Кайл Милс
Човекът без сянка (28)

27.

Съдържанието на стиропорената чаша димеше приятно, макар че кафето имаше вкус на неуспешен химичен експеримент. Куин разкъса още едно пакетче захар и го изсипа вътре. Нямаше подобрение. Сега кафето имаше вкус на подсладен неуспешен химичен експеримент. Какво пък, по дяволите! И без това нямаше да го пие. Просто й беше необходимо извинение да изчезне за малко.

Куин отново погледна голямото изпъкнало огледало, което леко изкривяваше отражението на редиците от скапана храна зад нея. Мъжът се бе преместил няколко крачки по-нататък и се преструваше, че разглежда рафт с чипсове, докато заемаше позиция да я вижда по-добре.

Куин сложи капачета на двете чаши и ги понесе към хладилниците в дъното. С изключение на младата касиерка с прическа тип „улови вятъра“, мъжът беше единственият човек в магазина. Куин имаше чувството, че е въвлечена в странен танц, когато пристъпи към купчините ярко оцветени бонбони и надникна през тях.

Косата му беше подстригана късо. Носеше очила с телени рамки и добре поддържан, но не и стилен, сив костюм. Тя усети как сърцето й подскочи, когато мъжът вдигна глава и очите му започнаха да я търсят.

Куин явно се бе побъркала напълно. Та мъжете се вторачваха в нея, откакто бе навършила четиринайсет години! Обземаше я параноя, но тя нямаше намерение да й се предаде.

Куин грабна пакет с понички и тръгна към касата, нарочно минавайки покрай мъжа. Полагайки видими усилия, той не й обърна внимание.

— Това ли е всичко? — попита касиерката.

— Мисля, че да.

Мъжът отново я гледаше, този път без да се прикрива. Куин го видя в огледалото над касата.

— Задръжте рестото — каза тя, даде десет долара, взе покупките си и излезе, преди мъжът зад нея да е помръднал.

Вървеше колкото е възможно по-бързо, без походката й да изглежда неестествена. Фаровете на почти всички коли вече бяха запалени и я заслепяваха, изпълвайки с непроницаеми сенки тесните улички, по които минаваше.

Когато стигна до стълбите на библиотеката, осъзна, че все още тича. Трудно си поемаше въздух, докато се изкачваше нагоре. Вмъкна се вътре и се обърна да огледа уличката през стъклената входна врата. Никой не я следеше.

— Стегни се, за бога! — каза си Куин твърде високо и привлече строгия поглед на жената на регистрацията.

Куин й се усмихна извинително и тръгна към стаята, където бе оставила Ерик.

 

 

— Добре ли си? — попита тя, след като тихо затвори вратата след себе си и му подаде едната чаша.

Куин седна и видя, че папката е разтворена пред него, но не забеляза тъга по лицето му, както очакваше. Устните му бяха стиснати, а очите — присвити. Безразличието, което доминираше в изражението му, когато се бяха запознали, беше изчезнало.

— Ерик?

Той затвори папката, скочи и започна да крачи напред-назад в малката стая.

— Копеле!

— Какво?

— Той дори не се е опитал да открие кой го е направил.

— За кого говориш?

— Рой Ренкуист. Най-гадното копеле, което познавам, и вероятно най-тъпото…

— Виж какво, Ерик, не го защитавам, но той е имал основателна причина да те подозира. Според статистиките…

— Не ми говори за статистики, Куин. Знам всичко за тях. Ако някой те нареже на парчета с електрически трион, вероятно това е човек, когото обичаш, нали? Съгласен съм. И признавам, до известна степен вината е моя, че бях толкова убедителен заподозрян. — Той посочи документите от разследването. — Но това… е класически пример за средновековно мислене. Първо правиш извод, а после сглобяваш доказателствата така, че да пасват. Невероятно! Всяка линия на разследване, която не е свързана с мен, изчезва. Ренкуист написа куп глупости, без дори да обръща внимание какво му казвам. Той само седеше и търсеше начин да ме прецака.

