Кайл Милс
Човекът без сянка (39)

38.

Всичко в бяло.

Четири стени, таван, под, тясно легло и тоалетна. Изчистени и лъснати с безсмислената военна ефикасност, с която Марън бе свикнал. В случая обаче ефектът беше поразителен. Неподозиран шедьовър.

Той седеше на пода и се чувстваше все повече част от бялата празнота наоколо. Колко време беше прекарал, затворен в малкото помещение, вградено в неизползван ъгъл на базата на „Модерна термодинамика“? Не много. Той още усещаше тежестта на храната в стомаха си. Чувството беше някак тягостно и неприсъщо.

След като изпрати навън Лоуел и хората му, Марън бе довършил вечерята си, но преживяването не беше приятно. Вкусът, звуците и уханията бяха избледнели до съкрушителна безличност. Удобствата в дома му, работата и гениалността му се превърнаха в безсъдържателни и безсмислени. В настоящето за него не бе останало нищо. Имаше само бъдеще и минало.

Той винаги взимаше подарък за спомен от жените. Но сега установи, че притежава способността сякаш да се вселява в жертвите и да си спомня всяка от тях с цялата наситеност на детайлите, съществуващи в онзи съвършен момент във времето.

Първата беше през 1983, когато Марън беше едва двайсет и шест годишен. Беше непохватно според сегашните му стандарти и абсолютно непланирано. Той я удари с бутилка по главата и тя изпадна в безсъзнание. За миг Марън помисли, че няма да може да я свести. Но накрая дългите й мигли започнаха да потрепват и жената му разкри дълбочината на зелените си очи.

Това, което направи с нея, беше безнадеждно грубо. Марън използва само инструментите, които намери в кутия в мазето й. Тя се бе изхлузила от въжето, докато я оковаваше с клещите, и той едва успя да си възвърне контрола, преди жената да извади кърпата от устата си.

Марън се усмихна, когато почувства как сърцето му подскочи, точно както се бе случило и тогава.

Първия път беше неконтролируема страст. Огън и плам. В много отношения Марън никога повече не постигна отново онази нерафинирана енергичност.

Но това нямаше значение. Той бе компенсирал с усъвършенстването на техниката си. С всяка изминала година страхът и усещането за нещо непознато намаляваха и Марън всеки път научаваше повече — как да причини болка по-ефикасно, как да ги държи все по-дълго живи и в съзнание, за да усещат какво прави с тях, как да ги контролира до такава степен, че да възприемат само това, което им казва, и да чувстват само агонията, която им причинява.

Преди десет години това внимателно поддържано равновесие започна да се разпада. Марън откри, че всеки път се нуждае от повече, а те му дават по-малко. Накрая изостави всичко — съобразяването с обществото, човешкия си облик, работата и бъдещето си. И за кратко време беше истински свободен.

Ето как трябваше да свърши всичко — да бъде над човешките слабости и да притежава неограничена власт, сладострастие и гняв. Но той знаеше, че се е превърнал в нещо друго. Неописуемо.

И тогава се появиха балтиморските полицаи и бъдещият му спасител генерал Ричард Прайс. Неговото предложение заинтригува малката интелектуална искра, която Марън си бе позволил да съхрани — последните остатъци на човешки разум, от които се страхуваше да се освободи напълно. Прайс му предложи всичко и искрата отново пламна. Онова, в което се бе превърнал, рухна и той пак прогледна с човешки очи.

И така беше прекарал последното десетилетие от живота си. Нямаше нищо друго, освен спомени. Жените бяха рядкост и преживяванията бяха деградирали до стерилно антисептично нищо, извършвано със същата прецизност на робот, която бе създала стаята около него.

Нямаше да допусне отново тази грешка. Този път нямаше да има искра, която да го унищожи. Марън щеше да бъде своята същност.