Кайл Милс
Човекът без сянка (17)

16.

В сравнение с други проблеми в програмирането този се оказа елементарен. Куин беше в Куонтико едва от ден и половина, но вече бе близо до изпълнението на задачата си. Тя погледна по навик към края на бюрото, но после си спомни, че чашата, която й носеше късмет, е вкъщи, набутана в кашона при останалите вещи от централата на ФБР. Нямаше смисъл да я носи тук. Ако нещата следваха своя ред, Куин щеше да отстранява софтуерни грешки още един ден, а после за обучение още два-три дни. И сетне…

Какво? Предстоеше й почти година, докато евентуално я изберат да се яви на изпит за подготовка за агент. Ако все още съществуваше тази възможност, след като в служебната й характеристика вече имаше черна точка. Но Куин се надяваше, че ще има шанс да се реабилитира и да върне доброто си име. Но през това време вероятно щяха да я изпратят в Айова като специален агент, отговарящ за видеоапаратурата.

Жалко! Куонтико й харесваше. Новият й шеф беше страхотен и подкрепяше амбициите й. Местността беше красива — дървета с разноцветни листа и сгради, построени на голямо разстояние една от друга. Беше съвсем различно от бетона и градския шум във Вашингтон. И най-хубавото беше, че по време на едночасовото й пътуване движението не беше натоварено.

Спокойното шофиране до дома й даваше време за размисъл, а разстоянието — извинение да отбягва Дейвид. Дали това не беше признак на незрялост? Да. Но помагаше. Куин почти се бе отърсила от колебанието и емоционалните противоречия, които я измъчваха предишната седмица. А след почивката във фермата на баща й тя щеше да събере смелост най-после да скъса с Дейвид.

Куин нямаше намерение да седне пред него и да му го каже направо, макар че той едва ли щеше да се разстрои.

Тя протегна ръка, завъртя чаша и тропна с нея веднъж по бюрото. Това не беше чашата, която й носеше късмет, но трябваше да свърши работа. Куин натисна ENTER на клавиатурата и тръгна към стълбите, за да излезе да хапне нещо набързо.

Компилирането не би трябвало да отнеме много време. Куин искаше да свърши тази работа колкото е възможно по-бързо. Макар че би желала да остане в Куонтико няколко седмици, на този етап беше по-важно да се представи като способен специалист.

Когато се върна, видя, че на стола й има пакети, изпратени по пощата. Куин предположи, че е станала грешка и пратките са за предишния обитател на кабинета, взе ги и се приготви да ги занесе на рецепцията. Но в същия миг забеляза собственото си име, надраскано на дебелия плик най-отгоре. Сигурно бе забравила нещо на работното си място във Вашингтон.

Тя хвърли пакетите на бюрото, захапа сандвича и се опита да отвори първия плик с мазните си пръсти. В него имаше една-единствена папка, която Куин дори не бе виждала. Може би беше нещо, свързано със следващата й задача.

Тя остави папката разтворена, и се дръпна назад, защото бе вдъхнала зелен пипер и едва не се задави. Куин овладя кашлицата си и се огледа, за да види дали някой я наблюдава. Обитателите на съседните килийни бяха отишли да обядват и никой от останалите не я гледаше. Тя предпазливо протегна ръка към отворената папка, взе я и я сложи на коленете си.

Снимката беше малка, ясна и фокусирана, закачена с кламер за другите документи. Жената на нея бе просната на пода с разперени ръце и крака. Голото й тяло беше жестоко обезобразено и лежеше в локва от собствената й кръв.

Куин хлопна папката и извади от кошчето за боклук плика, в който бе пристигнала. Адресът на подателя беше труден за разчитане и тя го доближи до лампата на бюрото. Ню Йорк. Полицейската лаборатория.

— По дяволите! — тихо изруга Куин, бутна под бюрото неотворените пликове и стъпи върху купчината, като отново се огледа, за да се увери, че никой не я е видял.

Устата й изведнъж пресъхна и тя отпи глътка от хладкия чай, опитвайки се да разсъждава. Някой очевидно бе направил сериозна грешка. Това трябваше да е. Грешка.

Куин извади от чекмеджето разпечатката на създадената от нея програма за търсене в КСИД и сравни номера на досието в папката, която бе получила, с номерата на досиетата от петте попадения.

Единият номер съвпадаше.

— По дяволите! — отново прошепна тя.

Не. Пак можеше да е грешка. Погрешен номер или някакво друго недоразумение. Непрекъснато ставаха такива неща. Куин отвори втория плик. А после следващия.

