Кайл Милс
Човекът без сянка (12)

11.

Купи Бари свали спортния си сак на стълбите, водещи към апартамента й, и го ритна към площадката. На път за дома тя се бе отбила в спортния център, за да изразходва част от енергията си и да се опита да забрави ужасно скапания ден, който бе имала, но дори след двайсетминутната атака върху сака още беше ядосана.

Прибирането на вещите от бюрото беше едно от най-унизителните преживявания в живота й. Тя се бе приближила до двамата мъже от „Модерна термодинамика“, след като Луис я бе изгонил, и великодушно им бе обяснила каква работа е свършила и къде пази информацията. Единствената им реакция беше снизходителен поглед с поклащане на главите. А после й бяха обърнали гръб и бяха продължили работата си. Куин трябваше да изблъска единия, за да стигне до чекмеджето си.

Арогантни копелета! Държаха се с нея като с идиот — бездарен наемник на правителството, който няма представа какво е компютърна клавиатура. Е, тя би могла да мери с тях силите си в програмирането всеки божи ден. По дяволите, ако веднага след колежа бе постъпила в „Модерна термодинамика“, сега те вероятно щяха да работят за нея!

Беше се появил вятър, когато Куин взе сака си и тръгна по откритата площадка към апартамента си на втория етаж. Докато минаваше край прозореца на кабинета, в който бе превърнала малката стая за гости, с периферното си зрение тя забеляза движение. Спря, приближи се до прозореца и се опита да надникне през щорите. И когато очите й свикнаха с по-слабата светлина вътре, дъхът й секна.

С гръб към нея стоеше мъж, който ровеше в листовете до компютъра й. Той премести купчината в края на бюрото и седна на стола. Куин го наблюдаваше вцепенена. Тя засенчи очи, за да вижда по-добре. Мъжът се обърна наляво и разкри профила си.

Дейвид.

Куин направи крачка назад и освободи въздуха, който бе затаила дълбоко в белите си дробове. Само това й липсваше днес! Погледна към паркинга. За миг колата й заприлича на превозно средство за бягство.

— О, я порасни! — прошепна Куин и тръгна към вратата на апартамента си.

Влезе безшумно и остави сака на килима, а маратонките до дивана. После се приближи до вратата на кабинета си и спря.

Дейвид седеше превит на стола й и разглеждаше купчина листове на пода.

— Търсиш ли нещо?

Както Куин бе планирала, той подскочи и рязко се обърна, като едва не падна върху компютъра й.

— Господи, Куин! Какво правиш тук?

— Тук живея. А ти какво търсиш?

— Нещо, на което да ти напиша бележка.

В гласа му прозвучаха нервност и колебание, каквито тя не бе забелязвала преди. Не знаеше каква е причината. Дали Дейвид бе притеснен за бъдещето на връзката им, или се опитваше да се отърси от ефекта при появата й?

Куин се приближи до него, измъкна тефтер от бъркотията върху бюрото и го удари с него по гърдите.

— Какво имаш за казване?

— Щях да напиша, че ти се извинявам.

Подозренията й се засилиха. Откакто се познаваха, думата „извинявай“ не бе излизала от устата му. Той бе завършил право и обикновено извиненията му бяха дълги, сложни и пълни с отрицания.

— Разбирам — каза тя.

Двамата се вторачиха един в друг. Дейвид изглежда не знаеше какво да направи. Куин също, макар и по други причини. Но не искаше да оставя убеждението, че е в настроение да приема извинения. Злият близнак на Купидон очевидно й предлагаше изхода от тази връзка и тя беше склонна да го приеме.

— Виж какво, Куин… За онова, което казах… Сгреших.

И това го казваше за пръв път. Денят беше пълен с изненади.

— Не искам да се заяждам, Дейвид, но трябва да поговорим…

— Знам. Затова запазих места в „Тони“. Мисля да вечеряме спокойно, само ти и аз.

Куин тихо въздъхна, защото знаеше какво ще каже. Не. Трябваше да му обясни, че двамата не искат и не очакват едни и същи неща от живота и е време да се разделят, преди да е станало късно. Но й беше трудно да произнесе думите. Те бяха заедно почти от година и беше неоспорим факт, че Дейвид е хубав, умен, амбициозен, както и предан приятел по свой начин. Точно неподходящият мъж за нея.

— Разбира се, Дейвид — чу се да казва тя. — Звучи добре.

— Страхотно! А какво правиш вкъщи по средата на деня? — попита той, явно изгаряйки от нетърпение да смени темата.

— Преместиха ме в Куонтико — отговори Куин, излезе от стаята и седна до масата в кухнята.

— Сериозно? Това е чудесно. Ще ти даде възможност да видиш по-отблизо работата на агентите.