Ерик най-сетне престана да крачи и се отпусна на стола. Енергията му поне отчасти беше изразходвана.

— Нищо чудно, че не са заловили никого. Убиецът на Лиза можеше да публикува самопризнанията си в някой вестник и Ренкуист пак нямаше да им обърне внимание.

Куин сложи папката на коленете си и я прелисти, отбягвайки снимките на трупа на Лиза Еган.

— Е, значи тук няма нищо, което да ни помогне?

— Тук няма нищо умно, което си струва да прочетеш.

Тя продължи да обръща страниците, като за кратко се съсредоточи върху статистиките, научния анализ и изводите, но всъщност без да ги забелязва. Трябваше да действа. Да научи нещо. Да намери някого, на когото да се довери.

— И докъде стигнахме?

— Нямам представа — отговори Ерик. — Знам само, че Лиза е мъртва.

— Ерик…

Той сякаш не я чу.

— Ерик, моля те, би ли ме погледнал?

Той изпълни молбата й. Изражението му бе омекнало.

— Разбирам, че не знаеш нищо за мен, нито на какво да вярваш. Но те моля да ми помогнеш.

Ерик изглеждаше така, сякаш беше готов да стане и да си тръгне. Куин опита да му внуши да не го прави и този път изглежда успя. Той пое дълбоко въздух, настани се по-удобно на стола и попита:

— Добре. Какво знаем?

— Моля?

— Винаги започвай с онова, което знаеш.

Куин не прикри облекчението си и извади от раницата няколко бели листа и химикалка.

— И така… Какво знаем? Някой обикаля страната и изнасилва, изтезава и убива млади жени. И компютърната система на ФБР умишлено е манипулирана, за да прикрива този факт. Нали?

Ерик сякаш се бе пренесъл другаде.

— Ерик? Слушаш ли ме?

— Да. Какво можем да предположим?

Този въпрос беше по-труден.

— Замесени са най-малко двама души.

— Защо мислиш така?

— Нападнаха ме двама мъже.

— А, да…

Тя не обърна внимание на зле прикритата му ирония и продължи:

— Поне единият от тях е свръхорганизиран и интелигентен. Те не само са манипулирали КСИД, но и са разбрали, че отивам при баща ми и са повредили колата ми така, че да спре на най-усамотеното място на пътя. Това предполага, че имат достъп до паркинга в Куонтико.

— Мислиш, че е агент на ФБР?

Куин извади края на химикалката от устата си и написа НЕИЗВЕСТЕН ОБЕКТ с големи букви в горната част на белия лист пред себе си.

— Какво знаем за този човек? Методът му на действие е различен при всяко престъпление. Това е нещо обичайно, докато убиецът усъвършенства сценария си. Но може да предположим, че почеркът му остава същият.

— Объркваш ме.

— Методът е начинът, по който убиецът извършва престъплението — скучните детайли, като например дали влиза през прозореца или през вратата и дали си слага ръкавици. Почеркът е какво прави, за да… ами… да изпита удоволствие. Почеркът обикновено е един и същ, защото той трябва да направи онова, което го вълнува, иначе няма смисъл да извършва престъплението. В случая убиецът завързва жертвите, изнасилва ги и ги изтезава със скалпел или с някакъв друг остър предмет.

— Откъде знаеш всички тези неща? Мислех, че си компютърен програмист.

— Ами прочетох ги.

Ерик се намръщи, но не каза нищо.

— Може да предположим, че не познаваме цялата картина. Съмнявам се, че убийството през 1989 година е било първото.

— Защо смяташ така?

— Полицейските лаборатории в отделните щати съвсем наскоро получиха федерално финансиране, за да започнат да въвеждат ДНК доказателства от стари случаи. Засега повечето са успели да стигнат до края на осемдесетте години. Може да е случайно, че първото ДНК доказателство е от онзи период, но се съмнявам. Мисля, че докато криминалните лаборатории в различните щати се връщат назад във времето, този тип ще продължава да се появява.