След по-малко от минута тя пъхна своята разпечатка обратно в чекмеджето и подпря краката си на петте папки, които се оказаха реални доклади от разследвания и тя нямаше абсолютно никакво право да ги поръчва. Можеше да я уволнят или да й сторят нещо по-лошо. Предполагаше се, че тези материали са плод на електронното въображение на КСИД.

Куин дълго седя там, като си даде вид, че яде сандвича си, когато колегите й започнаха да се връщат от обяд. Какво да направи? Да върне папките? Това беше приемлив вариант. Може би никой нямаше да забележи, че са й били изпратени. Във ФБР несъмнено се получаваха множество поръчани документи от разследвания, но сигурно никой не им обръщаше внимание. Вероятно веднъж месечно ги слагаха в архивите и повече никога не ги виждаха. Дали?

Докато Куин гризеше нокътя на палеца си и се опитваше да измисли изход от затрудненото положение, в което я бе вкарало твърдоглавието й, съзнанието й проряза друга мисъл. Какво означаваха материалите? Ами ако някой наистина извършваше ужасяващи престъпления и заради небрежността в програмирането на „Модерна термодинамика“ никой не знаеше за това?

Тя продължи да гризе нокътя си, като мислеше за снимката, която бе видяла, за номерата на досиетата и за странната функция на програмата, която бе разкрила. Бедата беше факт. Куин не само бе поръчала досиетата, но и ги бе отворила. Все пак какво лошо има в това да хвърли един бърз поглед и да се увери, че става въпрос за компютърна грешка — свързване на несвързани случаи? Трябваше да бъде сигурна.

Тя извади най-горната папка и се обърна с гръб към вратата на стъкления си кабинет, използвайки тялото си, за да скрие онова, което държеше в ръцете си.

Куин отдавна мечтаеше да стане агент и да работи за ФБР, но още не бе виждала досие от разследване, освен по телевизията. Тя бързо прелисти отделните секции, за да разбере как са организирани материалите и да събере обща информация. Мъртвата жена беше Шанън Дорси, двайсет и пет годишна, биолог в „Дау Кемикалс“. Куин се вторачи в друга нейна снимка, която вероятно бе изрязана от албум от колеж. Шанън беше хубава, със слабо лице, дълги черни коси и черни очи. Усмивката й издаваше стеснителност и излъчваше топлота. Куин пое дълбоко въздух, прелисти обратно до началото на досието, твърдо решила да разгледа всички снимки на Шанън.

Фотографиите бяха цветни, а не черно-бели като във филмите. Тялото на младата жена беше покрито със засъхнала кафява кръв и осеяно с пресичащи се тънки резки, които изглеждаха почти черни. Бежовият килим под нея беше изпъстрен с тъмночервени петна, явно още влажни, защото отразяваха блясъка на светкавицата на фотоапарата.

Жената беше гола и ръцете й бяха завързани за дивана над главата й с нещо, което не приличаше на въже. Краката й също бяха завързани за двете страни на шкаф, а в устата й бе напъхана кърпа. Тя беше безпомощна и безмълвна в последните мигове от живота си.

След минута-две Куин намери доклада за огледа на местопрестъплението и проследи с пръст детайлите в него. Жената беше завързана с телени закачалки за дрехи. По някаква причина този факт смрази кръвта на Куин повече, отколкото снимката на мъртвата жена.

Причината за смъртта беше загуба на кръв. Съдебният лекар смяташе, че е бил използван бръснач и че жертвата е била жива, докато убиецът многократно я е порязвал и изнасилвал.

Куин неволно си представи какво е преживяла жената и в очите й бликнаха сълзи. Дали бе изпитала облекчение, че умира? Страхувала ли се е накрая, или е била благодарна?

Тя рязко разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си и да се съсредоточи върху най-сензационните аспекти по случая. Жената бе умряла в дома си около десет часа сутринта, на 11 ноември 1991 година. По това време кварталът е бил почти безлюден. Децата са били на училище, а родителите — на работа. Полицаите бяха разпитали всички известни изнасилвачи в радиус от триста километра, но не бяха попаднали на нищо подозрително.

Куин отново почувства прилив на адреналин, когато прочете доклада за клетките от кожа, намерени под ноктите на жертвата. КСИД, която е била създадена едва от две години, не бе открила сходство с ДНК на осъдени престъпници или връзка с други неразкрити убийства. Куин прехапа устни и пак прочете този раздел. Сигурно имаше грешка. Това не можеше да е истина…

Следващото досие сякаш подкрепи теорията й. То беше много по-тънко и бе изпратено от полицейски участък близо до Алънтаун, Пенсилвания. Докладът разказваше историята на двайсет и седем годишната Катерин Танър, проектантка на компютърно оборудване. Още една красива млада жена с дълги черни коси. Но смъртта й беше съвсем различна. Тя бе умряла през 1989 година, когато не бе успяла да вземе завой по криволичещ път в Пенсилвания и колата й бе паднала в плитък каньон.

