Кайл Милс
Човекът без сянка (60)

59.

— Сигурен ли си, че е тук?

— Не.

Куин едва виждаше лицето на Ерик на оскъдната светлина. Уличните лампи и сградите в тази част на покрайнините бяха на голямо разстояние една от друга и се намираха в различни етапи на довършване. Всичко изглеждаше мъртво и запустяло. Освен голямата къща, застрашително извисяваща се на хълма над тях. От прозорците се прокрадваше слаба светлина.

Ерик бе открил адреса. Те разговаряха с хора от всяка военна и псевдовоенна организация, фигурираща в телефонния указател, но от никоя не им казаха нищо. Обажданията до клубовете за голф и видеофилми и дори до стара приятелка на Куин, която работеше в данъчната служба, също се оказаха загуба на време. Повратът настъпи, когато Ерик се свърза с отдавна пенсионирал се преподавател по математика и консултант на Американското космическо командване. Той още си разменяше коледни картички с неоткриваемия Ричард Прайс и знаеше домашния му адрес.

Куин се притисна до Ерик и почувства, че топлината на тялото му прогони част от студа, който усещаше. Отново бе започнало да вали — не силно, но достатъчно, за да намокри фланелката й.

— Какво мислиш?

— Същото, което мислех преди час. Трябва да отидем във Финикс и да намерим онзи твой агент на ФБР.

— Какво ще му покажем? Документите от разследванията вече не са у нас и според мен можем да бъдем сигурни, че оригиналите са се превърнали в пепел. МТД и повечето й служители вече не съществуват. А теб те издирват за смъртта на най-малко четирима души…

Ерик тихо въздъхна.

— Е, може би не внушаваме доверие, но…

— Мисля, че това е подценяване.

— Добре де, да речем, че го направим. И Прайс е в къщата. А после?

Куин бе мислила по този въпрос, но не бе стигнала до категорични отговори. Откриването на Прайс изглеждаше единственото решение. Марън, ако още беше жив, несъмнено щеше да изчезне. Той нямаше семейство, вече нямаше и дом и скоро по следите му щеше да тръгне цяла армия, опитвайки се да го открие и да му пръсне черепа. Прайс обаче не можеше да се изпари толкова лесно.

— Ще поговорим — каза тя.

— Ще поговорим — повтори Ерик. — И какво ще кажем?

— Не знам.

Куин видя, че той се обърна към нея, но очите й още не бяха свикнали с тъмнината и не улови изражението му.

— Преди няколко часа този човек беше готов да прекара деня си, като ни изтезава…

— А сега сякаш е най-добрият ни приятел на света.

— Говоря сериозно, Куин.

Тя сви рамене.

— И аз. Виж какво, неговите хора и всичко, което той покровителстваше, вече не съществуват. Но има нещо, което ни свързва.

— Марън.

— Докато той е жив, ти, аз и Прайс вечно ще го чакаме да се появи отнякъде. Не знам за теб, но аз не мога да живея така.

Той дълго мълча. Студът продължаваше да прониква в тялото на Куин, ала тя не подтикваше Ерик да бърза. Истината беше, че и самата Куин не искаше да се изкачи по онзи хълм.

— А ако той не мисли така? Ако не е променил мнението си за нас?

Тя не отговори.

— Мисля, че случаят е точно такъв.

— Ерик, трябва да се свържем с него.

— Съжалявам, но не споделям вярата ти в човешкия род. — Той я отблъсна леко и извади нещо от фланелката си.

Щом видя очертанията, Куин разпозна крика от колата му.

— За какво ти е това?

— Познай.

— Ерик…

— Имаме ли избор? Ако не е с нас, той е против нас, Куин. Щом е изчезнал, има вероятност никой от оцелелите от МТД да не знае за нас. Трябва да се тревожим само за Марън. Ако зависи от моята преценка, и това е достатъчно.

Тя отмести поглед от него и се съсредоточи върху къщата, извисяваща се над тях.

