Кайл Милс
Човекът без сянка (49)

48.

Дали е познавал човека, който го е убил? Какво е изпитал Дейвид, когато е видял пистолета? И когато е разбрал, че внимателно съставените планове за живота му не означават нищо? И че навършените трийсет и една години са всичко, което ще получи?

Куин закри с ръце пълните си със сълзи очи, докато слушаше неразбираемия говор на Ерик, който говореше по телефона в другата стая. За разлика от нея той продължаваше да работи и да се опитва да научи нещо съществено за МТД. Да намери изход от бъркотията.

Тя най-после си наложи да седне и избърса очи с ръкава на пуловера си. Достатъчно. Копелетата, убили Дейвид, още действаха и нямаше да спрат, защото Куин плаче. Те идваха. И ако тя и Ерик не успееха да разберат кои са онези хора и да измислят начин да им попречат, и двамата щяха да свършат като Дейвид.

Куин взе от пода тефтера си, откъсна листа с психологическия профил, който съставяше, и се вторачи в празната страница. Беше се надявала, че Дейвид ще запълни някои празноти, но това явно нямаше да стане. Трябваше да ги запълни сама.

 

 

Куин бе погълната в работата си и не чу, че Ерик се приближава до нея. Тя забеляза присъствието му едва когато той коленичи до нея и подпря брадичка на рамото й.

— Добре ли си?

— Предполагам — отговори Куин и отново прегледа листовете на коленете си.

За пръв път бе съставила психологически портрет, който малко или много съдържаше една безумна теория. Но нямаше как да разбере дали се доближава до истината. Всъщност се надяваше да не е верен.

Ерик заобиколи дивана и седна на стола до него.

— Не стигам доникъде.

— Какво?

— В Щатите хората вече не са на работа, в Европа е твърде късно, а в Азия твърде рано.

— Не намери ли някой друг?

Той поклати глава.

— Още не съм си проверил електронната поща, макар че изпратих много съобщения. А ти?

Тя погледна тефтера на коленете си.

— Мисля, че приключих.

— Какво?

— Психологическият профил.

— Има ли нещо, което може да ни помогне?

Куин бавно поклати глава.

— Не знам. Може би.

— Тогава казвай.

Тя пое дълбоко въздух и опита да се съсредоточи върху написаното. Беше почти като тайнствен ритуал.

— Бял мъж на възраст между трийсет и пет и петдесет години. Променям мнението си, че е интелигентен над средното ниво. Смятам, че е гениален. Работил е в Университета на Вирджиния и се занимава с научни изследвания, представляващи интерес за правителството, или по-точно за военните. Години наред е убивал млади жени, които са кандидатствали в Университета на Вирджиния, но не са учили там, и хитро е прикривал следите си. В началото на деветдесетте години става безразсъдно дързък или започва да губи контрол. След едно от убийствата оставя доказателства, а след друго — труп. Връх на грешките е атаката срещу Лиза Еган, когато изглежда е бил прекъснат.

— Тогава се е уплашил и променил профила на жертвите си — добави Ерик. — Вече знаем това.

Куин се поколеба.

— Не мисля, че се е уплашил. Хванали са го.

— Какво?

— Помисли. По време на разследването полицаите започват да подозират кой е убиецът. Военните също разбират това. Дават пари на Ренкуист или по някакъв начин го принуждават да не преследва истинския извършител, да промени умело доказателствата и да насочи разследването срещу теб. Но не толкова сериозно, че да те изправи пред съда, където нещата може да се разгледат твърде задълбочено.

Ерик се наведе напред и подпря лакти на коленете си. Куин бе привлякла вниманието му.

— И така, през 1992 година, скоро след смъртта на Лиза, той трябва да е напуснал Университета на Вирджиния и да е отишъл да работи за „Модерна термодинамика“, която, както ти каза, вероятно е някаква псевдоправителствена организация…

Ерик изведнъж се разсея. Очите му бяха вторачени в нещо пред него, но сякаш не го виждаха.

— Слушаш ли?

— И така, през 1992 година, скоро след смъртта на Лиза, той трябва да е напуснал Университета на Вирджиния и да е отишъл да работи за „Модерна термодинамика“, която, както ти каза, вероятно е някаква псевдоправителствена организация… — повтори Ерик.

Думите му прозвучаха като на запис и Куин пак не беше сигурна дали я е чул.

— Добре. Нещата се успокояват за известно време, след като отива да работи в МТД. Те го спасяват от затвор и в замяна той участва в разработките им. Но скоро манията започва да го обсебва и той загубва способността да се съсредоточава. Типовете като него рядко спират просто така. Може би е нападнал друга жена и я е убил, а хората от МТД са прикривали следите му. После установяват, че той е щастлив и доволен и отново работи пълноценно.

