Кайл Милс
Човекът без сянка (27)

26.

Дълго математическо уравнение запълваше по-голямата част на компютърния екран, но доктор Едуард Марън не го виждаше, нито го чувстваше. По-рано уравненията бяха живи същества за него — дишаха, пееха, шепнеха тайните си и притежаваха красота и емоции. Но сега бяха мъртви. Безжизнени символи, които вече нямаха реално значение.

Той се обърна и погледна към научноизследователската лаборатория, която се виждаше през остъклената северна стена на кабинета му. Лабораторията също се бе смалила до незначителност — стерилна пещера, пълна с безполезни уреди, представляващи десет години от живота му. Десет пропилени години. Как бе допуснал това да се случи? Как се бе оставил да бъде затворник толкова дълго време?

Принтерът забръмча и прекъсна мислите му. Марън завъртя стола си, за да се обърне в посоката, от която се чуваше звукът.

Тя беше с гръб към него. Слабото й атлетично тяло беше скрито под лабораторна престилка. Белият плат ярко контрастираше на дългите й тъмни коси. Днес беше с джинси и сиви маратонки.

В началото Синтия рядко идваше в събота. Но сега той намираше поводи да я държи там — да му намери някаква информация, да отстрани проблем с компютрите или да напечата и изпрати писмо. Марън правеше всичко, за да може да я вижда. Само двамата в празната сграда…

— След малко разпечатката ще бъде готова, доктор Марън — каза тя, поглеждайки съблазнително през рамо. — Искате ли да я сложа на бюрото ви?

— Не. Аз ще я взема, Синтия.

Тя тръгна към него. Вродената грациозност на движенията й биеше на очи дори сред всичката тази техника.

Въпреки нейната интелигентност истината беше, че Синтия още бе млада и неопитна, за да му бъде първи асистент, и от време на време това го нервираше. Но недостатъците бяха незначителни в сравнение с облагите, които младостта й предлагаше. Малките съвършени гърди, мускулестите крака, стегнатият корем — всичко това бе загатнато под лабораторната престилка, но оставаше неразкрито.

Той взе разпечатката от ръката й и се вслуша в звука от допира на хартията по гладката й кожа.

— Има ли още нещо, което искате да направя за вас, докторе?

Синтия отстъпи половин крачка назад. И в тази половин крачка той отново видя края.

Когато я назначи на работа, усещаше у нея страхопочитание. И докато времето минаваше, страхопочитанието се превърна в привличане, което преди около шест месеца достигна кулминационната си точка — неизбежния физически контакт, едва забележимата неловкост, когато знаеше, че той я гледа, и непохватните опити да поведе разговор, когато настъпеше мълчание.

После онези сигнали изчезнаха, изместени от лека нервност. Марън се съмняваше дали Синтия знае защо изведнъж се е почувствала така и дали изобщо осъзнава промяната. Вероятно не беше нищо повече от прочутата женска интуиция. Това го безпокоеше. Но го въодушевяваше.

— Само още две неща, Синтия — каза той, защото не искаше да я пусне да си отиде. — Аз…

Звънът на телефона го прекъсна. Асистентката вдигна слушалката.

— Кабинетът на доктор Марън… Да, той е… Добре, ще му кажа, сър.

— За мен ли беше? — попита Марън, когато тя затвори.

— Генерал Прайс би искал да ви види, сър.

Той поклати глава с престорена сериозност.

— Страхотна идея да прахосам остатъка от деня.

Синтия се усмихна на опита му да я обезоръжи, но усилието й беше неубедително. Нищо повече от учтив жест.

— Добре — рече той и без желание се отправи към вратата. — Смятам да приключим за днес. Иди да се забавляваш. Ще се видим в понеделник.

 

 

Марън не бе виждал безлюден външния кабинет на Ричард Прайс. Обикновено там беше пълно с бюрократи паразити, които чакаха среща с краля си. Нямаше я дори сбръчканата му стара секретарка.

— Изненадан съм, че те виждам тук, Ричард. Не трябваше ли да прекараш деня с прекрасното си семейство?

Прайс изглеждаше както обикновено — сив костюм, червена вратовръзка и бяла риза. Мъжете като него не можеха да живеят без някакъв вид униформа. Тя ги караше да се чувстват в безопасност и като част от нещо. Черпеха авторитет от униформата.

— Седни, докторе.

В поканата прозвуча авторитарност, макар че Прайс още проявяваше здравия разум да действа предпазливо. Марън кимна и седна, доволен, че засега оставя илюзия за контрол. Той очакваше, че в най-лошия случай срещата ще се окаже интересна, а в най-добрия — забавна.

Прайс мълча няколко секунди, без да поглежда Марън, и накрая каза:

— Не спазваш споразумението.

Марън не можеше да реши кого ненавижда повече — политиците, чието лицемерие беше внимателно планирано, или военните, чието лицемерие беше възмутително. Той си позволи лека усмивка. Двамата не бяха разговаряли по този въпрос почти от десет години. Прайс се преструваше, че проблемът не съществува, и се правеше на патриот. Той несъмнено прекарваше нощите си, философствайки за „потребностите на мнозинството“, „допустими загуби“ и други клишета, които хората като него използваха, за да прикриват амбициите си.

— Не можем да си позволим повече неправомерни действия.

— Неправомерни действия — тихо повтори Марън. Думите прозвучаха безразлично и безсъдържателно.

