Кайл Милс
Човекът без сянка (2)

1.

Куин Бари погледна часовника си и направи гримаса. Беше едва единайсет и трийсет сутринта, а тя вече пиеше четвъртата си чаша силен чай и ядеше петнайсето оризово кексче.

— Ще стартираш програмата днес, нали?

Куин подскочи, събаряйки последното кексче с аромат на ягоди от внимателно подреденото си бюро. Сладкишът падна сякаш като на забавен каданс, преобърна се и се разтроши на пода.

— Куин?

— Не съм казала такова нещо, Луис — отговори тя и се обърна. В говора й се прокрадна ясно доловим южняшки акцент. Колкото и да го потискаше, акцентът винаги се появяваше, когато беше нервна. Или пийнала.

Луис Крейтър се наведе напред, така че лампите на тавана се отразиха в плешивата му глава, но не я погледна, а се вторачи в екрана на монитора й със строгото изражение, с което изглежда реагираше на всичко.

— Утре? — попита той, продължавайки да гледа екрана, макар Куин да знаеше, че кодовете са напълно неразбираеми за него.

— Днес ще извърша пълна проверка на Съдебномедицинския индекс и не очаквам проблеми…

При предишната си работа като корпоративен консултант по програмиране Куин се занимаваше с такива хора всеки ден. Този факт, комбиниран с безкрайни часове на самота, тъмни стаички, бездънни чаши кафе и купища скапана храна, беше причината да се откаже от програмирането година и половина след завършването на университета. Няколко седмици по-късно тя бе назначена в персонала за техническа поддръжка във ФБР и се надяваше да научи тънкостите в работата и да подобри шансовете си да стане агент, веднага щом това стане възможно.

— Утре ли каза, Куин?

Крейтър, който отговаряше за Комбинираната система от индекси на ДНК и в момента се бе навел над нея като лешояд над мърша, тогава прекрати външния договор за поддръжка на системата заради предстоящите съкращения в бюджета. И няколко минути по-късно бе произнесъл съдбовните за нея думи, които шефовете на отдели казват на началниците си в целия свят: „Ако назначим вътрешен човек, ще свършим по-добра работа за по-малко пари“.

— Да, Луис. Няма проблем — отговори Куин и въздъхна.

Сега тя беше почти там, откъдето бе започнала — препрограмираше огромна и сложна база данни, но заплатата й беше наполовина от дохода й на свободна практика.

— Е, радвам се, че работиш в правилната посока — каза Крейтър и се изправи, докато Куин гризеше остатъка от гумата на молива си. — Виж какво, защо да не пийнем по нещо след работа и да ми разкажеш какво си направила?

Това вече звучеше неприятно.

— Бих искала, Луис, но не мога. Имам други планове.

— Тогава обяд?

— Обещах на една приятелка да обядваме заедно — искрено отговори Куин. — Може да дойдеш и ти. Ще бъде забавно…

Той поклати глава леко раздразнено и без да пророни дума, тръгна към бюрото си.

Лошо. Много лошо. Всеки път, когато напускаше работното й място, Крейтър изглеждаше все по-раздразнен. Всички, за които Куин бе работила, имаха две общи неща помежду си — първо, чуваха само каквото искаха да чуят, и второ, винаги даваха неизпълними обещания пред шефовете си. Шансовете за кариера на Луис Крейтър зависеха поне отчасти от възможността този проект да бъде изпълнен правилно и бързо, а перспективата пред Куин — от постигането на целта той да бъде доволен и ако побързаше, щеше да стартира теста, преди да излезе за обяд. Имаше пет минути.

 

 

— Познай кой е!

Бяха изминали вече петнайсет минути, когато две ръце, отрупани с пръстени, закриха очите й и прекъснаха наблюдението на екрана.

— Здравей, Кати!

Приятелката й се отпусна на свободния стол и Куин отново можеше да вижда.

— Все пак ще обядваме ли заедно? — попита Кати и взе месингово преспапие от бюрото, разглеждайки го с престорен интерес.

— Да. Само трябва да свърша нещо.

Кати се наведе напред и се опита да види какво има на екрана.

Куин се намръщи и започна да подава команди на компютъра.

— Не съм била толкова навътре в сградата „Джон Едгар Хувър“ — продължи Кати. — Мислех, че тук изтезават заподозрените.

Куин поклати глава, без да отклонява вниманието си от работата.

— Не. Правят го в дъното на залата. Там изтезават служителите.

— Ако мислиш, че на четвъртия етаж е по-хубаво, трябва да си луда. Хайде, готова ли си? Умирам от глад.