— Затова започват да му намират жертви — каза Ерик, най-после излязъл от унеса. — Такива, които няма да предизвикат силно подозрение. Използват връзките си в полицията, за да намерят вече изложени на риск от насилие жени, в основни линии подобни на физическия тип, който харесва, но бедни и необразовани. След като той ги убива, те изпращат ония негодници, които бяха в къщата ми, да почистят следите и трупът изчезва…

Ерик млъкна и Куин продължи мисълта му.

— Естествено, полицаите всеки път предполагат, че жената е избягала или съпругът, приятелят или онзи, който я е убил, е изхвърлил някъде трупа. Но след появата на ДНК доказателствата в края на осемдесетте години става невъзможно напълно да се почисти мястото на престъплението. Затова когато КСИД навлиза в етап на планиране, МТД предлага най-ниската цена и създава система, която да не разпознава ДНК подписа на техния човек.

Ерик скочи и започна да обикаля стаята. Поради някаква причина той имаше такъв вид, сякаш го измъчваше болка.

— Ерик, какво има? Да продължа ли?

Той кимна.

— Предполагам, че онзи тип е арогантен и манипулира хората — бавно каза Куин. — Забавно му е да си играе с пострадалите жени, с нас и дори с екипа на „чистачите“, които ненавижда. Той мрази всеки, свързан с военните.

— Тук нещо не се връзва — възрази Ерик. — Той би трябвало да обича военните. Те му осигуряват жертви. Нали така каза?

Ерик явно отчаяно искаше Куин да се съгласи с него.

— Говорихме за това. При този вид престъпления главното е контролът. Той го е загубил. Вече не е необходимо да ловува — жертвите му се доставят. И не са жени, каквито харесва. Типът на жертвите и ловът са много важни за него. Той иска да контролира всички аспекти на преживяването. Харесва високоинтелигентни, класически красиви млади жени, а сега е принуден да задоволява вкуса си с жени, които смята за окаяни отрепки… — Гласът й заглъхна, а скоростта, с която Ерик обикаляше стаята, се увеличи. — Ерик, питам сериозно, добре ли си?

— Марън — каза той толкова тихо, че Куин почти не го чу.

— Какво каза?

Ерик изведнъж спря и се обърна с лице към нея.

— Нищо. Ти не си профайлър, а само гадаеш.

— Ти каза нещо. Какво беше? Марън?

Той сякаш не беше в състояние да помръдне. Само очите му се стрелкаха напосоки из стаята. Куин стана, прокара ръка по дългите му коси и утешително го стисна за врата.

— Какво ти става, Ерик?

Той прехапа устни, после каза:

— Едуард Марън.

— Кой?

Ерик наклони глава на една страна и я погледна така, сякаш не разбираше какво му говори.

— Едуард Марън.

— Говориш несвързано, Ерик. Ела, седни. — Тя го заведе до дивана. — Кой е Едуард Марън?

— Доктор Едуард Марън е бял мъж на около четирийсет и пет години. Беше декан на факултета по физика в Университета на Вирджиния. Един от най-гениалните хора в историята. Наричаха го Извънземния заради шегата, че краде извънземни технологии, и заради характера му — арогантен и саможив, както ти го описа.

Куин отново седна на дивана, разсъждавайки върху думите му.

— Познаваш ли го?

— Виждал съм го няколко пъти, когато бях дете, но не мога да твърдя, че го познавам. Преди няколко години той напусна Университета на Вирджиния и сякаш изчезна. Всички помислиха, че е откачил и е отишъл да живее в тунелите под Ню Йорк.

— Кога е изчезнал?

— През 1992 година. Спомням си това, защото… беше няколко месеца след смъртта на Лиза.

Куин погледна към масичката за кафе и психологическия профил, който бе съставила.

— Господи!

— Не. — Ерик отново скочи и започна да крачи из стаята. — Това е безумие! Говорим за проклетия Едуард Марън — човекът, спечелил Нобелова награда за физика с научна разработка, в която няма нито една бележка под линия. Знаеш ли какво означава това?

Куин поклати глава.

— Това означава, че не е изградил теорията си върху труда на някой друг, а е написал нещо абсолютно ново. Както когато Айнщайн е казал, че скоростта на светлината е постоянна величина, но потокът на времето не е… Не, няма начин да е Марън.

Куин изпита състрадание, докато го наблюдаваше как крачи из стаята. Марън очевидно беше герой за Ерик, човек, на когото се възхищаваше и искаше да подражава. Но всичко пасваше идеално.

— Защо такъв човек би работил в Университета на Вирджиния? — попита тя. — Факултетът по физика там не е голям…

Ерик започна да крачи по-бавно и накрая спря.

