Кайл Милс
Човекът без сянка (53)

52.

Куин прокара ръка по ръба на вратата, без да е сигурна защо го прави. Студената стомана беше дебела не по-малко от два сантиметра и половина и закрепена за бетонните стени с панти, които биха спрели дори влак. Тя отново опита да провре пръсти зад вградената в стената клавиатура, но успя само да счупи няколко нокътя и по ръката й потече кръв.

Куин чувстваше, че Ерик не е далеч — на не повече от стотина метра. Но сякаш ги деляха хиляди километри. Нямаше да се видят отново. Тя вече беше сигурна в това. Двамата щяха да бъдат разпитвани поотделно и когато Прайс и хората му останеха доволни, Ерик щеше да бъде убит. По нейна вина. Ако не беше толкова твърдоглава и жадна за вълнения, сега той щеше да седи в къщата си и да се занимава с глупавата си дърворезба. От гърлото й се изтръгна сподавен горчив смях и тя поклати глава. Вълнения. Наивното и отегчено малко момиче, каквато беше преди две седмици, сега изглеждаше много далеч.

В коридора се разнесе едва доловим и неразгадаем звук, който наруши тишината в стаичката. Куин притисна лице до прозорчето на вратата. Нищо. Коридорът изглеждаше безлюден.

Бръмченето на ключалката я стресна и тя отскочи назад, когато вратата започна да се отваря. Мъжът, който влезе, беше непознат. Куин успя да види лицето му за миг, докато той се обърна и натисна няколко цифри на клавиатурата на стената. Налягането на въздуха в стаичката се повиши, когато вратата се тресна.

Мъжът отново се обърна и Куин успя да го огледа по-дълго. Той беше изключително красив, на около четирийсет и пет години, с малко по-дълги от обичайното прошарени коси и с равни бели зъби. Безупречно изгладеният му ленен панталон и памучната риза бяха небрежно-елегантни и стояха идеално на слабото му тяло.

Изражението на лицето му беше странно и загадъчно. Устните му се изкривиха в нещо като усмивка, която обаче не изразяваше радост или смях. Куин се опита да долови намеренията му, но погледът й бе привлечен от ножа в лявата му ръка. Тя съзря кръвта по острието. От върха падна капка, която се пръсна на пода.

— Марън — прошепна Куин и като внимаваше да не прави резки движения, започна да отстъпва назад от него, но след пет крачки се блъсна в стената.

— Куин. Не мога да опиша какво удоволствие е за мен, че най-после се запознахме. — Той предпазливо пристъпи напред и тя почувства прилив на адреналин. — Знаеш ли, снимките ти… лъжат. Съзнаваш ли какво е да бъдеш фотогеничен?

Куин поклати глава. Същият глас ли беше? Това ли беше мъжът, който й се бе обадил от къщата на Ерик? Тя се опита да си спомни, но не можеше да се съсредоточи.

— Фотогенични са хора, които са мъртви отвътре. Така фотоапаратът може да долови какво представляват. Но никой фотоапарат не може да се надява да пресъздаде теб.

Куин се плъзна по стената, поддържайки разстоянието между тях постоянно, а той продължаваше да се промъква към нея. Когато се приближи достатъчно, за да я докосне, тя се сви в ъгъла. Всеки мускул в тялото й се напрегна, докато той нежно прокарваше показалец по бузата й. Странното изражение, изписано на лицето му при влизането, изчезна и бе заменено с излъчване на спокойствие и любезност. Куин си напомни за ножа в ръката му, но това загуби значение, когато го погледна в очите.

— Кой си ти? — чу тя гласа си.

Мъжът се обърна с гръб към нея, прекоси стаичката и седна на леглото.

— Кой си ти? — повтори Куин.

Тя чу, че ножът се удари в стената, преди да го е видяла. С едно-единствено мълниеносно движение той го бе забил в стената зад гърба си. Но не действието накара краката й да се разтреперят, а онова, което видя в очите му. Омраза, жестокост, страх, ярост. Зло. Тя опита да се свие още повече в ъгъла, но коленете й се огънаха и едва не падна.

Куин отново се съсредоточи върху него и мъжът й се усмихна радушно.

— Ти… си ги убил.

— Да, опасявам се, че съм аз.

Куин погледна стоманената врата и после бетонните стени наоколо. Нямаше къде да избяга. Нито кой да й помогне. Тя изведнъж си спомни образа на умиращата млада жена в спалнята на Ерик и усети, че се задушава.