Куин разгледа снимките на изгорялата кола и се спря на доклада на съдебния лекар. Съдейки по състоянието на белите й дробове, жената бе починала по време на катастрофата, а не в последвалия пожар. Куин започна да изпитва облекчение, докато четеше доклада. Между двата случая нямаше почти нищо общо и това подкрепяше теорията й, че връзката между тях се дължи единствено на странно преплитане в базата данни.

Накрая стигна до следното изречение:

Множество повърхностни порезни рани отпред на трупа (но не и отзад). Нараняванията може да се дължат/или да не се дължат на катастрофата/или на последвалия пожар.

Куин преглътна с усилие, прелисти папката и намери доклада за пробата ДНК, изпратена на ФБР. Полицаите бяха открили стъкла от колата на жената на място, отдалечено от катастрофата. От стъклата бе взето малко количество кръв, която не принадлежеше на жертвата, и бе изпратено за КСИД анализ. Търсенето в базата данни, разбира се, се бе върнало с отрицателен резултат.

Куин се поколеба, преди да разгърне третата папка. Не беше сигурна дали иска да види какво има вътре. Накрая я отвори и мигновено усети, че на челото й избива пот.

Лиза Еган, студентка четвърти курс в университета „Джон Хопкинс“, бе намерена мъртва на пода във всекидневната си. Гърлото й бе прерязано с един-единствен разрез с изключително остър инструмент през януари 1992 година. Нямаше други наранявания или следи от сексуално насилие.

Но най-ясно се открояваше един факт. Разследващият полицай, детектив Рой Ренкуист, беше почти сигурен, че е открил убиеца — седемнайсетгодишен гений по физика, преподавател в същия университет. Но въпреки убедеността си Ренкуист не бе съумял да събере достатъчно доказателства, за да изправи заподозрения пред съда.

Куин хвърли папката под бюрото си и извади последните две. Те бяха по-скорошни — от 1995 и от 1999 година — и изглеждаха съвсем различни. И в двата случая жените бяха безследно изчезнали и телата им не бяха намерени. Жертвите бяха млади и привлекателни, но бедни и сравнително необразовани. И двете бяха живели с мъже, които са упражнявали насилие над тях. При случая в Оклахома през 1995 година пробата ДНК бе взета от петно кръв върху килима. Една от безбройните изпратени проби. Полицаите не й бяха обърнали голямо внимание, особено след като КСИД не я бе разпознала. Очевидният заподозрян в случая беше приятелят, но се бе оказало, че той е претърпял сериозен инцидент на работното си място в деня преди жената да умре и е прекарал две седмици в болница с парче желязо в крака. Непоклатимо алиби.

Изчезването през 1999 година в Орегон имаше подобен сценарий. Неидентифицираната ДНК бе взета от един-единствен косъм, намерен на дивана, и главният заподозрян пак беше приятелят. Тъй като нямаше алиби и притежаваше дълго полицейско досие с нарушения, той бе изправен пред съда. Но поради липса на свидетел и труп го бяха признали за невинен.

Куин прочете полицейското му досие. Имаше няколко случая на насилие, за които мъжът бе осъждан на затвор. След сбиване в бар той бе изпратен зад решетките през втората половина на 1991-а и по-голямата част на 1992 година. Беше невъзможно да е замесен в убийството на Лиза Еган…

— Как върви работата?

Куин обърна глава. Сигурно изглеждаше ужасена, защото Нейтън Шейл се засмя.

— Съжалявам. Не исках да те уплаша.

— Няма нищо. Хората непрекъснато постъпват така с мен — отговори тя, надявайки се, че това ще обясни и треперещия й глас. После придвижи стола си към Шейл така, че да скрие папката на бюрото зад гърба си. — Почти приключих, Нейт. Програмата се компилира. Утре би трябвало да съм готова и да я прегледаме заедно, за да се увериш дали е това, което искаше.

— Вече си готова? Страхотно!

— Нямаше много за вършене — каза Куин, изпитвайки затруднения да се съсредоточи върху разговора. — Разбира се, може да поискаш да внеса някои подобрения и да обуча всеки, който ще я използва…

— Фантастично!

За миг й се стори, че той ще влезе в кабинета, и инстинктивно се дръпна назад, за да скрие по-добре папката. Но Шейл се обърна и тръгна към стълбите.

— Кажи ми, когато стартираш програмата, Куин. Изгарям от нетърпение да видя какво си направила.