— Ако е оставял ДНК доказателства.

— Да. Той се е опитал да прикрие убийството през 1989 година. Ако е сторил същото и при предишните си престъпления, така че да изглеждат като нещастен случай, или просто не е оставил проба, няма да са регистрирани в базата данни.

— Искаш да кажеш, че този тип може да е убил още стотина жени.

Неизвестно защо, като чу тази цифра, Куин се разсея. След миг тя отново се върна към мисълта си.

— Ако разгледаме първите убийства, ще видим, че жертвите са жени, каквито извършителят явно харесва — на около двайсет и пет години, добре образовани и физически привлекателни. Това е много важно за него. Той превръща фантазиите си в представление, в което жертвите са актриси. Явно има много силно въображение.

— Знаеш всичко това от книга, която си прочела?

Куин се прокашля нервно.

— Ами всъщност я прегледах набързо. Но бяха две.

— Две книги? В такъв случай, моля те, продължавай.

— Хей, не ми говори така! — В гласа й прозвуча леко раздразнение. — Ако мислиш, че можеш да се справиш по-добре…

Ерик вдигна ръце.

— Успокой се, Куин. Не мисля, че ще се справя по-добре.

— Нататък. Извършителят вероятно е бял мъж. Съмнявам се, че е започнал да убива, преди да е навършил двайсет и пет години, затова сега вероятно е на трийсет и пет, дори по-възрастен. Обича да властва, егоист е и притежава способността да бъде доста очарователен, когато поиска. Определено е интелигентен над средното ниво и може би е завършил колеж. По всяка вероятност взима сувенири след убийствата, за да ги преживее отново вкъщи. Може да е всичко — снимки на жертвите или дори видеофилми. Дрехи, бижута, части от труповете. И може би колекционира садомазохистична порнография.

Куин вдигна глава от тефтера си и видя, че Ерик е пребледнял.

— Добре ли си?

— Да.

— През периода, за който имаме информация, той става все по-дързък. През 1989 година полага усилия смъртта на момичето да прилича на злополука. Но не прикрива убийството през 1991 — или защото не е могъл, или защото не му е пукало. А после, през 1992, го прекъсват. Още едно доказателство, че става небрежен. Вероятно губи контрол. Или установява, че е контролирал положението твърде добре и се нуждае от опасност, за да изпита тръпката на риска.

— Но после всичко се променя — прекъсна я Ерик. — Спомняш ли си „катарзиса“, който почувствах, когато убих приятелката си?

Куин изтръпна, когато той извади психологическия портрет, който му бе съставила.

— Прекъснали са го и това го е уплашило. Достатъчно, за да промени драстично метода си…

— Но не си сигурна.

Тя сви рамене.

— Първите три убийства са извършени на няколко часа път едно от друго и вероятно близо до дома му. Този вид убийци избират места, където се чувстват добре. Може би е решил, че ченгетата стесняват кръга, затова е разширил зоната си на действие.

— Добре. Звучи логично. Но изборът на жертвата? Каза, че такива убийци търсят определен тип жени, които да участват в игрите им. А последните две жени са необразовани и изглеждат съвсем различно от първите три…

— Но са горе-долу на същата възраст и имат подобно телосложение.

— Да. Но възможно ли е да промени предпочитанията си?

— Не знам — отговори Куин и бавно поклати глава. — Логично е да се пренасочи към жертва, за която вече съществува риск от насилие, или там, където има очевиден заподозрян…

— Но по принцип в действията на психопата няма логика.

Куин се облегна назад на стола и хвърли химикалката на масата.

— Не се опитвам да се правя на експерт.

— Обаче явно си мислила за тези неща. Предполагам, че си стигнала до някакъв извод.

— Не знам.

— Разбира се, че знаеш. Но не искаш да кажеш.

Тя бе прекарала твърде много време с Дейвид и неандерталските му приятели и не бе свикнала мъжете да разгадават мислите й толкова лесно.

— Нали не връщаш подозренията към мен? — попита Ерик.