— Можеш ли да го убиеш?

— Не знам — призна Ерик. — А ти?

— Не знам.

Двамата тръгнаха по улицата и после нагоре по стръмната алея за коли пред къщата на Прайс. Светлината беше достатъчна и в очите на Ерик ясно пролича колебание. Той стисна крика в едната си ръка, а с другата превъртя топчестата дръжка.

Вратата се отвори безшумно. Те огледаха широкото фоайе, ослушвайки се да чуят звук от движение. Но там нямаше нищо. Само дървен под и подбрани с вкус мебели.

Ерик тръгна към единствения източник на светлина в къщата. Куин го последва, като вървеше заднешком, за да гледа дали някой няма да се появи зад тях. Тя усещаше как сърцето й бие в гърдите и се опитваше да забави ритъма му, като си повтаряше, че хората, които толкова усилено се стараят да я убият, са мъртви. Но не успя.

Ерик спря в дъното на коридора и Куин едва не се блъсна в него. Той се обърна и я погледна в очите. Комуникацията беше безмълвна, но съвършено ясна. Това беше точката, откъдето нямаше връщане назад.

Кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаше крика и прекрачваше прага на следващата стая. Ерик направи две крачки и застина.

— Господи…

Куин също влезе и в очите й мигновено бликнаха сълзи. В стаята светеше една-единствена лампа, насочена към голо и обляно в кръв момиче, завързано за стол.

— Остави я — каза Ерик и хвана за рамото Куин, която се опита да мине покрай него. — Мъртва е. А ние трябва да се махнем оттук.

Тя опита да се отскубне от него. Може би момичето не беше мъртво и още се държеше като младата жена, която бе намерила в дома на Ерик. Можеше да повикат линейка и лекари…

— Куин! — дрезгаво прошепна Ерик. — Куин! Погледни я! Не можеш да направиш нищо.

Тя усети, че той я дърпа към предната част на къщата, но не можеше да откъсне очи от момичето. Недокоснатото му лице беше съвършено гладко и бяло като тебешир и контрастираше на засъхващата кръв по цялото тяло. Въпреки ужасяващото състояние, в което бе оставено, беше очевидно, че е на петнайсет-шестнайсет години. Още колко млади жени щяха да загинат, преди…

Ерик изведнъж спря, когато влязоха във вестибюла.

— Генерал Прайс?

Куин бавно обърна глава и погледна покрай него. Силуетът на мъжа, застанал пред вратата, се очертаваше ясно, както и пистолетът в ръката му.

— Генерал Прайс? — повтори Ерик.

В отговор сянката тръгна напред. Лампата освети дълги, прошарени коси.

— Никога не се отказвате, нали?

Гласът на Марън прозвуча сякаш едновременно отвсякъде. Той се приближи и те отстъпиха назад.

— Знаех, че ще ме намерите.

— Какво искаш? — попита Ерик, когато заднишком влязоха в кухнята, като се държаха на разстояние от Марън.

— Какво искам ли… Вече не знам. Не е ли чудесно?

Марън излезе на светлината и Куин видя, че лицето и дрехите му са изпръскани с кръв. Косата му беше сплъстена на челото и отчасти закриваше синините и подутините, които бяха започнали да загрозяват красивото му лице. Тя трепна, когато Марън насочи пистолета към тях, но той махна към пода зад Куин и каза:

— Не припадай, скъпа.

— Исусе! — извика тя и отскочи вдясно, за да не стъпи върху Ричард Прайс.

Той лежеше неподвижно по гръб в локва кръв, която бавно се разливаше по дървения под.

— Трябва да ви благодаря за помощта — каза Марън. — Надявам се, че успяхте да убиете почти всички.

— Защо? — попита Куин. — Защо правиш всичко това? Защо уби онези хора?

Той се замисли за миг и почеса брадичката си с дулото на пистолета.

— Те ме превърнаха в домашно животно. Поробиха ме. Използваха ме. Злоупотребиха с мен. Отнеха свободата ми.

