Кайл Милс
Човекът без сянка (25)

24.

— Времето ти започна да тече — каза Ерик Туейн, насочвайки колата към безлюден ъгъл на отбивката за почивка.

— Така ли? И за къде си се разбързал? Среща ли имаш? — попита Куин, но мигновено съжали за думите си. — Извинявай, Ерик. Това беше гадно от моя страна. Не съм спала от известно време и…

Той размаха заканително пръст към нея. Хондата спря пред редица маси за пикник.

— Остават ти само девет минути и трийсет секунди. И ако не чуя нещо реалистично и убедително, ще пътуваш на автостоп до дома си.

Куин знаеше, че заслужава това отношение. Не беше се справила много добре, но щеше да промени нещата. Тя бръкна в джоба си и подаде на Ерик служебната си карта.

— Истинска е. Работя като компютърен програмист във ФБР. Или поне беше така до миналата седмица.

Той разгледа картата и сравни снимката с лицето й.

— Може да си я взела отнякъде. Но говори. Слушам те.

— Трябваше да програмирам отново някои части от КСИД — Комбинирана система за индекси на ДНК. Знаеш ли какво е това?

Ерик поклати глава.

— Полицията във всеки щат има база данни с ДНК подписи, свързани с престъпления и извършители. Тази комбинирана система на ФБР е нещо като централа за събиране, класифициране и разпращане на информация или главен склад за всичко, така че отделните щати да имат достъп до всички данни в национален мащаб.

— Мисля, че знам нещо по този въпрос — каза той и й върна картата. — Взимат кръв от осъдени и заподозрени и използват ДНК характеристиките им както пръстовите отпечатъци. Искаха да им дам кръв, когато разследваха убийството на Лиза.

Куин си спомни тази подробност от досието му.

— Но си отказал.

Ерик сви рамене.

— Не искам да бъда вулгарен, но аз спях с нея. Естествено, че щяха да открият моята ДНК навсякъде в апартамента й. Остават ти осем минути. На твое място бих пристъпил към същността на въпроса.

— Ще трябва да ми позволиш да ти обясня спокойно всичко и да ме изтърпиш още малко. Използването на ДНК за пресяване на заподозрените и за наблюдение на осъдените е само част от функциите на системата. Аз работех върху нещо друго — подсистема, наречена Съдебномедицински индекс.

— И какво по-точно прави тази подсистема?

— Съхранява и категоризира проби от ДНК, взети от местопрестъпления, където няма заподозрян. И по този начин може да бъде установена връзка между някои престъпления.

Ерик изглежда разбра, затова Куин продължи да обяснява по-нататък.

— ФБР ми възложи задачата да модифицирам КСИД, за да може да работи с нов хардуер. Искаха да им излезе по-евтино и не се обърнаха към създателя на оригиналната програма. Направих го и новата ми програма за търсене откри пет попадения, които не бяха разпознати дотогава.

— Под „попадения“ имаш предвид, че програмата ти е свързала пет неразкрити престъпления, между които дотогава не е била установена връзка?

— Точно така. Някой е оставил една и съща ДНК при убийствата или изчезването на пет млади жени. Лиза Еган е една от тях…

Куин млъкна, търсейки нещо в непроницаемото му изражение, което да й покаже дали вярва на думите й, или тя само си губи времето.

— Искаш да кажеш, че Лиза е жертва на сериен убиец, действал в няколко щата, и ФБР не са забелязали това, защото има грешка в системата им? Ако се опитваш да ме убедиш, че правителството, и по-точно силите на реда са некомпетентни, ще трябва да положиш доста усилия. Но ако това, което казваш, е вярно, струва ми се, че трябва да говориш с шефа си, а не да седиш на отбивка от пътя с мен.

Куин отвори уста да каже нещо, но се поколеба. Източникът на информацията й за Ерик Туейн бяха непълното полицейско досие и няколко статии във вестници отпреди десет години. Можеше ли да му вярва? Нямаше начин да бъде сигурна в това. Тя знаеше едно — ако някой имаше мотив да й помогне, това беше той. Убиецът на Лиза Еган не само му бе отнел жената, с която е бил близък, но и бе съсипал живота му.

— Не е грешка — каза Куин, взе раницата си, извади купчина листове и му ги даде.

Ерик веднага започна да ги прелиства.

— ДНК кодовете, които ФБР използва, са цифрени. Тринайсет математически израза, състоящи се от два члена…

Тя беше сигурна, че той не я чу. Скоростта, с която Ерик прелистваше страниците с програмата, продължи да се увеличава, докато стигна до степен, при която беше невъзможно да чете и да осмисли оградените секции.

— Редовете, които съм отбелязала, са разпръснати из програмата. Бяха скрити умишлено. Малко е сложно, но…

— Това е функцията „ако-тогава“. — Ерик посочи първата страница. — Ето тук. Ако фрагментът ДНК съдържа 8,11, тогава програмата прескача на следващата запаметена секция.

Той прелисти няколко страници.

— И после тук, ако фрагментът включва 7,9.3, програмата отново продължава напред. Последната секция проверява дали въпросните математически изрази са подредени в правилния ред и после ги игнорира.

Куин се вторачи в него и изведнъж се почувства още по-несигурна. Стори й се невероятно, че Ерик разбра всичко това толкова бързо, без да познава програмата. Тя явно не прикри добре безпокойството си, защото когато я погледна, той наклони глава на една страна и рече:

— Забрави ли, че съм бог по математика?

