Кайл Милс
Човекът без сянка (66)

65.

— Четири, три, пет, нула — каза Прайс.

Ерик се наведе през стъклото и набра числата на малката клавиатура. Огромната порта се отвори и той подкара напред.

— Колко души има тук нощем, генерале?

— Само един.

Ерик почувства лек прилив на адреналин, когато чу отговора му. На паркинга имаше две коли.

Той погледна Прайс, който се бе вторачил в таблото и бе потънал в размисъл. Силните емоции през последните четири часа го бяха изтощили. На лицето му бе изписана разрушителна, смъртоносна решителност и нищо друго.

Ерик угаси фаровете и продължи да кара към едноетажната метална сграда пред тях.

Прайс изведнъж се оживи и скочи от колата, но този път Ерик беше подготвен. Той удари спирачки, отвори вратата, хукна след Прайс и го повали на земята.

— Ще го направим, както кажа аз — изръмжа Ерик в ухото му, наблягайки на всяка дума, като забиваше коляно в изранения му гръб. — Ясно ли е?

Прайс започна да се съпротивява, протегна ръка и го сграбчи за косата, но беше твърде изтощен, за да надделее над силата и младостта на опонента си. Ерик го повали по гръб и го стисна за гърлото.

Не бе изпитвал по-силна омраза. Нито към Ренкуист, който с такава радост съсипа живота му, нито към очевидно ненормалния Марън. Ерик вкопчи пръсти в гърлото му и си представи страданията на жените, преди да умрат. Знаеше, че е по силите му поне отчасти да отмъсти за тях. След няколко секунди Прайс пусна косата му и се опита да се освободи от хватката, но липсата на въздух го бе лишила и от последните остатъци на сила и координация.

Не.

Мъртвите жени трябваше да почакат още малко за възмездието си. Ерик отслаби хватката и отново се наведе към ухото на Прайс.

— Ясно ли е, генерале?

Прайс нямаше сили да отговори, нито да се съпротивява. Ерик го изправи на крака и го поведе към остъклената врата. На поста на охраната нямаше никого.

Прайс се изправи и набра кода на клавиатурата. Ключалката забръмча силно и Ерик влезе, като се движеше бавно и дърпаше Прайс зад себе си. Не се чуваше никакъв звук, нито се долавяше движение. Ерик се приближи до поста на охраната и надникна зад бюрото.

Пазачът беше мъртъв като онзи в МТД. Гърлото му бе прерязано и кръвта му бе изтекла на пода. Револверът му явно бе използван за разбиване на мониторите за наблюдение и бе захвърлен на пода отворен и празен.

— Той е тук — прошепна Прайс.

Ерик се обърна и го хвана за ръката.

— Не мърдай. Разбираш ли? Нито сантиметър.

— Елементът на изненада ни дава предимство. Но няма да е за дълго.

— Нищо не ни дава. — Ерик заобиколи бюрото и седна на стола на мъртвия пазач. — Компютърът отвори вратата, когато ти набра кода. Марън знае, че сме тук. И е готов. Затова е изпразнил револвера на пазача и е разбил мониторите.

— Тогава той бяга. — Гласът на Прайс прозвуча отчаяно. — Има аварийно стълбище…

— Не, генерале. Той няма да отиде никъде, докато не приключи. Камерите за наблюдение предават ли образ другаде?

Прайс сякаш не го чу. Той гледаше през рамото му към металната врата, водеща към склада.

— Генерале!

— Не… Не. Само тук.

Ерик натисна ENTER на клавиатурата пред него и екранът светна.

— Каква е паролата?

— Ами… Засечка 138.

Ерик я написа, затаи дъх и потърси функциите на охранителната система.

— По дяволите!

— Какво? — попита Прайс, който започваше да изглежда малко по-адекватен.

Вероятно най-после осъзнаваше, че това е последният им шанс. И са невъоръжени и очевидно очаквани. Марън изглежда отново щеше да спечели.

— Изключил е охранителната система. Има ли резервна програма?

Прайс поклати глава.

Ерик се опита да намери план на сградата. За щастие тази функция не беше премахната.

Прайс посочи на екрана.

— Намираме се тук, във фоайето.

— Къде се съхраняват резервните записи?

Генералът показа голямо помещение и после по-малка стая пред него.

— Това е контролният пункт. Използваме го за каталога и за работа по архивите. Отделен е с плексиглас от главния склад.

— По дяволите. В тази сграда няма нищо. Главен вход, зала, контролен пункт и баня. Не е необходимо да измисляме хитър начин, за да влезем. Няма къде да се устрои засада… Пропускам ли нещо, генерале?