— Поне така са мислели — каза Куин, опитвайки се да го накара да говори и да му попречи да осъществи замисъла си, какъвто и да беше той. — Но ти си го планирал от години…

— Подсъзнателно вероятно от първия ден. И сега успях. За няколко часа разруших десет години научноизследователска работа и развитие. Афганистанците и севернокорейците могат да изстрелят ракетите си, без да се тревожат, че ще бъдат унищожени в силозите им. Не смятате ли, че така светът е по-вълнуващ?

Куин извика, когато Марън неочаквано хвърли пистолета към Ерик, който бе принуден да пусне крика, за да го хване. Той се втренчи за миг в оръжието и после се прицели в Марън.

— Отговорът на въпроса, който искаш да зададеш, е „да“. Зареден е — каза Марън, промъквайки се към тях, докато говореше. — Знаеш ли, Ерик, единственото нещо, което ми тежеше по време на цялата история, беше мисълта, че ще ме убие някой кретен. Ренкуист, Прайс или оная свиня Лоуел. Нямаш представа какво облекчение изпитвам, че вече няма такава вероятност.

— Не се приближавай! — предупреди го Ерик. — Спри там! Назад!

Марън се подчини и отстъпи назад, докато стената го спря.

— Така по-добре ли е?

— Стой там, Едуард… Не мърдай.

— Дръпни плъзгача — каза Марън.

— Какво?

Марън показа движението за зареждане на пистолет и Ерик изпълни инструкциите му.

— Готов ли си? — Марън се оттласна от стената и погледна Куин. — А ти?

— Ерик, застреляй го — каза тя.

Марън тръгна към тях, поклащайки се напред-назад, без да откъсва очи от пистолета в ръката на Ерик.

— Застреляй го!

— Едуард, не се приближавай!

— Ерик! Застреляй го!

Куин посегна да грабне пистолета, който подскочи в ръката на Ерик. Марън се дръпна с почти свръхестествена скорост и куршумът се заби в стената.

Ерик отново натисна спусъка, но пистолетът само изщрака.

— Няма втори шанс — каза Марън и продължи да върви.

Куин отстъпи назад и той промени малко траекторията си, сякаш забрави за съществуването на Ерик.

— Куин! Бягай! — Ерик грабна крика и замахна с всичка сила, но Марън избегна удара и уви ръка около гърлото му.

Куин спря за миг и видя как Ерик безуспешно се мъчи да се отскубне от хватката на Марън. Той отново се опита да го удари с крика, но Марън хвана инструмента и го изтръгна от ръката му.

Сега беше моментът. Куин можеше да избяга — да се качи в колата и да изчезне. Но цената на бягството й щеше да бъде животът на Ерик.

Тя хукна към двамата мъже, сграбчи Марън за косата и се опита да го дръпне назад от Ерик, който започваше да губи сили. Сетне посегна с пръсти към очите на Марън, но бе повалена на пода. Ударът с лакът по слепоочието не беше особено силен, но съчетан с лекото сътресение, от което вече бе пострадала, не й позволи да се изправи веднага. Тя наблюдаваше безпомощно, докато Марън провря ръка между краката на Ерик, повдигна го, пренесе го до средата на стаята и го стовари върху масичката за кафе. Тялото на Ерик разби стъкления плот, заклещи се в желязната рамка и той остана да лежи в безсъзнание.

— Куин? Добре ли си? Не си ранена, нали? — попита Марън, обръщайки се към нея.

Тя успя да стане и се запрепъва към коридора. Обърна се и видя, че Марън пълзи по пода към нея със скоростта на видеолента, превъртяна на бързи обороти. Направи още няколко крачки, после ръката му я сграбчи за глезена и тя падна. Марън пролази над нея като огромен паяк, стигна до гърба й и я обездвижи с отработена експедитивност. Когато заговори, Куин усети, че устните му докосват ухото й.

— Не плачи, Куин. Не сега. Още не.