Кайл Милс
Човекът без сянка (21)

20.

Облачното небе и безлунната нощ покриваха с мрак всичко около колата на Куин Бари. Фаровете едва пронизваха тъмата и осветяваха тихия селски път, но това нямаше значение, защото тя бе минавала оттам стотици пъти и можеше да шофира със затворени очи.

Преди седмица Куин очакваше с нетърпение спокойните почивни дни във фермата на баща си, а сега ги желаеше още по-отчаяно. След шест години в големия град ритъмът на живота в родното й място изглеждаше приятно муден. Тя щеше да убеди баща си да я остави да спи до обяд, после щеше да направи палачинки и може би да издои няколко крави. И да размишлява.

Проблемите й с Дейвид — главната причина да предприеме това пътуване — й се струваха далечни, както и спокойствието, което обикновено изпитваше, докато караше сред природата на Вирджиния. Разбира се, за това беше виновен Ерик Туейн. Куин бе избягала от склада, който той наричаше дом, само преди двайсет и четири часа, но още беше нервна. Страхът й се засилваше, докато осъзнаваше реалността, в която се бе забъркала.

Но тя искаше да разбере в какво точно се бе забъркала. Колкото повече мислеше за необяснимо манипулираната система КСИД, толкова повече се объркваше. Куин измисли безброй обяснения за странните програмни инструкции, които бе открила, но никое не заслужаваше сериозно внимание.

Вероятността пет отделни програмни засечки в компютърните системи на пет различни щата да свържат пет престъпления с очевидни сходства беше около едно на милиард. А шансът МТД случайно да са използвали реално съществуващ ДНК подпис за теста — макар че бяха достатъчно глупави да направят тази грешка — беше толкова малък, че би било трудно да се изчисли.

Куин протегна ръка и включи радиото на местна станция, предаваща кънтри музика. Гласът на Ханк Уилямс младши нахлу в колата, но не можа да проникне в съзнанието й и да прогони заключението, което тя отчаяно се опитваше да потисне — че престъпленията са реални и програмата на МТД е умишлено усилие да се прикрие връзката между тях.

Но въпреки доказателствата това изглеждаше невъзможно. Какво щяха да спечелят във ФБР, като запазеха в тайна факта, че двайсет и шест годишен преподавател в „Хопкинс“, художник и отшелник, обикаля страната и убива жени? И ако в манипулирането на КСИД бе замесен някой с висок пост във ФБР, какво можеше да й донесе това? Нищо добро. Странното и внезапно преместване в Куонтико започваше да й прилича не толкова на произволно действие, а по-скоро на преднамерен ход да се отърват от нея. И ако това беше истина, логично бе да я изпратят някъде, където да могат да я наблюдават. Дали някой във ФБР знаеше, че е поръчала докладите от разследванията?

— Не — високо каза тя, но музиката, изпълваща колата, заглуши гласа й.

Защо я обземаше параноя? Ставаше дума за програмен дефект, който ФБР не бяха забелязали. Най-късно в понеделник частната лаборатория, на която бе изпратила коса от Туейн, щеше да й съобщи резултата от анализа на ДНК. И тогава Куин щеше да разполага с всичко необходимо, за да запази работата си и да се погрижи Ерик Туейн да прекара зад решетките остатъка от окаяния си живот, рисувайки стенописи в килията си.

Тя спусна стъклото и се замисли за посещението си в дома му — за мириса на дърво и стари тухли, за ярките цветове и музиката, за физическата му красота и обезоръжаващото държание. Беше й неприятно да го признае, но бе невероятно вълнуващо да стои близо до толкова гениален и толкова зловещ човек. Да играе на котка и мишка с него и да успее да избяга.

Изведнъж колата се наклони, което накара Куин да опъне предпазния колан и я изтръгна от размисъла. Тя настъпи педала за газта и двигателят отново заработи равномерно, но не за дълго. След по-малко от минута Куин бе принудена да спре в ниските треви край пътя.

— Страхотно! — измърмори тя, грабна фенерчето от жабката и излезе в мрака.

Съдейки по звуците, до двигателя не стигаше гориво. Куин вдигна капака, наведе се и провери инжекционната система. Нищо. Тя отново седна зад волана и се опита да включи двигателя, но безуспешно. Дали не бе свършил бензинът? Но това не беше възможно, защото докато отиваше на работа, Куин бе напълнила резервоара догоре и уредът показваше, че има гориво. Отново слезе от колата, погледна полата и блузата си, опитвайки да си спомни колко бе платила за тях, седна на тревата и се пъхна под колата. Няколко удара по резервоара затвърдиха подозренията й, че е празен.

— Какво става?! — зачуди се тя, изправи се и изтупа дрехите си.

Стори й се невероятно някой да пробие резервоара, докато колата е била на паркинга пред Академията на ФБР.

Куин се пъхна под таблото и освети уреда за нивото на горивото. Той изглеждаше съвсем нов. Сякаш току-що бе монтиран, при това калпаво.

— Какво, по дяволите…

В същия миг тя чу бръмчене на двигател и после я осветиха фарове. Куин се надигна и видя стар пикап, който спря до нея. Мъжът вътре смъкна стъклото.

— Проблем ли имате, госпожице?

Тя сви рамене. Никой автомонтьор не бе докосвал колата й. Куин си я поправяше сама и беше сигурна, че не е сменяла нито един от измервателните уреди.

— Да, предполагам.

Човекът се ухили и изскочи от пикапа.

— Може ли да взема това?

Тя му даде фенерчето, като все още се опитваше да проумее какво се е случило.

Мъжът прегледа двигателя, обърна се, избърса ръце в мазните си джинси и рече:

— Да.