Прайс поклати глава.

Ерик заобиколи бюрото, приближи се до металната врата в дъното, хвана дръжката и погледна Прайс.

— Той няма да ни даде втори шанс. Ще се справиш ли?

— Можеш да се обзаложиш.

Ерик отвори вратата и Прайс изскочи в тесния коридор.

Там нямаше никого.

— Не е далеч — тихо каза генералът и тръгна по коридора. — Там горе.

Ерик го настигна и застана до него. Прайс вече бе опрял гръб на стената точно до стоманена врата, водеща към малкото контролно помещение пред склада. Прайс мълчаливо отброи на пръсти и на три двамата нахълтаха вътре.

Нищо.

Стаята беше три на шест метра. Едната стена беше прозрачна, освен една малка част, покрай която минаваше плот, отрупан с компютри и канцеларски материали. Лампите не светеха.

Складът оттатък беше много по-голям. В дясната страна бяха наредени двайсетина лавици. Лявата половина беше почти празна, с изключение на друг нисък плот в задната част и компютър. В средата на пода имаше еднометрова купчина от компютърни разпечатки, сякаш подготвени за увеселителен огън.

Прайс посочи вратата, през която бяха влезли.

— Затвори я.

Ерик не помръдна.

— Не знаем къде е той и не искаме да ни се появи в гръб — обясни Прайс, тръгна напред, минавайки предпазливо през единствената друга врата, и влезе в склада.

Той имаше право, но Ерик не желаеше да прави нищо, което би забавило оттеглянето им, ако се наложеше.

Той затвори вратата. Ключалката беше електронна и Ерик сложи стол пред нея. Това нямаше да спре Марън, но поне щяха да го чуят.

Прайс бе спрял до купчината разпечатки и се вслушваше в тишината. Ерик приближи до него и тъкмо отвори уста да каже нещо, когато вдясно се чуха стъпки. Двамата се обърнаха по посока на звука и се вцепениха.

— Много умно, Ерик! Предполагам, че ти ме намери, а не това… нищожество — появявайки се, каза Марън и посочи Прайс.

Ерик сложи ръка на рамото на Прайс.

— Спокойно, генерале.

Марън беше неузнаваем. Лицето му бе осеяно със синини и безнадеждно изкривено от подутини и рани. Съдейки по миризмата, голямото петно отпред на скъпия му панталон беше урина.

— Куин? — попита Ерик. — Добре ли си?

В едната си ръка Марън държеше белезниците, с които бяха оковани китките й, а в другата — автоматичен пистолет.

— Куин?

Тя не отговори и не отмести поглед от пода. Физически изглеждаше невредима, но очите й не отразяваха нищо друго, освен стаята.

— Какво си й направил?

— Нищо — отговори Марън, бавно придвижвайки се наляво. — Не съм я докосвал.

Той стигна до единствения компютър в стаята и бързо написа някаква команда. Ерик обърна глава по посока на бръмченето. Вратата към контролното помещение още беше отворена, но другата, която водеше към коридора се заключи. Чудесно.

— Куин? — каза Ерик и тръгна към нея. Нямаше представа какво ще се случи, но знаеше, че тя трябва да е в пълно съзнание. — Хайде, Куин! Чуваш ли ме?

Главата й не се вдигна, но той видя слаб блясък в очите й.

— Казах ти, Ерик. Нищо й няма. Престани да се тревожиш.

Марън застана зад нея, допря брадичка до гърба й и погали крака й с дулото на пистолета. Ерик махна ръка от рамото на Прайс и направи крачка напред, но спря, когато Марън насочи пистолета към него.

— Съжалявам, Ерик. Тя твоя ли е? Кажи ми. Ако е твоя, може да си я получиш обратно. Прониквал ли си в това красиво малко нещо?

Ерик не отговори. Опитваше се да измисли как да преодолее трите метра между тях, без да бъде застрелян, но това беше невъзможно. Както винаги, Марън контролираше положението.

— Не. Разбира се, че не си, нали? Не ти върви с жените, а?

Прайс се промъкваше напред и успя да се приближи до Марън, който насочи пистолета към него.

— А ти, генерале? Защо си тук? Искаш да отмъстиш за семейството си? Или само да запазиш безценната си кариера?

Проблясъците в очите на Марън изведнъж избледняха и лицето му се отпусна.