— Трябваше да стартирам търсенето, за да свърши, докато се върна.

— Какво търсиш?

— Свестен мъж.

— Ще ме убиеш. Кажи сериозно.

— Фантоми.

— Какво? Не можеш ли да ми кажеш? Да не би да е нещо свръхсекретно?

Куин натисна ENTER и остави компютъра да систематизира параметрите на търсенето.

— Не се шегувам. Знаеш ли какво е Съдебномедицински индекс?

— Част от базата данни за ДНК, нали?

— Впечатлена съм! Всъщност това е секцията, която съхранява информацията за неразкритите случаи. Например ако някой извърши престъпление в Мичиган и остави кръв, слюнка или други следи, неговият ДНК подпис ще бъде вкаран в базата данни на полицията в Мичиган и оттам — в главния компютър на ФБР. Да речем, че някой остави същата ДНК например… в Калифорния. Съдебномедицинският индекс ще установи съвпадението и ще уведоми двата щата, че случаите са свързани.

— И чии фантоми търсиш?

— Моите. Трябваше да обновим част от техническата база и аз променям програмата, за да може да я приеме. Както и да е, вкарах измислен ДНК подпис с номер на досие в базата данни на всичките петдесет щата. И сега ще задействам програмата за търсене, която написах, за да видя дали ще ги намери. Ако имам късмет, ще запазя работата си.

— Наричаш го късмет? Тогава да разбирам ли, че това е проблемът?

— Какво искаш да кажеш? Какъв проблем?

— Ами миналата седмица имаше такъв вид, сякаш някой е прегазил котката ти с косачка за трева.

Куин отново насочи вниманието си към монитора и се престори, че подава команди, опитвайки се да избегне изпитателния поглед на приятелката си.

— Заради Дейвид е, нали? — попита Кати, наблягайки драматично на всяка дума.

— Не знам за какво говориш.

Кати грабна календара до монитора. Куин се забави и не можа да й попречи.

— Хайде, Кати, върни ми го!

— О, искаш го, а? — Кати отдалечи стола си и започна да прелиства страниците.

— Говоря сериозно, Кати…

— Шестнайсети юни. Зарежи Дейвид. — Кати прелисти няколко страници. — Десети август. Разкарай Дейвид. — Още няколко страници. — Втори септември. Изритай Дейвид.

Куин скочи от стола и грабна календара от ръката на приятелката си.

— Добре, добре, смотанячка съм, но не е необходимо да го изтъкваш.

— Господи, момиче, какво толкова ви свързва? Един достолепен и изтънчен служител на ЦРУ с идеален задник може да си намери някоя не толкова недодялана като теб.

— Не съм недодялана, а провинциалистка.

— А, да. Извинявай. Най-важното е, че той се е превърнал в мижитурка. Какво има този път?

Куин въздъхна и се отпусна на стола.

— Едно от поредните му служебни партита. Знаеш как е. Шайка типове със съвършени прически, чиято работа е да носят кафе на хората в Лангли. Държат се така, сякаш управляват света. И когато е около тях, Дейвид също започва да се държи превзето, сякаш знае всичко, и да говори с мен като с идиот.

— Нещо ново? Това сме го чували.

Куин погледна през рамото на Кати към мъжете и жените, които се движеха из голямото претъпкано помещение, където се намираха повечето компютри на ФБР.

— През почивните дни ще скачаме.

— Какво? Ще скачате от самолет?

Куин кимна.

— Намерих страхотно място. Обучават те един ден и после те пускат да скачаш. Заедно с теб скачат двама души и единият те снима с камера. От няколко месеца убеждавам Дейвид и той обеща да отидем този уикенд. Сега казва, че трябва да идем на купон, а после ще бъде много зает.

— Ако ни е създал да скачаме от самолети, господ трябваше да ни направи удароустойчиви.

Куин сви рамене.

— Мислех, че ще е нещо ново и вълнуващо.

— Тогава проблемът ти е, че трябва да отидеш на купона, да се напиеш и да се натъпчеш безплатно, вместо да направиш смъртоносен скок.

— Това не е всичко.

— Казвай.

— Дейвид иска да облека роклята.

Кати ужасена закри с ръце лицето си.

— Мили боже! Не и роклята!

Тя изписка толкова силно, че всички в помещението обърнаха глави към тях.

Двете се наведоха напред, скривайки се отчасти зад бюрото на Куин, и се мъчеха да сподавят смеха си. Накрая, когато се овладяха, Кати стисна съчувствено ръката на Куин.

— Не и роклята! — повтори тя, като този път прошепна думите. — Господи, всичко друго, но не и това!