Кайл Милс
Човекът без сянка (58)

57.

Работеха само около половината улични лампи, които осветяваха отчасти ремонтираните тротоари и купчините пръст, натрупани до тях. В новия квартал имаше малко завършени къщи — големи постройки в английски стил, проектирани като изискано отражение на богатството и общественото положение на обитателите си. Той се движеше към най-голямата къща, разположена на най-високата точка в района и заобиколена от открито пространство с незастроени терени.

Марън угаси фаровете и подкара по стръмната алея за коли пред дома на Ричард Прайс, воден от светлината, струяща от големите прозорци на къщата. Той се погледна за миг в огледалото за обратно виждане. Изражението на спокойствие, доброжелателство и стеснителност, което му бе послужило толкова добре през годините, още не се бе появило напълно. Беше там, на повърхността, но отдолу имаше странна празнота. Марън знаеше, че скоро ще му бъде трудно да задържи и това. Но засега щеше да бъде достатъчно.

Той оправи яката на ризата си и огледа дрехите си. Лабораторната престилка го бе предпазила до голяма степен. С изключение на едва забележимите петна кръв по маншета, които вече бяха избледнели до кафяво, и леката миризма на пушек, витаеща около него, всичко останало беше наред. Марън протегна ръка, докосна малко петно и си позволи отново да преживее мига, който бе станал причина за появата му, но внимателно контролираше силата на емоцията. Беше изминало много време на фантазиране, планиране и въздържание. Допускаше, че тя няма да отговори на дългогодишните му очаквания. Но се оказа далеч от истината. Синтия беше прелестна. Също като първата…

Марън слезе от колата и тръгна по алеята, като внимаваше да не стъпи в калта, останала от току-що излелия се дъжд. Вратата беше осветена от една-единствена лампа и той застана под блясъка й, опитвайки се да реши дали да потропа, или да натисне звънеца. По някаква причина това му се стори важно. Сега всеки детайл беше важен.

Приглушеният камбанен звън бързо бе последван от ритмични стъпки вътре. След миг вратата се открехна, но веригата не й позволи да се отвори повече. В тесния процеп се видя част от лице — синьо око, малък правилен нос и кичур руси коси.

— Здравей! — каза Марън и лицето му се разтегли в приятелска усмивка. — Ти трябва да си Рейчъл. Баща ти вкъщи ли е?

— Не. Чакайте малко. — Тя затвори вратата, махна веригата и отново отвори.

— Не си приличаш много със снимката.

— Снимка?

— Онази на бюрото на татко ти. Стоиш под едно дърво с…

Момичето направи гримаса.

— Господи! Още ли я пази? Ужасна е.

Марън знаеше, че снимката е правена преди две години, когато Рейчъл беше едва на четиринайсет. Оттогава косите й бяха пораснали до раменете и тялото й бе започнало да придобива прелъстителни извивки.

— Е, не знам. Мисля, че е хубава. — Той протегна ръка. — Аз съм доктор Марън. С баща ти работим заедно.

Ръката й беше леко влажна, но не от пот, а вероятно от вода и сапун, съдейки по хавлията, преметната на рамото й.

— Знаеш ли той кога ще се върне? Трябва да говоря с него. Важно е.

— Може би след час.

Времето не беше много, но за Марън нямаше алтернатива. Той беше убеден, че е унищожил напълно комуникациите на МТД, но несъмнено имаше оцелели. Всъщност предполагаше, че повечето пазачи, разположени по външните постове на базата, още са живи и в съзнание. Но те нямаха никакъв достъп до Прайс. Само служителите от висшата управа знаеха как да се свържат с него в дома му или в колата му, но това вече не можеше да се случи. Разбира се, нямаше начин да е сигурен, но в края на краищата това беше част от вълнението.

Изражението му помръкна от безпокойство и постигна очаквания ефект.

— Желаете ли да влезете, доктор Марън? Ако нямате нищо против да седнете и да почакате…

Той си придаде вид, че обмисля предложението.

— Може би така ще постъпя.

— Какъв доктор сте? Лекар? — попита тя и го поведе през вестибюла към просторната всекидневна.

Джинсите й бяха протрити и бяха избелели там, където хълбоците й се сливаха с бедрата. Очертанията на сутиена й се виждаха ясно през бялата фланелка, но Марън се запита дали наистина е необходимо Рейчъл да стяга малките си гърди.

— Отговорът е не. Физик съм.

Тя се обърна към него с грациозността на гимнастичка, каквато наистина беше.

— Сериозно? Какъв ужас!

В усмивката, която се разля по лицето му, имаше нюанс на искреност. Непринуденото й държане и едва сдържаната енергичност му подействаха хипнотично. Марън изведнъж осъзна, че не е попадал в компания на момичета на нейната възраст. Дори в дните му на преподавател в университета те присъстваха на лекциите му едва когато станеха на двайсет години.

— Ужас? Защо казваш това?

— Утре имам контролно по физика. И не знам нищо. Гравитация. Черни дупки. Съжалявам, но на кого му пука за тези неща?

Марън посочи краката й.

— А би трябвало. Гравитацията не ти позволява да удариш главата си в тавана.

Тя пак направи гримаса. Очевидно темата на разговора беше по-дразнеща и от онази за снимката на бюрото на баща й.

— Може ли? — попита Марън и взе хавлията от рамото й. — Гравитацията е лесно нещо. Ела, ще ти покажа.

Той сложи единия край на хавлията върху масата до стената и го затисна с тежка купа, пълна с плодове.

— Така. Хвани другия край. Да речем, че хавлията е пространството. Представяш ли си го?

— Предполагам. — Тя опъна хавлията.

— Добре. — Марън взе ябълка от купата и я сложи в средата на хавлията. — Ябълката е планета.

— Ясно.

— Да видим какво става. — Той сложи в края на хавлията чепка грозде, която се търкулна до вдлъбнатината при ябълката. — Ето, това е гравитацията. Направи я триизмерна и готово.

Рейчъл се вторачи за миг в плодовете, после се усмихна.

— Наистина ли? Това е всичко? А черните дупки?

— Също толкова лесно. Какво би станало, ако ябълката е една десета от този размер и тежи петстотин килограма?

— Ами вероятно ще пробие дупка в хавлията.

— В кое?

— Искам да кажа, в пространството.

— А какво ще стане с гроздето?

— Ще падне през дупката.

— Точно така.

Тя се замисли за миг.

— Но къде ще отиде? Трябва да се появи някъде.

— Много умен въпрос — искрено впечатлен, каза Марън. — Не знам. Може би в друга вселена. Така ще бъде най-уместно.

— Да.

— Рейчъл! С кого разговаряш там долу?

Женски глас се разнесе от стълбите зад тях и развали магията, с която момичето бе омаяло Марън.

— Майка ти ли те вика?

Рейчъл кимна.

— Защо не се качим горе да я видим?