— Знаеш ли, Ричард, никога не съм очаквал това от толкова младо момиче. Съзнаваш, че ги изчаквам да придобият известен опит и изисканост. Мислех, че така ще бъдат по-добре подготвени, за да разберат какво им правя. — Марън тъжно поклати глава. — Не мога да ти опиша колко дълбоко съм грешал. Тя разбра всичко. И се съпротивяваше. Като никоя друга. Много искаше да живее. Ще се гордееш да знаеш, че не се отказа до края. Докато не й разказах за теб. За… споразумението ни.

Този път Ерик не се опита да спре Прайс. Знаеше, че ще е безполезно. Тръгна след него, като очакваше изстрела и се надяваше, че ще има достатъчно време. Секундата уязвимост щеше да му даде шанс. Можеше да грабне пистолета и да го захвърли далече…

Марън удари с ръкохватката Прайс по лицето и го повали на пода. Ерик не бе успял да се доближи дори на метър и половина, когато Марън отново насочи оръжието към гърдите му.

После направи няколко крачки назад, влачейки Куин със себе си. Прайс се изправи. Ерик стисна челюсти, когато пистолетът се насочи към Прайс, но вместо да стреля, Марън дръпна плъзгача няколко пъти, изхвърли патроните и пусна оръжието.

— Мисля, че това ще направи нещата по-интересни, нали?

Прайс стигна пръв, но спря, когато Марън го хвана през лицето. Ерик блъсна с рамо Куин, която се запрепъва назад, а после с всичка сила замахна към главата на Марън.

Кокалчетата на пръстите му се плъзнаха безобидно върху черепа. Ерик се съсредоточи върху следващия си удар и късно видя ръката. Чу леко хрущене в главата си, когато юмрукът на Марън се стовари върху скулата му, и падна по гръб на плота зад него насред компютърния терминал. Отвсякъде се посипаха искри и той смътно осъзна, че прогарят фланелката му, докато се опитваше да овладее световъртежа си. На ръката му се запали малък огън и болката му помогна да проясни съзнанието си.

Марън сграбчи генерала за раменете и го тръшна към стената от плексиглас, без да обръща внимание на ударите върху подутото си лице. Когато Ерик възвърна равновесието си, Марън блъскаше главата на Прайс в стената.

Залитайки, Ерик тръгна натам, но когато стигна до средата на стаята, осъзна, че звукът се е променил. Ударите на главата на Прайс върху стената станаха приглушени. Той се съсредоточи върху двамата мъже и видя, че очите и устата на генерала са широко отворени, тялото му се е отпуснало като парцалена кукла и се свлича все по-надолу в уголемяващата се локва кръв, а черепът му е смазан.

Вратата.

Огънят се разпали, образувайки вонящ облак около Ерик, който продължи да се препъва напред. Куин още беше на пода, където бе паднала. Ерик я обхвана с ръце и я задърпа към контролното помещение. Тя не се възпротиви, но и не му помогна. Още беше пленница на света, който Марън бе създал за нея. Ерик искаше да й говори, но се опасяваше, че Марън ще го чуе.

Звукът от разбиването на черепа на Прайс заглъхна, когато бяха само на няколко крачки от вратата. Ерик мина от другата страна и докато отчаяно се опитваше да издърпа Куин през прага, останките на Прайс се свлякоха по стената.

Марън хукна към тях, хвърли се на пода и хвана глезена на Куин, преди Ерик да успее да я изтегли. Той гледаше ужасен как Марън пълзи по краката, как ръцете му се скриха под полата й…

— Не! — изпищя тя, най-после излизайки от унеса, когато Марън стигна до бедрата й.

Ръцете й още бяха завързани зад гърба, но тя започна рязко да се мята и да рита и това стресна Марън за миг. Куин изви гръб, фланелката й се скъса и разкри корема й и лъскав сребрист предмет, затъкнат в колана на полата. Ерик пусна ръката й, грабна скалпела и замахна. Марън опита да се дръпне извън обхвата му, но се заплете в полата на Куин. Скалпелът проникна само на няколко сантиметра от врата му и се заби дълбоко в плътта до ключицата.

Пронизителният писък, който се изтръгна от гърлото му, изобщо не приличаше на човешки. Той се освободи от гънките на плата, изправи се на колене, хвана скалпела и отчаяно се опита да го измъкне.

Точно това му трябваше на Ерик. Той сграбчи дръжката на вратата с едната си ръка, а другата заби в гърдите на Марън, поваляйки го по гръб. След миг издърпа Куин в контролното помещение и тресна вратата. Ключалката изщрака.