— Всички се чудеха. Шегуваха се…

— Съжалявам, че ще го кажа, Ерик, но възможно ли е да е отишъл там, защото учебни заведения като Масачузетския технологичен университет не искат снимки с документите за кандидатстване?

Той насочи показалец към нея, но явно се разсея, преди да каже нещо.

— Защо, Ерик? Какво би могъл да работи там, което е толкова безценно?

Той безпомощно сви рамене и отново се отпусна на стола до дивана.

Куин го изчака да каже нещо, но когато стана ясно, че няма да дочака, се приближи до лаптопа и се свърза с електронната му поща.

— Имаш съобщения — каза тя и го погледна през рамо. — Ерик? Чуваш ли? Имаш поща.

Съобщенията бяха шест. Подателите на първите две пишеха, че не са чували за МТД. Но третото беше дълго една страница.

— Ерик, това е някой с прякор Фалко. Той ли е човекът, за когото ми разказа? Пише, че изпълнява поръчки за МТД, свързани с механиката на небесните тела. — Куин прегледа текста, но не разбра нищо, сякаш написаното беше на непознат език, и премина към останалите съобщения. — Имаш още едно! От някой, който се е кръстил Лакомец. Обажда се от „Сони“ в Япония. Пише, че работи върху нещо, наречено хармония на механиката.

Куин отново погледна през рамо.

— Слушаш ли?

Ерик кимна едва-едва.

— Тя.

— Какво?

— Лакомец е момиче.

Доволна, че е привлякла вниманието му, Куин отвори последното съобщение, което не беше сложно, но изключително озадачаващо.

— Това е някой си Тирел Дариън от Станфорд. Пише само „Целуни ме отзад“. — Тя се обърна към Ерик. — Защо е написал такова нещо?

Той се ядоса, най-после стана от стола, приближи се до нея, обърна компютъра към себе си и разгневено затрака по клавишите, преглеждайки двете съобщения, за които му бе казала.

Куин рязко скочи, когато той грабна вазата от бюрото и я хвърли към отсрещната стена.

— Копеле!

— Ще ми кажеш ли какво става, за бога? — изкрещя Куин.

— Замисли се! Хармония на механиката.

— Не знам какво е това.

— Но знаеш много неща за колите. Когато включиш двигателя, защо автомобилът вибрира?

Тя сви рамене.

— Заради движещите се части?

— Точно така. Какво би станало, ако направиш така, че движещите се части да работят в идеално балансирани противоположни посоки?

— Ами предполагам, че колата няма да вибрира.

— Проблемът в механиката на небесните тела е свързан с ефекта на гравитацията върху обикалящите в орбита тела.

Куин пак сви рамене.

— Нямам представа за какво говориш.

— Работата, която свърших за МТД, беше в областта на инертните системи за задържане на енергията за ядрени реактори. Или с една дума, лазери.

Това беше последното парче от пъзела.

— Междузвездни войни? — Тя прокара пръсти през косата си, размишлявайки върху думите му. — Учих това в училище. Но идеята отшумя, когато бяхме деца, нали? По времето на Рейгън. Беше пълно прахосване на пари…

— Едва ли — прекъсна я Ерик. — Тази идея разори бившия Съветски съюз.

— Не съм се замисляла за това. Но от технологична гледна точка си беше пълен провал, а? Пък и нали имаме онези ракети „Пейтриът“, които използваха във войната в Персийския залив?

— Те не вършат работа.

— Но поразиха всяка цел, към която бяха насочени.

— Не трябва да вярваш на всичко, което четеш в пресата. Всъщност ракетите „Пейтриът“ не можаха да улучат дори сгради с размерите на хамбар. Пропускаха целта всеки път. Но военните, естествено, не признаха това, пък и медиите не искаха да го знаят. След войната във Виетнам американците не желаят да слушат за неуспехите на военните си. Цялата концепция е абсурдна. Все едно двама души да стрелят един срещу друг и да се надяват, че ще останат невредими, защото куршумите ще се сблъскват във въздуха.

— Но базирани в космоса лазери биха свършили работа?

Ерик извади лазерна показалка от принадлежностите към лаптопа, изтича в срещуположния ъгъл на стаята, насочи я към Куин и поклати ръка. Червената точка, стрелкаща се по тялото й, съживи неприятни спомени.

— Междузвездни войни от 1984 година. Но ако коригираш механичното трептене… — Ръката му застана неподвижно и червената точка се фокусира на гърдите й. — Тогава ще решиш проблемите с мощността и атмосферните деформации…

Ерик се приближи на две крачки от нея. Точката потъмня и краищата й се очертаха ясно.