— Защо? — заеквайки попита Куин.

Въпросът изглежда го заинтригува.

— Защо? Защото ми харесва. — Изражението му стана замислено, но вече я нямаше злобата, която тя бе видяла преди няколко минути. — Не очаквам една жена да разбере… но твоят приятел Ерик би разбрал. Какво според теб изпитва, когато те погледне?

Куин не отговори.

— Може би любов? Нежност? — Той поклати глава. — Тези чувства са присъщи на жените. Илюзии, чиито корени са в праисторическата борба за оцеляване на човечеството. Жените обичат. Мъжете изпитват сладострастие. Когато те погледне, Ерик си представя какво би почувствал, ако лежиш гола под него и се тласка в теб. Звукът на стенанията ти. Обляното ти в пот тяло, което се плъзга под него, докато се опитваш да избягаш…

— Грешиш — прекъсна го тя. — Ти…

Марън й направи знак да мълчи.

— Разбира се, Ерик потиска тези чувства, изопачава ги и си внушава, че не съществуват. Хилядите години цивилизация няма да му позволят да се отдаде на низшите си инстинкти — да има контрол върху теб. Да те направи безпомощна и подчинена на всичко, което иска да стори с теб. Аз обаче не се лишавам от тези усещания.

Той проследи погледа й до забития в стената нож и усмивката му стана по-широка.

— Искаш ли го?

Куин преглътна с усилие.

— Колко?

— Какво?

— Колко жени си убил?

— Трийсет и две — всяка неповторима и съвършена по свой начин. Помня ги всичките. Всеки детайл. Наистина е забележително. Сякаш петте ми сетива записват точно преживяването и не пропускат нито един нюанс. На какво ти прилича това? Можеш ли поне да си представиш преживяване с подобна наситеност на усещанията? — Той млъкна, подсказвайки, че въпросът изисква отговор.

— Не. И не искам.

— Хайде, Куин! Не бъди толкова задръстена. Знам, че дълбоко в себе си притежаваш тези способности. Нямам предвид убиването. Говоря за емоционалната наситеност. Гарантирам, че нищо не може да се сравни с това — нито любовта, нито омразата или вярата. Може би само смъртта. Не знам, бил съм само на ръба.

Куин успя да нормализира до известна степен дишането си и това й помогна да прикрие страха, който почти я бе парализирал.

— Грешиш. Ти вече си мъртъв, от години. Фактът, че поставяш омразата в една категория с любовта и вярата, доказва, че никога не си изпитвал тези чувства.

От учебниците, които бе взела от ФБР, тя знаеше, че вероятно не трябва да спори с него, но това нямаше значение. Този човек — това нещо — вече бе решил съдбата й и Куин не можеше да направи каквото и да било, за да я промени.

— Някога замислял ли си се, че емоционалната наситеност, която изпитваш от изтезанията и убийствата, не е по-силна от всекидневните чувства на обикновените хора? Всеки път, когато погледнат децата си или слушат хубава музика, или ходят на църква?

Марън прибра единия си крак до гърдите, а другия небрежно подпря на ръба на леглото.

— Чудесно! Ти си много повече, отколкото се надявах, Куин.

Той стана и тя изпита инстинктивно желание да се притисне по-плътно в ъгъла, но се отказа. Нямаше да му достави това удоволствие. Марън направи две крачки към нея, но после се обърна, тръгна към вратата, набра друг код на клавиатурата в стената. Вратата се отвори и той излезе.

Куин не разбираше какво става. Приближи се до отворената врата, но не видя нищо. Тъкмо се канеше да пристъпи напред, когато Марън подаде глава навътре.

— Идваш ли?

Тя се вцепени.

— Днес няма да ти сторя зло, Куин. Давам ти думата си, че и косъм няма да падне от красивата ти глава.

Тя не мисли дълго върху възможностите си за избор — дали да остане и да се остави да я „разпитат“, или да излезе и да се изправи пред неизвестността.

Той сигурно видя нерешителността в очите й, защото посочи забития в стената нож.

— Не забравяй това.

Без да отмества поглед от Марън, Куин хвана дръжката на ножа, използва всичката си сила и го издърпа.

— Къде е Ерик? — попита тя, като държеше заплашително ножа пред себе си.

Марън се изсмя и поклати глава.

— Искрено се възхищавам на силния ти дух, Куин. Наистина си великолепна. Знаеш ли това?