Кайл Милс
Човекът без сянка (34)

33.

Едуард Марън притисна телефона до ухото си и се заслуша в сигнала. Тъкмо се накани да затвори, когато чу изщракване и разбра, че някой е вдигнал слушалката.

— Ало?

Марън се намръщи. Гласът беше сънен.

— Искам да говоря с Куин Бари — каза той.

— Куин Ба… Кой се обажда? Господи, часът е два сутринта! Сбъркали сте номера.

Още едно трясване на слушалката.

Марън се намести по-удобно на леглото и задраска име и телефонен номер в тефтерчето на коленете си.

Той бе съставил списъка по памет и от електронната поща на Ерик Туейн. Въпреки липсата на успех досега Марън не се безпокоеше. Боговете бяха с него. Той набра следващия номер.

Този път реакцията беше по-окуражителна. Отговориха му след второто позвъняване.

— Ало?

Марън вече бе напуснал поста си в университета във Вирджиния в полза на анонимното съществуване на МТД, когато Тони Колиър стана член на научната общност. Те не бяха разговаряли, затова нямаше опасност Тони да познае гласа му.

— Ало? Ало? Кой се обажда?

Колебливостта се примеси с лека озадаченост. Марън целеше точно това.

— Искам да говоря с Куин Бари.

Последва дълго мълчание.

— Съжалявам… Не знам за кого говорите.

Марън хвърли списъка с телефонните номера на пода до отворения лаптоп и потисна смеха си. Боговете продължаваха да му се усмихват.

— За три минути мога да докарам хора пред вратата ти, Антъни. Искам да говоря с нея. Веднага.

Чу се шум на ръка, която запуши слушалката, и после отново настъпи тишина. Марън погледна към лаптопа. Екранът показваше дългия доклад, който бе засякъл по електронната поща. Той се зачете отново, изпитвайки удоволствие от подробностите за втория провален опит да отнемат живота на Куин Бари. Очевидно Ерик Туейн им бе попречил. Перфектно!

В слушалката се чу дишане, но този път по-забързано и повърхностно. На жена.

— Куин?

— Кой се обажда?

Марън знаеше, че тя е ранена, но това не пролича в гласа й. Бари се опитваше да се държи смело. Чудесно!

— Приятел. Добре ли си? Сериозно ли си ранена?

Той не изпита желание да наруши последвалото мълчание и се наведе над жената, която лежеше на пода до него. Красива и млада. Лекар. Всъщност тя тъкмо бе започнала специализацията си преди две седмици.

Марън протегна ръка и прокара пръсти по телените закачалки, с които ръцете й бяха завързани за рамката на леглото, и чу как дъхът й секна при внезапното му посягане. Куин изглежда изчакваше, опитвайки се да го принуди да говори. Браво на нея! Той плъзна пръсти по топлата кожа на ръката на жената. От телефонната слушалка още не се чуваше звук. Марън коленичи и продължи да движи пръсти по голото й тяло, усещайки как мускулите се стягат при допира му. Той стигна до крака и после надолу, към телената закачалка, с която глезенът й бе завързан за тежката библиотека до стената. Още не бе запушил устата й. Така беше много по-вълнуващо. Да знае, че жената може да изпищи всеки момент и да провали всичко. Но тя нямаше да го направи. Властта му над нея беше абсолютна. Марън представляваше целия й свят.

— Не съм ранена — най-после каза Куин. — Защо да мисля, че си ми приятел? Напоследък нямам много приятели.

Жената под него се опита да извие крака, когато ръката му докосна горната част на бедрото й, но белезниците я държаха почти неподвижно. Той нежно прокара пръсти по окосмения триъгълник между бедрата й и по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Ако не ти бях приятел, в момента пред вратата ти щеше да има хора, не мислиш ли?

— Откъде знаеш къде съм?

Марън затвори очи, опитвайки се да внуши живот и движение на снимката на Куин, която бе видял. Той си представи какво би изпитал, ако я гледа как се пречупва под него и как смелостта и разумът я напускат. Да види как сините й очи го молят.