Дейвид изглеждаше разсеян, сякаш мислеше за съвсем друго нещо. Но може би щеше да я попита как се чувства от внезапната промяна в кариерата й.

— А ти, Дейвид?

— Какво? Ами… обядвах късно. Исках да ти оставя бележка, защото не отговаряш на обажданията ми, и да разбера дали ще може да вечеряме заедно.

Очевидно никой от двамата нямаше какво повече да каже, ала Дейвид не помръдваше от вратата на кухнята. Той сякаш бе потънал в размисъл, но се опитваше да прикрие това с глуповата усмивка. Куин се запита дали Дейвид започва да гледа сериозно на връзката им. Страхотен момент, няма що!

Той най-после тръгна към външната врата и сложи ръка на дръжката, но спря и се втренчи в сака.

— Куин…

— Да?

— Не. Нищо.

— Хайде, Дейвид, казвай.

— Искам да те помоля за една услуга. Но моментът вероятно не е…

— Изплюй камъчето, Дейвид.

— Колата ми се тресе, като спирам…

Куин завъртя очи.

Тя бе израснала във ферма, бе прекарала голяма част от детството си в поправяне на камиони и селскостопански машини. Оттогава непрекъснато даваше безплатни съвети.

— Вероятно спирачките трябва да бъдат регулирани. Ако се отървеш от онова луксозно чудовище, няма да имаш този проблем.

— Не е чудовище, а джип.

— Все едно. Нямам инструменти да…

— Не, не. Питах се дали може само да го погледнеш и да ми кажеш какво да се направи и колко ще струва ремонтът. Знаеш какви са момчетата в сервиза, когато мислят, че не разбираш за какво става дума.

Куин се запита за миг дали Дейвид е по-загрижен за спирачките на колата си, отколкото за факта, че връзката им се разпада, но после се укори за цинизма. Макар да бе стигнала до извода, че не са толкова близки, за да бъдат подходящи един за друг, нямаше причина да става злобна.

— Разбира се, Дейвид. Няма проблем.

Тя му хвърли ключовете от колата си, а той остави неговите върху сака й.

— Благодаря, сладурче! Ще се видим в ресторанта в седем.

Няколко минути по-късно Куин най-после събра сили да стане от стола и да извади кутия сладолед от фризера. Тя започна да яде, опитвайки се да прогони Дейвид от съзнанието си и да обмисли всичко, което й се бе случило през последните няколко часа.

В светлината на голямата черна точка, която Луис несъмнено щеше да нарисува в служебната й характеристика, имаше ли реални шансове да стане агент? По дяволите, имала ли бе изобщо някога такъв шанс? Фактът беше, че Дейвид не сгреши напълно по време на тирадата си в петък. Нито видът й, нито държанието й показваха, че работи за правителството. Дори вече бе започнала да се ежи на властите, които непрекъснато си пъхаха носа в работата й, и действаше автономно. Какво би станало, ако някой възрастен шеф й кажеше, че не харесва цвета на костюма й? И че обувките й не са лъснати достатъчно добре? И че трябва да го нарича „сър“?

Може би бе прекалила в отчаяното си усилие да избяга от провинциалната Западна Вирджиния? Още във втори клас Куин си бе обещала, че при първа възможност ще се махне оттам, ще види света и ще опита всичко, което той й предложи. Но вероятно това беше единственото, което можеше да й предложи. И най-доброто, на което би могла да се надява, беше свястна и добре платена работа в частния сектор. Свястна къща. Свестен съпруг. Свестни деца. И свястно куче — нищо необикновено, например лабрадор.

Може би щеше да си възвърне предишната работа. Куин си беше много добре, преди да отиде във ФБР. Компенсациите бяха много по-високи, обстановката — съвсем неофициална, а и работата беше интересна. Е, донякъде. Тя направи гримаса и лапна парче сладолед с големината на снежна топка. Кого заблуждаваше? Най-вълнуващата случка в частния бизнес беше някой да хукне за понички, посипани със захарни пръчици.

Куин остави сладоледа и потърка чело, опитвайки се да разсее главоболието. Всичко това бяха глупости. Колкото повече мислеше за промените, които бе направила в КСИД, толкова повече се убеждаваше, че вината не е нейна. След като двамата скапаняци, изпратени от МТД да отстранят грешката й, я поляха със студен душ, тя започваше да мисли, че проблемът си е техен. Вероятно в прехвалената им система нещо не беше наред и бяха дошли, за да прикрият задниците си.

Куин влезе в кабинета си, отвори килера, започна да рови в хартиите, складирани там, и след половин час най-после намери копие от оригиналната програма, създадена в МТД. Преди да започне модификацията, тя бе прегледала някои секции, но без да се задълбочава. Сега може би беше време да го стори. Куин нямаше да се откаже от мечтите си за престрелки и слава заради един компютърен терминал и джипа на Дейвид. Не и без битка.