разбира се, че имаш право. — Прайс се облегна на стената и сякаш се замисли за миг. — Имал си достатъчно работа с военните и разбираш, че на повечето офицери им липсва творческо вдъхновение, така да се каже…

— Те са тълпа хищни динозаври — прекъсна го Ерик.

— Това е малко грубо, но не и съвсем неточно. Колегите ми изглежда живеят в миналото. Искат все по-тежък метал и по-голям калибър — неща, които остаряват още щом слязат от конвейера. Скоростта и прецизността са бъдещето. И нашата — твоята система — е въплъщение на тези принципи. Откровено казано, вече сме изпреварили графика, но мисля, че ако дойдеш да работиш при нас, ще ускорим още повече нещата.

При обикновени обстоятелства Ерик би му казал да си го начука, както правеше с всеки униформен бездарник, който се бе появявал на прага му. Но обстоятелствата очевидно не бяха нормални.

— Ще работя за вас при едно условие — каза той. — Освободете Куин.

На лицето на Прайс Се изписа престорено изражение на огорчение.

— Боя се, че предложението се отнася само за теб и няма място за преговори. Бихме имали полза от теб, но всъщност не си ни необходим.

— Марън.

Прайс отново се усмихна иронично.

— Какво бих могъл да кажа? Отново съм смаян.

— Няма да има сделка без Куин.

Прайс отвори уста да отговори, но Куин не му позволи.

— Чакай, Ерик. Замисли се. Ако можеш да…

— Не. Няма какво да мисля.

Тя го хвана за рамото и го дръпна, за да я погледне.

— Ерик, той ти предлага начин да се измъкнеш.

— Не. Предлага ми временно робство и после безболезнена екзекуция. — Той се обърна към Прайс. — Не е ли така, генерале?

Кимането на Прайс бе едва забележимо.

— Сделката ми се струва неизгодна. Няма да участвам — рече Ерик.

— Съжалявам за решението ти. Но уважавам смелостта и лоялността.

Думите му ядосаха Куин.

— Какво знаеш ти за смелостта и лоялността, по дяволите?!

Ерик я хвана за ръката, но тя се отскубна от него, приближи се до генерала и се взря в очите му с ярост, която явно го изненада.

— Ти помагаш на онзи садист, нали? Нали? Осигуряваш му жени, които да изтезава до смърт, за да прави тъпите ти устройства.

— Куин! — предупреди я Ерик, но тя не му обърна внимание.

— Виждал ли си някоя от онези жени, генерале?

Ерик тръгна към нея, когато Куин блъсна Прайс в гърдите, но спря, като видя, че той не реагира.

— Не си, нали? Само четеш за тях в докладите и издаваш заповеди. Нямаш смелостта да видиш собственото си дело.

— Мислите ли, че ми е приятно? — попита Прайс, следвайки я с поглед, когато Куин започна да обикаля като котка около него. — И че намирам извинения за това? Искам да ви уверя, че не е така. Но не мога да си позволя лукса да проявя морални изблици. Трябва да се погрижа за двеста и петдесет милиона души.

— Искаш да ни кажеш, че само изпълняваш заповеди?

Той поклати глава.

— Опасявам, че дори нямам оправдание. Занимавам се с тези неща, защото смятам, че нямам избор.

Ерик беше подготвен за онова, което последва. Той се хвърли напред и се намеси, преди Куин да вкопчи пръсти в гърлото на Прайс. Тя се съпротивяваше с изненадваща сила, но Ерик успя да я прикове до стената.

— Успокой се, Куин! Така няма да стигнем до никъде.

— След няколко часа имам съвещание във Вашингтон — каза Прайс.

Ключалката отново забръмча и вратата се отвори.

Куин престана да се съпротивява и Ерик я пусна. В стаичката влязоха трима едри мъже.

— Съзнавате, че трябва да знам всичко — каза Прайс, излизайки в коридора. — И се боя, че най-добрият начин за това е да ви разделя.

Тримата мъже атакуваха, удариха Ерик и го повалиха на бетонния под. Той замахна с юмрук и достигна единия, но другите двама веднага го хванаха здраво.

— Пуснете го! — извика Куин и уви ръка около врата на единия мъж, но и тя се намери на земята.

Мъжът, когото Ерик бе ударил, я сграбчи за ръката и я повлече към отворената врата.

— Ерик!

Той я погледна за последен път, сетне блъснаха лицето му в пода и го приковаха там.

— Съжалявам, синко — каза Прайс. — Наистина нямам избор.

— Всеки има избор — успя да промълви Ерик.

— Бих искал светът да беше толкова елементарен.

Мъжете го пуснаха и тръгнаха към коридора и когато се изправи, Ерик видя, че Прайс и Куин са изчезнали. Той се хвърли напред, макар да знаеше, че вече е късно. Стоманената врата избумтя, точно преди да се блъсне в нея, започна да вибрира от удара на тялото му и после утихна. Ерик притисна лице до прозорчето, но не видя нищо.

— Куин!

 

 

Два часа.

Сигурно толкова бе седял неподвижно на леглото, вслушвайки се в тишината. Те се опитваха да го пречупят — да дадат достатъчно време на въображението му да се развихри. Той опита да се пребори с това, поддържайки съзнанието си заето с математически задачи и нерешими проблеми по физика, но не след дълго страхът за Куин го завладя.

Марън беше там. Някъде наблизо… Сигурно нямаше… да му я дадат.

Не. Прайс не би направил такова нещо. Той бе осигурявал на Марън жени, но това беше различно. Прайс не ги познаваше. Както Куин каза, за него те бяха само доклади и статистика. Прайс бе разговарял с Куин, беше я докосвал и я бе гледал в очите. Той не можеше да я даде на Марън.

Ерик бавно наведе глава и промълви:

— О, господи!