Куин прехапа устни, но после реши да не поставя под съмнение думите му. Поради две причини. Първо, тя нямаше представа колко знае човек, овладял висшата математика още в началното училище. И второ… нямаше резервен план.

— Да, имаш право.

— И така, искаш да кажеш, че тези редове от програмата са я карали да подминава определен ДНК подпис. Но в твоята програма тези редове липсват. — Той хвърли листовете на коленете й. — И до какъв извод стигна?

— Не съм сигурна — откровено отговори Куин. — Само знам, че когато повдигнах въпроса, незабавно ме преместиха и извикаха първите програмисти да довършат работата. Отне им около един ден да „оправят“ системата, за да не се появят още попадения.

Ерик потърка брадичка и се загледа в младото семейство, което се приближи до масите пред колата им.

— Смятам, че накрая все пак ще стигнем до теорията на конспирацията.

— Не ми ли вярваш?

— Съжалявам, Куин, но се запознах с много агенти на ФБР, докато ме разследваха за убийството на Лиза. Не съм техен фен, но ако не друго, поне са изключително старателни. Твърдиш, че умишлено прикриват някакъв психар, който броди насам-натам и убива жени, но аз не го разбирам. — Той посочи листовете на коленете й. — Това може да са остатъци от стар тест, който са правили.

— Отначало и аз помислих така. От съображения за сигурност КСИД дава съвсем ограничена информация на запитванията — само номера на досието и местоположението на полицейската лаборатория. И аз поръчах документите от разследванията.

— Мислила си, че те не съществуват. Че са фикция.

Куин кимна.

— Е, и?

Тя протегна ръка към раницата си и я сложи между седалките.

— Как мислиш, че те намерих? Пет полицейски досиета и пет изчезнали или мъртви жени. Реални случаи и реални хора. И има повече неща, които ги свързват, освен ДНК подписа.

Ерик докосна една от папките, но не я разтвори. Очите му се замъглиха и той сякаш се пренесе на друго място за няколко минути.

— Помислила си, че съм аз.

Куин усети, че се изчервява, и измърмори:

— Всички останали имаха непоклатимо алиби.

Държането му се промени. Неизвестно защо, той сякаш изведнъж започна да й вярва.

— И се намъкна съвсем сама в къщата на човек, който според теб убива жени, за да го разпитваш.

— Съжалявам, Ерик. Аз…

Той вдигна ръце.

— Не се извинявай. Не знам, Куин. Може и да си откачена, но трябва да призная, че си умна. Имам предвид… — Ерик изведнъж млъкна и се усмихна многозначително. — Но ти всъщност не ме разпитваше, нали? Обиколи стаята и отиде в банята. Търсеше ДНК.

Куин се вторачи в таблото.

— Предполагам, че си намерила каквото си търсила.

Тя кимна, но не го погледна.

— Изпратих няколко твои косъма в частна лаборатория за анализ на ДНК. Не съвпадна с тази на извършителя.

— Аха… Е, колкото и да ми се иска, това още не доказва нищо. Случаите, които КСИД е свързала, може да са дефект в хардуера или програмна грешка. Подсистемата, която си открила, може да е направена лошо. Няма да е за пръв път.

Куин вдигна глава и се взря изпитателно в него. Той изглеждаше съвсем различен от човека, с когото се бе запознала преди два дни. Очите му бяха сериозни като преди, но сега не заплашваха, а изследваха задълбочено. Изящните черти и атлетичното телосложение, които тогава й се сториха хищнически, бяха изгубили странната си заплашителност и бяха възвърнали красотата си. Куин съзнаваше, че промените може да са плод на въображението й, но това не беше важно сега. Тя нямаше нито възможност, нито време да опознае Ерик Туейн. Налагаше се да рискува.

— Снощи някой се опита да ме убие.

— Какво? — Той прикри ироничната си усмивка.

— Знам, че вероятно не ми вярваш, но е истина. Някой умишлено бе повредил колата ми така, че да спре на усамотено място на пътя за Западна Вирджиния. Появи се един мъж, който насочи пистолет срещу мен.

— И как се измъкна?

— Ударих го с крика и взех пикапа му.

Това изглежда го притесни.

— Куин… Пак помисли. Сигурна ли си, че е насочил пистолет срещу теб? Не си ли уплашена от всички тези разкрития и само ти се е сторило така? Как разбра, че колата ти е повредена умишлено?

Тя се намръщи и присви очи. Ерик разгада изражението й, схвана намека и млъкна.

— Израснах във ферма — студено каза Куин. — Разглобявах и сглобявах колата със завързани очи. Можеш да бъдеш сигурен в това.

Отначало тя смяташе да му разкаже и за Дейвид, но разбра, че ще направи грешка. Ерик явно беше склонен да стигне до извода, че е напълно откачена. Пък и самата тя още не можеше да прецени дали подозренията й към Дейвид са основателни. Онази нощ беше сигурна, но сега започваше да се пита дали не са резултат от случилото се преди това на пътя.

— Съжалявам, Куин. Не знам какво да ти кажа.

Тя натъпка папките в раницата си.

— Разбирам. Искам само два часа. След като прегледаш документите от разследванията и другите неща и все още мислиш, че съм луда…

— Не мисля…

— Мислиш. И ако след два часа не си променил мнението си, тогава може да си тръгнеш. Какво ще изгубиш?