Генерал Ричард Прайс най-после го погледна в очите и сложи длани на бюрото, сякаш се подготвяше за въображаема атака.

— Това не е игра, докторе. Имаме споразумение и честта те задължава да го спазваш.

Чест.

— Криеш се от нас и ни поставяш в трудно положение, което може да предизвика нашата намеса и да навреди и на двама ни — продължи Прайс.

Говореше изискано, но в комбинацията между синтаксиса и тона му имаше заплаха.

Красивата и безспорно схватлива Куин Бари още се изплъзваше от Брад Лоуел и неговата шайка мазници. Разбира се, Марън знаеше всичко за Куин. След като толкова дълго бе прецаквал комуникациите на Прайс, той знаеше почти всичко. Куин Бари притежаваше материалите от разследванията за пет от неговите млади жени. Тя бе разкрила манипулирането на КСИД, направено от МТД, и бе избягала от бездарно организираните усилия да я хванат, при това неведнъж, а два пъти.

Моментът не можеше да бъде по-подходящ. Марън искрено се надяваше, че още има възможност да се запознае с тази млада жена, преди всичко да е свършило.

— Не ти ли осигурихме всичко, което поиска? — попита Прайс. — Има ли още нещо, от което се нуждаеш, а не сме ти го дали?

Марън не отговори. Как би могъл да го разбере един човек с толкова безнадеждно ограничен интелект и въображение? Прайс не бе осигурил нищо. Нищо.

Бяха минали повече от десет години, но спомените на Марън още бяха болезнено образни. Полицаите бяха стеснили кръга около него много по-бързо, отколкото очакваше. Идваха в дома му, обаждаха се по телефона. Отначало въпросите за Лиза Еган бяха безобидни, но бързо станаха целенасочени.

Нейната смърт беше голяма трагедия. Тя беше красива. Съвършена. И Марън я чака дълго. Той още чуваше как потропването на вратата отекна в чистия й, ухаещ на жена апартамент. Тогава Марън още беше относително неопитен и в моментната си изненада изгуби контрол над нея. Той гледаше ужасен как Лиза поема дълбоко въздух и се кани да нададе писък, който щеше да се чуе в целия район на университета. Неистовото чувство за загуба, което изпита, когато скалпелът му разряза нежната й кожа и сухожилията на врата й, беше неописуемо.

И до ден-днешен Лиза Еган беше с него повече от всяка друга. Той се събуждаше нощем и мислеше за нея и за пропуснатата завинаги възможност. Какво би могла да му покаже, което другите не притежаваха?

— Не забравяй къде щеше да си сега без помощта ми, докторе. Полицията те преследваше. Ако не бях аз…

— Щях да съм мъртъв — каза Марън.

Тонът му беше пресметнато безпристрастен, без да издава дали е благодарен или ядосан от намесата на Прайс.

Генералът изглежда се поколеба как да реагира.

Накрая Прайс бе предложил капан. Марън знаеше това от самото начало, но нямаше избор. Не можеше да позволи всичко да свърши така. С хленчене.

Когато Прайс отново заговори, гласът му беше самоуверен, както очакваше Марън.

— Без да се впускаме в детайли, докторе, трябва да ти кажа, че се намираме в много опасно положение. Искам да знам дали мога да разчитам на съдействието ти.

Прайс правеше нещата твърде лесни. Той искаше и изпитваше потребност отчаяно да вярва. Марън се поколеба дали да не си поиграе с него и да го принуди да се моли, но знаеше, че това ще бъде безсмислено и в крайна сметка досадно занимание. Скоро щеше да го постави на колене.

— Да, генерале. Давам ти думата си.

 

 

Телефонът започна да звъни още преди Марън да излезе от кабинета. Прайс не посегна веднага към слушалката, а го изчака да се върне в лабораторията си.

Разговорът бе минал по-добре, отколкото очакваше. Арогантността на Марън беше странно притъпена. Прайс щеше да настоява, но в края на краищата знаеше какво има и нямаше да поиска да се откаже от него. Инстинктите му подсказваха, че няма да има повече неприятности от страна на доктор Едуард Марън. Поне не в близко бъдеще.

Генералът видя, че телефонният разговор е по секретната линия и се обажда Брад Лоуел. Вдигна слушалката. Вероятно късметът нямаше да му изневери и новините щяха да са добри.

— Намери ли я?

Отговорът не прозвуча мигновено, както се надяваше.

— Не, сър.

— Какво е положението, Брад?

— Наблюдението не установи контакти, сър.

— Но е всеобхватно, нали?

— Да, сър. Макар че не успяхме да открием Ерик Туейн. Моите хора претърсиха къщата му. Няма следи, че е заминал за дълго. Оставих човек там.

Прайс извади пура от кутията на бюрото си и нервно започна да дъвче края й.

— Възможно ли е тя да се е свързала с него?

— Като се има предвид информацията, която притежава, едва ли го е сторила, сър. Тя го подозира.

Прайс замълча за миг, сякаш преценяваше положението.

— Трябва да го намерим, Брад. Не можем да рискуваме да оставим каквото и да било на случайността.

— Разбирам, сър. Правим каквото можем.

— Информирай ме за всичко ново.

— Разбира се.

— И, Брад…

— Сър?

— С Туейн не бива да се случва нищо. Той трябва да бъде запазен на всяка цена.