— Не е необходимо да ти говоря за напредъка в мощността на компютрите през последните петнайсет години.

— Но защо пазят това в тайна?

— Заради договорите за разоръжаване. Руснаците вече нямат пари, за да участват в надпреварата. Преди няколко години им казахме, че отново искаме да се занимаваме с този въпрос, разбира се, в ограничен мащаб. Идеята беше да се разработи нещо, което да засече ракети, изстреляни от Афганистан или някоя друга терористична страна. Руснаците не останаха много доволни, но тъй като обещахме мащабът наистина да бъде малък, по всичко личеше, че няма да вдигат шум.

— Всъщност ти донякъде доказваш хипотезата ми. Защо да го пазят в тайна?

— От съобщенията, които получихме по електронната поща, става ясно, че те не започват научноизследователската работа, а я приключват. Руснаците няма да харесат много лазера, за чието създаване помогнах…

Куин се вторачи в малката червена точка, която Ерик насочи върху крака й.

— Ще падне на земята?

— И ще издълбае кратер, дълбок десет метра. Като се има предвид мощта на съвременните компютри, предполагам, че са измислили система за прицел, която ще им позволи да улучат всяка набелязана цел.

— Господи! Не знаеше ли върху какво работиш?

Той гневно поклати глава.

— Всичко беше теоретично — само уравнения. Нямаше човек, който можеше да ги превърне в далекобойно оръжие…

— Никой, освен Едуард Марън.

— Никой, освен Едуард Марън — повтори Ерик и протегна ръка към телефона.

— На кого се обаждаш?

— На Тирел. Той е един от най-талантливите математици в света и трябва да знае нещо, иначе не би ми изпратил онова съобщение.

Куин се наведе и се заслуша в сигнала на телефона.

— Здрасти! Свърза се на живо с Тирел Дариън, щастливо копеле. — Гласът беше плътен и мъжествен, с приятен провлечен градски акцент.

— Тирел, обажда се Ерик.

— Виж ти. Ерик Туейн. Обаждаш се, за да продължиш да ме дразниш с тъпотията си, нали?

— Какви ги говориш?

— Не ме прави на глупак, нафукано гадно копеле! Ще дойда там и ще те сритам по мършавия бял задник.

— Питам сериозно, Тирел. Какво имаш предвид?

Гласът на Дариън започна да звучи по-колебливо. Но той изглежда още мислеше, че е обект на някаква шега.

— Преди няколко седмици изпратих на МТД математически изчисления за разсейването на топлината. Работих два месеца. На следващия ден ми ги върнаха с поправки. Ти си, нали досадно нищожество!

— Не съм аз.

— Дрън-дрън. Никой освен теб не може да коригира изчисленията ми.

— Казвам ти, не съм аз.

От другия край на линията последва кратко мълчание.

— Говориш сериозно, а?

— Да.

— Мамка му! Тогава кой може да е? Единственият и неповторим Марън? Господи! Трябва да затварям и да разпространя новината по клюкарската линия…

— Тирел! Не затваряй! Не трябва да казваш на никого за това. Не се шегувам. На никого!

— Какво те прихваща?

— Слушай, какво знаеш за МТД?

— Нищо. Предполагам, че са шайка богати бели момчета в безподобни костюми. Изпращат ми задачите си по електронната поща и аз им ги връщам решени по същия начин. И за това получавам смущаващо големи суми пари.

— Познаваш ли някой друг, който работи за тях? Къде се намира базата им? Или нещо друго?

— Не. Добре ли си, човече? Струваш ми се притеснен.

— Добре съм. Благодаря!

— Няма проблем, братко. Какво…

Ерик затвори, прекъсвайки приятеля си, и се приближи до прозорците.

— Как да го намерим? — попита Куин.

— Няма начин.

— Какви ги говориш?

— Хората се опитват от години да открият Марън. Всъщност преди известно време и аз опитах, когато имах проблем, който не можех да реша. Господи! Още не мога да повярвам! Може би грешим. Или пропускаме нещо. Все пак става дума за Едуард Марън.

— Има логика, Ерик. Знаеш, че е така. Сигурен ли си, че няма начин да го намерим?

Той сви рамене.

— Тогава се връщаме към МТД.

— Какво имаш предвид под „връщаме се към МТД“? Все още не знаем нищо за тях. Нито как да ги намерим.

— Може би имам идея.

Ерик се обърна и я погледна.

— Ще доведе ли до застрелването ми?

— Вероятно не.

— А до затвора?

— Съмнявам се.

— Добре. Тогава да я чуем.

— Мисля си… Може би разчитаме твърде много на високите технологии и на интернет и сме свикнали да получаваме всичко наготово. Време е да прибегнем до нещо по-елементарно.