Кайл Милс
Човекът без сянка (40)

39.

— Искаш ли още кола?

Сервитьорката гледаше Ерик и сияеше. Тя беше на около деветнайсет години и имаше дълги коси, боядисани в неестествено черен цвят. По някаква причина Куин не искаше да приеме факта, че момичето е поразително красиво.

— Чудесно. Благодаря — отговори Ерик и плъзна пълната до половина чаша по масата.

На Куин й хрумна да каже, че чашата й с вода е празна от петнайсет минути, но беше сигурна, че на сервитьорката не й пука.

Младото момиче остана съсредоточено върху Ерик, докато отстъпваше назад, после спря, след като бе направило само няколко крачки.

— Извинявай, не се ли познаваме отнякъде?

Куин завъртя очи.

— Чакай. Не свириш ли в онази група „Фейт Войд“?

— Не.

— Ще се побъркам! Виждала съм те някъде.

— Гледаш ли „Най-търсените престъпници в Америка“?

Ерик го каза толкова спокойно и искрено, че сервитьорката не знаеше как да реагира. Устните й се разтеглиха в усмивка, но после стана сериозна. Когато най-после се обърна и тръгна, тя беше още по-заинтригувана от него.

— Ако искаш да бъдеш с нея, Ерик, ще трябва да обещаеш да я храниш и да я извеждаш всеки ден.

— Не. Те никога не остават толкова дълго.

Куин трепна и съжали, че си е отворила устата. След всичко, което се бе случило, не беше трудно да забрави къде бе намерила Ерик — сам, в стар склад, в затънтен край на Окръг Колумбия. Тя се запита колко дълго бе продължила най-сериозната му връзка. Колко ли време минаваше, преди жената да бъде осведомена за детектив Рой Ренкуист и спомена за Лиза Еган?

— Съжалявам, Ерик. Това беше глупава шега — каза тя, без да е сигурна, че наистина е така. Не й беше присъщо да каже нещо такова, без да го обмисли.

Усмивката му изглеждаше искрена.

— Знам.

Сервитьорката се появи отново и сложи на масата пълна чаша с кока-кола.

— Реши ли какво ще поръчаш? — попита тя, и този път съсредоточена изцяло върху Ерик.

— За мен сандвич с пиле на грил, а за нея спагети — отговори той и й върна менюто. — Благодаря!

Куин наблюдава няколко минути как момичето умело си проправя път през претъпкания бар, после се обърна към Ерик.

— Не мога да се отърся от чувството, че се гмуркаме в басейн, без да погледнем дали вътре има вода.

— Разбирам какво имаш предвид. Но това е единствената насока, която се очертава.

— Мисля, че „насока“ звучи твърде оптимистично. Ние сме играчки в ръцете на онзи извратен тип и не се справяме добре. Не успяхме да открием нищо за МТД…

— Това не е съвсем вярно.

— Мислиш ли?

— Разбира се, че не е. Знаем, че те са компания за високи технологии, занимаваща се с ядрена енергия и компютърно програмиране, а вероятно и с други неща. Според мен може да бъдем сигурни, че изпълняват и секретни поръчки за правителството.

— Защо смяташ така?

— Ами те не подскачат нагоре-надолу, опитвайки се да привлекат клиенти. Явно са достатъчно финансирани. Ядреният синтез е скъпоструваща област за научно изследване, а те дори не си направиха труда да преговарят с мен за хонорара ми. Само аз им коствам около сто и петдесет хиляди долара на година. Мисля, че може да ги определим като акционерно дружество между големи предприемачи или една от онези странни псевдоправителствени организации, занимаващи се с неща, в които никой не иска пряко да се замесва.

Куин сви рамене.

— Страхотно. Много умно. Но докъде ни довежда това?

— Почти доникъде — призна той. — Но и двамата имаме контакти с дейността им. Може би познаваме някой, които ще ни каже повече за МТД.

— Не искам думите ми да прозвучат песимистично, но какво от това? Какво ще стане, ако научим, че МТД е акционерно дружество между „Боинг“ и TRW, с цел да направят бомба, която да взриви Земята? Или че МТД е прикритие на Военноморската флота или на ЦРУ? Дори да допуснем, че онзи тип работи за някоя от тези организации, ще стесним кръга само до двайсетина хиляди души.

На Куин й ставаше все по-трудно да сдържа яда си. Потискащата истина беше, че след два опита да я убият тя не знаеше повече, отколкото преди два дни, след като получи материалите от разследванията.

— Мисля, че си заслужава да проверим.

— Не съм убедена. Който и да е онзи негодник, той е много умен. Ако се отправим в тази посока, смятам, че или няма да открием нищо, или ще открием онова, което той иска.

— Тогава какво предлагаш?

— Трябва да направим нещо неочаквано.

— Какво? Да идем при ченгетата?

Куин поклати глава.

— Не можем да им вярваме. Разбрахме това. Пък и те вероятно… ще стигнат до погрешни изводи за теб.

— Не е необходимо да заобикаляш истината, Куин. Кажи го направо — когато преровят останките от къщата ми и намерят жената, ченгетата ще ме разпънат на кръст.

— Съжалявам, Ерик, че те забърках в тази история.

— Няма нищо. Животът ми не беше толкова интересен, преди да се появиш — каза той с мрачен фатализъм.

— Е, какъв е планът? Пластична хирургия? Бягство в Антарктида? Или чаша с отрова?

— Не знам. — Тя се облегна на хладната стена на сепарето и опита да се отърси от страха, който я стягаше в хватката си. Но в момента нямаше време за това. — Мисля, че трябва да забравим за МТД и да се съсредоточим върху убиеца.

— Звучи добре. Но как?

— Такива типове винаги са маниаци по контрола, нали?

— Ти си експертът.

Куин се намръщи, но не долови ирония в гласа му.

— Те са и ловци. За тях е много важно да намерят подходящата жертва, с която да осъществят фантазиите си. Да допуснем, че имаме право и онзи тип се е принудил да се задоволи с не толкова съвършени жертви, след като едва не са го заловили да… ъмм…

— Да убива Лиза. — Ерик изрече думите, които Куин не искаше да произнесе.

— Да. Съжалявам. Може да предположим, че първите жертви са отговаряли на идеала му — млади, красиви и добре образовани. Такива жени не растат по дърветата…

— На мен ли го казваш…

— Как ги намира? Те са били специалисти в различни области, дошли са от различни части на страната и са работели в различни компании. Човек, който е способен да препрограмира КСИД, не би оставил на случайността такова важно нещо като подбора.

— Искаш да кажеш, че той има система. Например работа, която му позволява да установява контакт с тези жени.

— Точно така. Може да работи в отдела за човешки ресурси на компания, в който всички те са кандидатствали, но не са били назначени.

Ерик започна да върти лъжицата си на масата, сякаш опитваше да се самохипнотизира.

— Може би. Но може и да е нещо по-банално. Ако всички са били отличнички като деца? Или са имали феноменални резултати на SAT^[1]?

Двамата млъкнаха, когато сервитьорката се приближи и сервира поръчката.

— Да ти предложа ли нещо друго? Още кола?