— Куин! — каза Ерик и се задави от дима, изпълващ въздуха около тях. — Добре ли си…

Неочакван удар с коляно в гърдите го накара да се претърколи на пода. Когато се съвзе, видя, че тя се е свила в малкото пространство между стената и шкафа.

— Куин, всичко е наред — рече Ерик и запълзя към нея.

Приглушеният звук на огъващ се плексиглас го спря. Той се обърна по посока на звука и видя, че Марън е притиснал длани и лице до прозрачната стена. Още стърчеше от рамото му скалпелът като странна антена. Алармата и бялата мъгла, разпръсваща се от тавана, стреснаха Ерик и го накараха да направи няколко крачки назад. Огънят от компютъра бе продължил да се разпространява и се движеше с изненадваща скорост по плота. Въртящият се във въздуха пушек, хаосът, създаден от пожарогасителя, бълващ пяна от тавана, и притиснатото до плексигласа лице на Марън напомниха на Ерик за картина от ада.

Марън изведнъж се обърна, хукна към вече стихващия пожар, спря в средата на стаята и падна на колене. Ерик застана така, че да го вижда по-добре как пълзи, но късно разбра какво прави Марън.

Той се хвърли на пода пред Куин и я закри с тялото си, когато трите куршума, които Марън бе успял да намери, се забиха в плексигласа. Куин се съпротивяваше, но Ерик я държеше здраво. Когато канонадата свърши, той се обърна и видя, че прозрачната стена се е напукала, но куршумите не бяха проникнали през нея.

Марън грабна димящ стол и се завтече към плексигласа. Куин изпищя, когато металните крака се удариха в стената.

— Всичко е наред. Чу ли? Нищо няма да се случи.

Ерик искаше да я утеши, но нямаше време. Марън отстъпи назад, докато застана до остатъците от огъня, и после отново хукна напред. Сцената беше почти сюрреалистична. Устата му беше широко отворена и бе очевидно, че той също крещи, но не се чуваше друг звук, освен алармата.

Куин, изглежда, се събуди от унеса, но още не беше в състояние да говори. Ерик мина покрай нея и видя, че тя лежи по гръб и е вдигнала крака, опитвайки се да измъкне ръце пред себе си.

Той хвана дръжката на вратата, водеща към коридора, и я дръпна с всичка сила, но тя не помръдна.

— Куин! Помогни ми! Трябва да се измъкнем оттук.

В същия миг се разнесе още един удар. Ерик се обърна и видя, че Марън отново отстъпва назад в бялата мъгла, разпръскваща се от тавана.

— Куин! Хайде! Помогни ми!

Ръцете й вече бяха пред тялото. Тя се изправи, но изглежда не съзнаваше, че Ерик е в стаята. Вместо да му помогне, Куин изтича до компютъра. Тя дори не вдигна глава, когато столът падна пред нея. Плексигласът се огъна видимо.

— Куин! — изкрещя Ерик. — По дяволите! Помогни!

Тя тракаше по клавиатурата и не го слушаше.

— Не мога да вляза!

Внезапният звук на гласа й го стресна и го накара да разсъждава логично.

— Той е изключил функциите на охранителната система. — Ерик блъсна болезнено рамото си в тежката стоманена врата. — Не можеш да отвориш оттам.

Куин го погледна.

— Ти никога няма да…

Звукът на скърцащ плексиглас я накара да млъкне, но тя не откъсна очи от Ерик, устоявайки на импулсивното си желание да се обърне и да погледне Марън, който продължаваше да атакува прозрачната стена.

— Никога няма да минеш през онази врата. Това е единственият ни шанс.

Ерик спря, дишайки учестено, и я погледна в очите. Те бяха съвсем ясни. Куин отново разсъждаваше.

— Опитай „Засечка 138“ — каза той и се приближи до нея.

Марън отново удари със стола по плексигласа. Този път единият крак проникна през прозрачната стена и проби дупка, широка пет сантиметра. Марън долепи устни до отвора и със зловещо съскане всмукна от относително чистия въздух в стаята.

— Влязох! Влязох!

— Казах ти, че е той изключил всичко, което можем да използваме — рече Ерик.

Тя прегледа командите и спря на „Противопожарен контрол“. Марън се дръпна от дупката и отново се приготви да атакува плексигласа, когато пяната изведнъж престана да се изсипва от тавана. Той спря, обърна се и погледна към задната стена. Повечето огньове тлееха, но на три места пламъците горяха на височина трийсет-четирийсет сантиметра.

Марън отново се обърна към Ерик и Куин и по лицето му се разля усмивка. Беше невъзможно да чуят какво казва, но Ерик разбра по устните му.