— Няма значение. Можеш ли да говориш? Сама ли си?

Отново последва продължително мълчание, после Куин каза:

— Тони, би ли ме извинил за момент?

Звукът на отекващи стъпки от другия край на линията за миг бе заглушен от шумното секване на дъха на жената под Марън, когато пръстите му проникнаха в нея.

— Там ли е Ерик?

Пак настъпи мълчание, докато Куин решаваше какво да му каже. Дали той знаеше, че Ерик Туейн е с нея, или само предполагаше? Каква част от истината да каже?

— Къпе се.

— Добре. А сега слушай внимателно. Много е важно. Ти си в голяма опасност. Знаеш ли как Ерик си изкарва хляба?

— Той е физик. Работи в университета.

— Така ли ти каза?

— Да.

— Вярно е, че още е член на колегията в „Джон Хопкинс“, но не прекарва там много време… — Марън остави гласа си постепенно да заглъхне, за да я накара да му зададе въпрос.

— Къде прекарва времето си?

— Ерик Туейн работи за „Модерна термодинамика“, компанията, отговорна за създадената база данни на ФБР за ДНК.

Той усети как Бари се колебае дали да му вярва. Скоро щеше да я притисне.

— Вярваш ли ми, Куин?

— Не.

Марън се усмихна и погледна към екрана на лаптопа, уверявайки се в подробностите за последното й бягство.

— Мъжът, който те гонеше на улицата пред къщата на Ренкуист, можеше да застреля и двама ви, нали? Но не го направи. Какво мислиш за това?

Тя не отговори.

— Те искат да разберат какво знаеш, Куин. И на кого си казала. Ерик Туейн е при теб, за да разбере това. Да те накара да му се довериш.

— Не е вярно!

— Стига, Куин! Емоционалните изблици са под достойнството ти.

— Кой си ти?

— Не е важно.

— Тогава защо да ти вярвам?

Той разбра по гласа й, че тя вече знае отговора на този въпрос, но й трябваше малко помощ, за да направи скока, който Марън искаше от нея.

— Защото заслужавам доверие, Куин. Но ако ти трябва доказателство, ще ти го дам. Знаеш ли къде живее Ерик?

— Да.

— На първия етаж има бюро. Погледни в най-долното чекмедже вдясно. Доказателството е там. Но в момента най-важното е да избягаш от него. Ако се усъмни, че знаеш… — Марън не произнесе вероятното наказание, оставяйки това на въображението й.

— За нищо на света! Ти ще изпратиш хората си да ме чакат там.

— Не бъди толкова задръстена, Куин. Не ти подхожда. Знам къде си в момента, нали? Имаш думата ми, че хората, от които се страхуваш, няма да те чакат там.

Всъщност това беше истината. Преди няколко дни Лоуел се бе отказал от наблюдението на къщата на Ерик Туейн заради ограничения брой на хората му.

— Куин, трябва да ми се довериш.

— Защо? Ти дори не ми казваш кой си. Защо искаш да ми помогнеш?

Този път Марън не отговори веднага, внушавайки илюзията, че е затруднен да реши колко да каже.

— Защото работата е много по-дълбока, отколкото можеш да си представиш. Аз не притежавам смелостта да я разкрия, но чувствам, че ти имаш достатъчно.

Марън затвори телефона и видя, че младата жена до него си е възвърнала донякъде самообладанието, което чудесно демонстрираше по-рано. Той огледа мускулестите крака, стегнатия корем и малките, но идеално закръглени гърди и най-после й даде онова, която тя искаше — погледна я в очите. Изражението му беше пасивно. Още не беше време да й се разкрие.

— Моля те — каза тя. — Няма да кажа на никого за това. Баща ми… е болен. Освен мен няма кой друг да се грижи за него…

Гласът й заглъхна, когато Марън извади пръстите си от нея и отвори хладилната чанта до себе си. Той измъкна дебела мушамена престилка, нахлузи я през главата си и извади пликче от система за интравенозно поддържане на живота, пълно с кръв.