Гласът му я изтръгна от мислите и я върна в реалността.

— Какво?

— Карбураторът.

— Моля?

Той й направи знак да се приближи до него и посочи двигателя.

— Знам много неща за колите — провлачено каза мъжът. — Карбураторът ви е запушен. Проблемът не е сериозен, но няма да можете да помръднете оттук.

Той направи няколко крачки към пикапа си, оставяйки я да гледа двигателя, който изобщо нямаше карбуратор, още по-малко запушен.

Куин се обърна към човека и забеляза кола, която се приближаваше от противоположната посока. Мъжът погледна към автомобила, но сякаш не го видя. Колата спря на стотина метра от тях.

— Вижте какво, на трийсет километра оттук има град. Ще ви закарам дотам.

Куин усети, че дланите й се изпотяват, когато незабелязано започна да отвинтва болта, който крепеше крика от едната страна до двигателя. Тя отговори, долавяйки нервността в гласа си:

— Благодаря, но вече се обадих на „Пътна помощ“ от мобилния си телефон. Ще бъдат тук всеки момент.

Мъжът се усмихна и хвърли бърз поглед надясно, за да се увери, че колата, която бе спряла на пътя, е още там.

— Не мога да ви оставя сама тук. Защо не им напишете бележка?

Куин отвинти болта и стисна хладния метален крик.

— Не се безпокойте.

— Опасявам се, че трябва да настоя — каза той.

Провлаченият му говор изведнъж изчезна.

Мъжът протегна ръка към нея и Куин замахна с крика, като уцели рамото му. Ударът беше достатъчно силен, за да го извади от равновесие и да го повали на пътя. Куин видя изненадата на лицето му, осветено за миг от фаровете на пикапа, и чу изсвирване на гуми, когато третата кола потегли към тях.

Тя стоеше, стискайки крика, без да знае какво да направи. Мъжът се възползва от колебанието й, бръкна под джинсовото си яке и извади пистолет.

Този път Куин го удари по гърдите, използвайки всичката си сила. Тя ясно чу как въздухът излезе от белите му дробове и как пистолетът изтрака на асфалта въпреки шума от приближаващата кола.

Нямаше време. Тя се наведе през отворената врата на колата си, грабна раницата и хукна към пикапа на мъжа. Двигателят още работеше и Куин настъпи педала за газта. Третата кола спря, но след няколко секунди потегли след нея.

Куин усети удара, когато предната броня на автомобила блъсна пикапа отзад. Ръцете й станаха хлъзгави от потта и затрудниха използването на волана, докато се опитваше да се измъкне от преследвачите си. Тя забеляза в огледалото за обратно виждане, че колата зад нея намали скоростта и после отново я увеличи. Този път явно щеше да я блъсне много силно — катастрофата беше сигурна.

В последния възможен момент Куин дръпна назад лоста за скоростите и завъртя волана. Пикапът се плъзна на пътя, разби някаква дървена ограда и започна да подскача през ливада с окосено сено. Сетне калта намали скоростта му.

Куин не отлепи крак от педала за газта, избягвайки препятствията, доколкото това бе възможно с тази бясна скорост. Тя погледна назад и видя, че колата, която я преследваше, е спряла. Забеляза краткотрайно замъгляване на фаровете, сякаш някой мина пред светлините им. Тя наведе глава, продължи да кара напред и когато най-после излезе от черния път, настъпи до пода педала за газта.

 

 

Куин бутна празния пикап още няколко крачки напред и после се промуши между него и огромния резервоар. Големият пикап бе скрит зад затворена бензиностанция на осемдесет километра от мястото, където колата й се бе повредила. Тя понечи да се качи в кабината, но усети пристъп на клаустрофобия, затова грабна раницата си, прегърна я, за да се стопли, и се качи отзад.

Всичко беше планирано. Нямаше съмнение в това. Неизвестно как, те бяха разбрали къде отива. Бяха пробили резервоара й, за да я принудят да спре на най-усамотеното място на пътя между Куонтико и фермата на баща й. Бяха сменили уреда за нивото на горивото, за да не се усети.

Куин изведнъж осъзна, че цялата трепери. Кои бяха те? И какво искаха? Трябваше да е заради КСИД. Какво друго би могло да бъде? С изключение на тази история животът й беше съвсем обикновен. Които и да бяха, те не искаха загадъчните препращания в компютърната програма да станат публично достояние. Каква беше връзката им с Ерик Туейн? Покровителстваха ли го поради някаква причина? Защо? Каква точно причина биха могли да имат?

Когато се поуспокои, тя слезе от пикапа, приближи се безшумно до телефона на задната стена на бензиностанцията, пое дълбоко въздух и набра номера на Дейвид.

— Ало? — Гласът му беше сънен.

— Дейвид!

— Куин! Къде си? Цяла седмица се опитвам да се свържа с теб, по дяволите!

— Слушай, Дейвид…

— Колко е часът?

— Дейвид! Поне веднъж млъкни и ме изслушай.

— Господи! Какво има?

— Мисля, че съм в беда, и се нуждая от помощта ти.

— Какви ги говориш?

— Спомняш ли си онова място, където бягахме понякога, след като се запознахме?

— Имаш предвид…

— Не го казвай!

— Какво ти става, Куин?

— Може да ни подслушват.

— Да ни подслушват? Какво…

— Можеш ли да дойдеш там? След два часа?

— Да, предполагам.

— Не позволявай на никого да те проследи.

— Да ме проследи? Куин…

Тя затвори и хукна към пикапа. Бе останала твърде дълго там. Те сигурно я търсеха.