„Късно е.“

Марън отново хукна към тях и блъсна със стола прозрачната стена. Кракът пак я проби, но този път Марън не го извади, а започна да го върти насам-натам, разширявайки дупката. Ерик го сграбчи и отчаяно се опита да го бутне обратно навътре. Миг по-късно противопожарната аларма се изключи. Чуваше се само звукът от стържене на плексиглас и трескавото тракане на Куин по клавиатурата.

— Не знам какво правиш — каза Ерик, — но каквото и да е, направи го бързо.

Дупката стана десетина сантиметра и въпреки усилията на Ерик Марън продължи да я разширява.

Куин натисна ENTER и се разнесе бучене, от което сградата започна да вибрира. Димът в склада бързо се разсея, защото се бяха включили мощните вентилатори на тавана.

— Куин! Господи, какво правиш? Сега той ще може да диша! Димът…

И после Ерик разбра. Освен че пречистваха въздуха, вентилаторите разпалиха огъня. Пламъците, които само допреди няколко минути тлееха, изведнъж подскочиха и обхванаха плота.

Лицето на Марън беше само на няколко сантиметра от Ерик и за пръв път помръкна от несигурност. Той пусна стола, застана пред Куин и удари с две ръце по плексигласа. За миг на Ерик му се стори, че тя се усмихва.

Марън най-после се дръпна от прозрачната стена и изчезна сред лавиците в дясната половина на стаята.

— Отиде да търси пожарогасител — каза Куин и подаде още няколко команди от клавиатурата. Вентилаторите спряха и помещението отново започна да се изпълва с дим. След по-малко от минута не се виждаше почти нищо. — Къде е той? Виждаш ли го?

— Пожарогасителят е в дъното… Ще го намери, но няма да е лесно.

Мина още една минута и после Ерик забеляза движение. Той притисна лице до плексигласа и видя, че Марън тича сред дима и силно кашля.

— Намери го!

Куин беше готова. Тя натисна ENTER и вентилационната система отново забоботи. Пламъците стигнаха до метър и половина и плъзнаха към задната стена.

Марън махна предпазителя на пожарогасителя и се опита да угаси огъня, но след няколко секунди осъзна, че усилията му са напразни. Той се обърна и пак хукна към Ерик и Куин, като държеше пожарогасителя високо над главата си. Пожарогасителят не беше достатъчно остър, за да пробие плексигласа, но го огъна. Ако Марън отново удареше на същото място…

— Той няма да може да угаси пожара, Куин. Изключи вентилаторите. Ако не може да диша, няма да може и да разбие стената.

Тя не помръдна, а седеше спокойно, когато Марън се засили и пак блъсна пожарогасителя в плексигласа, който се огъна още повече и едва се крепеше.

— Куин, за бога!

Ерик се наведе и посегна към клавиатурата, но тя блъсна ръката му.

— Не!

— Да не си полудяла?

Ерик изтъркаля стола й далеч от компютъра, но Куин изтръгна клавиатурата от процесора и я хвърли на пода.

— Страхотно, Куин! Направо супер!

Тя се приближи до Марън, сложи ръце от двете страни на дупката и се вторачи в него.

— Господи! — измърмори Ерик, когато най-после разбра какво става.

Куин не искаше Марън да се задуши в пушека. Искаше да изгори жив.

Пламъците вече бяха обхванали всичко. Трупът на Ричард Прайс гореше, както и разпечатките и лавиците. Марън не можеше да се засили повече от две крачки от страх да не стъпи в огъня. Жестокостта и арогантността бяха изчезнали от лицето му. Бе останало само отчаяние.

Свръхестествената му сила започна да намалява. Димът също. Но Ерик усещаше горещината, излъчвана от плексигласа. Металният ръб на пожарогасителя все пак проби прозрачната стена. Но вместо да се опита да разшири дупката, Марън притисна лице в нея, като дишаше учестено, докато поемаше въздух в обгорените си бели дробове.

— Кучка! — изхриптя той, когато Куин се приближи до него и се взря в очите му.

Марън изплю кървава храчка в лицето й, но тя не реагира — нито на това, нито на омразата в гласа му, нито когато ризата му се запали и той започна да крещи и да се опитва да угаси с ръце пламъците. Нито на тишината, която последва.

Ерик се приближи предпазливо до нея, хвана ръката й и я дръпна от плексигласа. Погледна я и видя, че лицето й е безизразно. После я прегърна и я притисна до себе си. След няколко секунди от гърлото й се изтръгна тихо ридание и тялото й се отпусна.