— Не. Комбинирай думите ми с онова, което знаем за потулването на истината.

— Аха. Загадъчният агент на ФБР.

— Имаш ли по-добра идея?

— Не го казах, за да те критикувам.

Куин тихо въздъхна.

— Съжалявам. Уморена съм.

— Накъде води всичко това, Куин? Към някой от ФБР, който притежава достатъчно власт, за да поръча да програмират КСИД така, че да заобикаля ДНК профила на убиеца?

— Като се замисля, това също се вписва в нещата, които знаем. Агентът на ФБР би имал информация за жени, за които съществува риск от насилие, от достъпа си до полицейските доклади. Затова е знаел къде да намери последните две жертви.

— И има достъп до Куонтико, за да повреди колата ти?

Тя кимна.

— Не ме дръж в напрежение, Куин. Кой е убиецът?

На Куин й беше трудно да произнесе на глас името. Но нямаше друго обяснение за всичко, което се бе случило.

— Бившият ми шеф. Луис Крейтър.

Ерик повдигна вежди в недоумение, но не каза нищо.

— Той имаше властта да ме премести — започна тя. — Наясно е с КСИД от самото начало. Наредил е да ме наблюдават в Куонтико, за да разбере дали продължавам да ровя. Луис Крейтър е бял мъж на подходяща възраст и е точно такава личност. Той изгони външните доставчици, които инсталираха КСИД, и укрепи контрола си върху системата…

Ерик се вторачи в Куин. Нещо у него още я караше да се чувства неловко. Въпреки всичко, което знаеше от досието за убийството на Лиза Еган, той сякаш я гледаше през двустранно огледало. Дали сериозно обмисляше думите й, или само й се подиграваше и се преструваше, че й помага, защото нямаше какво друго да прави, освен да се върне в празната си къща?

— Добре — каза Ерик. — Да допуснем, че имаш право. Как е завербувал хора да му помагат? Ако шефът ти е бил в третата кола, тогава кой е бил мъжът, дето се е опитал да те хване?

Въпросът беше уместен, но Куин нямаше задоволителен отговор.

— Съучастник? Съществуването на изнасилвачи садисти, работещи в екип, би било прецедент. Или може би е излъгал някой агент и си е осигурил помощта му.

Това би обяснило и замесването на Дейвид, ако се предположи, че е въвлечен, а Куин не е откачила.

Ерик поклати глава.

— Няма съучастник. Иначе щяха да програмират КСИД да заобикаля и неговата ДНК, а ти си открила само един прикрит фрагмент, нали? И не е агент. Убиецът не би рискувал да бъде разобличен, без да е необходимо. Щеше да те премахне лично. По дяволите, ти отговаряш на профила на жертвите му!

Това прозрение се въртеше в съзнанието й почти от началото на цялата история. Куин отбягваше да си представи как лежи гола на пода със завързани с телени закачалки ръце и крака, а психопатът се е навел със скалпел над нея, но тази мисъл ставаше все по-натрапчива.

— Възможно ли е да е осъден престъпник? — попита Ерик, разсъждавайки на глас. — Човек, когото е пуснал на свобода и сега му е длъжник? Казваш, че контролира КСИД, нали? Ами ако от време на време скрива по някое доказателство и го използва, за да изнудва?

— Предполагам, че е възможно.

— Тогава да се обадим на хората, създали програмата, да ги попитаме дали Крейтър им е наредил да я модифицират и — готово. Ще получиш отговора на въпроса си.

Куин отпи глътка кафе и едва го преглътна. Студено не беше по-хубаво, но захарта и кофеинът щяха да свършат работа.

— Няма да стане. Дори да знаех кой е програмирал системата, едва ли би обсъждал с мен секретна правителствена поръчка. Особено ако Крейтър му е забранил. А предполагам, че точно това е направил.

Ерик се намръщи. Очевидно беше съгласен с логиката й.

— Извинявай, че питам, но според теб какво трябва да направим? — каза той.