— Какво правиш? Моля те… Моля те, кажи нещо!

Марън мълчаливо закачи пликчето на рамката на леглото. Жената леко потръпна, когато той заби игла в ръката й и я залепи с пластир.

— Моля те… — изхлипа тя.

Марън допря скалпела до корема й, после се изправи и отстъпи достатъчно назад, за да огледа цялото й тяло.

Определянето на кръвната й група се оказа по-трудно, отколкото бе планирал, но в края на краищата си заслужаваше. Загубата на кръв винаги ги убиваше. Но и нещо по-лошо — отнемаше страха и болката и им позволяваше да изпаднат в безсъзнание.

Прекрачи тялото и излезе от спалнята. Той мразеше спалните. Жените изглеждаха много по-силни във всекидневна или в кухня. Но тук нямаше такъв избор.

Марън чуваше, че жената се опитва да го убеди да разсъждава логично, да го вразуми и разчувства. Думите й стигаха до него в неподвижния въздух. Тя му разказваше за баща си и за плановете си за живота. Господи, колко обичаше звученето на гласовете им! Всеки от тях бе неповторимо изразителен и засилваше напрежението и трепетното очакване, които накрая го завладяваха!

Марън се облегна на железния парапет и се вторачи в приземния етаж — внушителен с огромните картини, ярко боядисаните тръби и останките от индустриални машини по стените. Беше още по-потискащо, че трябваше да ограничи действията си в относително традиционната обстановка в спалнята на Ерик Туейн.

Той погледна часовника си и пресметна след колко време ще пристигне Куин. Вероятно след четири часа, дори по-малко. Марън не бе държал никоя друга жертва толкова дълго жива. Това щеше да бъде рекорд.

 

 

Куин стоеше неподвижно и гледаше телефона. От другата страна на линията бяха затворили. Тя окачи слушалката на вилката. Още не можеше да разсъждава ясно. Главата й продължаваше да пулсира и беше замаяна.

Куин не можеше да проумее какво става. Случилото се беше прекалено много за нея. Жени бяха изтезавани до смърт. Загадъчни хора се опитваха да я убият. Компютърната система на ФБР беше манипулирана. А сега… единственият човек, на когото се бе доверила, се оказваше не такъв, за какъвто се представяше.

Изпита желание да отиде при Ерик и да разговаря с него. Да получи обяснение. Но как би могла да го направи? Мъжът, който й се обади по телефона, очевидно знаеше къде е тя. Ако беше от хората, които я искаха мъртва, с нея беше свършено.

Допря ръце до слепоочията си и ги натисна, сякаш искаше чисто физически да намести всичко в главата си.

Душът в банята спря. Тя погледна затворената врата пред себе си и прехапа устни.

Трябваше да вземе решение.

 

 

— Добре ли си?

— Чувствам се чудесно, Тони.

Куин мина покрай него и се върна в спалнята, където се бе събудила. Тя затръшна вратата, преоблече се и намери маратонките си до леглото. После взе разпилените на пода листове и снимки и ги напъха в раницата си при другите папки. Метна я на гърба си, грабна ключовете от тоалетката и отвори вратата.

Тони не бе помръднал от мястото си и още стоеше в средата на разхвърляната си всекидневна, очевидно без да знае какво да направи. Куин го хвана за ръката и го дръпна след себе си, далеч от банята, за да не ги чуе Ерик.

— Тони, трябва да изляза за малко…

Той погледна засъхналата кръв на врата и косата й.

— Не мисля, че…

Куин стисна ръката му и Тони млъкна.

— Искам да подишам чист въздух. Ще се разходя с колата, за да проясня съзнанието си. Къде е хондата на Ерик?

Той отмести поглед към банята. Куин хвана брадичката му и го принуди да я погледне.

— Всичко е наред, Тони. Кълна се. Къде е колата?