Кайл Милс
Човекът без сянка (46)

45.

Брад Лоуел не беше сигурен какъв е проблемът — дали ключалката е особено неподатлива, или му пречи треперенето на ръцете. Той коленичи, доближи лице до дръжката на външната врата на къщата на Едуард Марън и се опита да не мисли за нищо. За миг Лоуел успя да овладее гнева и нервното си напрежение и това се оказа достатъчно. Ключалката изщрака. Той отвори вратата и влезе. Хората от екипа му се разпръснаха около него.

Всяко нещо беше на своето място.

Лоуел тръгна бавно, оглеждайки с демонстративно безразличие всекидневната на Марън. Малкото мебели бяха старателно лакирани и наредени в съвършена схема. Нямаше прах, нито следи по стените или килима. Сякаш Марън бе държал къщата и самия себе си под херметически капак. Но сега всичко това щеше да се промени.

— Гелър, иди в мазето. Сюзан горе — заповяда той. — Аз ще претърся тук.

Лоуел се приближи до великолепния стенен часовник, пълен с искрящ кристал, и с едно-единствено движение го събори на пода. Трясъкът от разцепване на дърво и пръсване на стъкло беше музика за ушите му. Той ритна часовника два пъти, разби задната му част и изтръгна механизма.

— Проверете навсякъде.

Хората му изчезнаха и след по-малко от минута във въздуха се разнесе симфония на разрушението. Лоуел се усмихна, извади от калъфката дълъг нож и започна да раздира двете кожени канапета. Прайс му бе вързал ръцете относно физическото състояние на Марън, но за щастие бе симпатично неточен в заповедта си за операцията в къщата.

Последвалите още десет минути произволен вандализъм не разкриха нищо интересно във всекидневната. Но Лоуел не бе и очаквал да намери нещо там.

Той влезе в кухнята и с един замах събори на пода скъпите порцеланови чинии и прибори за готвене, които се разбиха на парчета, после започна да изсипва чекмеджетата.

Нищо.

Лоуел тръгна към трапезарията, вслушвайки се как строшените стъкла хрущят под краката му, и извади едно по едно чекмеджетата на старинния шкаф.

Марън им се подиграваше. Прайс не обръщаше внимание на това, но такава беше истината. Докторът постепенно и умишлено засилваше натиска и подлагаше на изпитание границите на търпението им. И всеки път, когато не реагираха, Марън знаеше, че може да ги притисне още малко. Но това щеше да бъде краят му. Прайс щеше да бъде принуден да действа.

Лоуел отвори витрината, която заемаше по-голямата част от стената, и започна да хвърля изящно украсените купи и вази върху махагоновата маса, като се постара всеки съд да се счупи.

— Сър?

Звукът на разбиващия се порцелан му попречи да чуе гласа от слушалката в ухото му.

— Сър?

Лоуел притисна два пръста до микрофона на гърлото си.

— Казвай.

— Май открих нещо в мазето.

Лоуел въздъхна тихо и пусна изрисуваната купа, която държеше в ръката си. Беше се надявал търсенето да продължи по-дълго.

— Беше под стълбите, сър.

Някак без желание Лоуел слезе по последните две стъпала и видя, че и това помещение е маниакално подредено и абсолютно чисто — с едно-единствено изключение. На ниската пейка имаше тежка метална кутия. Осеян с вдлъбнатини и започнал да ръждясва от влажния въздух, предметът изглеждаше съвсем не на място. Само ключалката от неръждаема стомана беше нова.

— Сър, да я занесем ли в…

Гелър млъкна, когато Лоуел бръкна в джоба си и извади деветмилиметровия си пистолет.

— Сър?

Лоуел стреля и Гелър се хвърли на пода, закри с ръце главата си и не посмя да мръдне, докато ехото от изстрела не утихна.

Без да обръща внимание на паническия поглед на Гелър, Лоуел пристъпи напред и измъкна счупената ключалка от кутията.

— Сър? Добре ли сте?

Лоуел не отговори и извади от кутията шепа мека коприна и найлон.

— Да прекратя ли търсенето горе, сър?

Лоуел се вторачи в окървавените бикини в ръката си.

— Не. Остави Прескът да работи. Няма причина да не бъдем щателни.

Онова, което търсеше, беше на дъното. Дебел и тежък плик с протрити краища. Лоуел го вдигна към крушката на тавана и погледна тъмната сянка на съдържанието му.

— Сбогом, доктор Марън!