Кайл Милс
Човекът без сянка (1)

Пролог

През високата дървена ограда около тях и дърветата, извисили корони отгоре, се процеждаше толкова оскъдна светлина от уличните лампи, че всичко наоколо тънеше в мрак. Студът не беше достатъчно силен, за да проникне през сакото на Брад Лоуел, който търпеливо стоеше пред стъпалата и чакаше. Преди тихото изщракване на отваряща се врата и последвалия лек полъх на топъл въздух преобладаващото усещане беше за ухание на натрупваща се роса.

Лоуел се огледа още веднъж, докато хората му предпазливо се движеха из къщата, разпръснати по отработена схема. В малкия заден двор цареше абсолютна тишина. Беше четири сутринта — два часа преди този безличен квартал в предградията да се размърда. Искаше му се да има още време, но в момента не можеше да направи нищо повече.

Единствената светлина в къщата — вероятно от всекидневната — угасна. Лоуел прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Извади от джоба си фенерче с форма на писалка, запали го и освети гумените подметки на мъжа, който се качваше по стълбите.

— Всичко е чисто. Щорите са спуснати — чу се глас от миниатюрния предавател в дясното ухо на Лоуел.

Той засенчи очи, когато лампите в цялата къща светнаха, и тръгна към втория етаж.

Един от хората му вече действаше в спалнята и преравяше съдържанието на чекмеджетата и лавиците. Беше си сложил ръкавици и работеше с вещина. В стаята нямаше нищо необикновено или подозрително. Лоуел знаеше, че ще бъде така. Леглото в средата бе застлано с покривка на цветя, а на вградената в стената лавица имаше плюшени животни.

Човекът, който претърсваше помещението, започна от дрешника, като внимателно взимаше кутиите за обувки от купчината на пода и вдигаше капаците. Когато спря и погледна през рамо, Лоуел си придаде безразличен вид и умело прикри яда, раздразнението и страха, нарастващи у него. Докато командваше, той трябваше да остане безучастен, но поне да създава илюзия за контрол.

— Мисля, че тук няма да намерим нищо, сър.

— Но все пак ще потърсим, нали? — попита в отговор Лоуел.

— Да, сър.

Лоуел слезе по стълбите, вслушвайки се в тихото шумолене на останалите от екипа му, докато се движеха експедитивно във всекидневната. Те спряха само за миг, докато той влизаше, зачитайки присъствието му. Но когато зае позиция до отсрещната стена, Лоуел сякаш вече бе забравен.

Трупът на жената лежеше с разперени крайници върху голям найлон, разпънат в средата на пода до окървавена работна престилка и два използвани презерватива. Китките й бяха завързани за дивана с телени закачалки за дрехи, а краката — от двете страни на тежка библиотека.

По непокътнатото й лице личеше, че е била красива. Сочните й устни бяха леко разтворени, разкривайки бели зъби, дългите й кестеняви коси бяха разпилени на пода под нея, а сините й очи бяха вторачени в тавана. Лоуел се приближи до трупа и клекна. Ако не беше сигурен, че жената е на около двайсет и пет години, би било невъзможно да определи възрастта й. Голото й тяло притежаваше грациозните извивки и гъвкавите мускули на младостта, но изваяните очертания бяха загрозени от безброй повърхностни порезни рани като от бръснарско ножче, които кръстосваха кожата й. Някои още бяха влажни — шокиращи червени резки на фона на засъхналата кафява кръв, обляла тялото и голяма част от черния найлон под него. Плътта на лицето й беше увиснала, загатвайки за часовете на агония, които бе изстрадала, преди да се предаде и да издъхне.

Лоуел се изправи и видя, че младият мъж пред него стои неподвижно. Той държеше мощен вакуум за събиране на веществени доказателства, но ставите на пръстите му бяха побелели от стискане на дръжката и очите му бяха вторачени в трупа.

— Проблем ли има, Гелър? — спокойно и уж безразлично попита Лоуел. Младежът беше новак и сигурно не бе виждал досега такова нещо. Реакцията му беше разбираема, но недопустима.

— Не, сър — отговори Гелър, вторачен изумено в онова, което бе останало от младата жена.

— Тогава работи, синко.

Лоуел усети ръка на рамото си, когато вакуумът тихо забръмча и младият мъж започна внимателно да го придвижва по килима около трупа. Обърна се и тръгна към коридора, следван от друг член на екипа.

— Коя е тя, Джон? — попита Лоуел, когато стигнаха до кухнята.

— Мери Дънигън, сър. — Той сложи на масата кожена чанта и тефтерче с адреси и телефонни номера. — Двайсет и шест годишна, икономически анализатор в частна компания в Окръг Колумбия. В календара й не е отбелязано нищо за утре или за почивните дни. Намерих много нейни снимки с един и същ млад мъж. Направени са в период от няколко години. Предполагам, че й е роднина, вероятно брат. Няма съобщения на телефонния секретар…

Гласът му постепенно заглъхна, явно приключваше.

— Това ли е всичко?

— За момента, да, сър. Ние…

Лоуел гневно му направи знак да млъкне.

— Така става, когато нещо се прецака, нали, Джон?

— Да, сър.

Шефът отново махна с ръка и мъжът облекчено забърза към всекидневната, за да помогне на колегите си.

Лоуел докосна челото си и пръстите му се навлажниха от потта. Всичко се беше объркало. До зазоряване оставаха два часа и той стоеше в хубава, чиста, средна класа къща в хубав чист, средна класа квартал, където лежеше трупът на добре образована жена с добра работа. На Лоуел му беше все по-трудно да си представи, че нещата може да станат още по-неприятни.

Избърса с ръкав потта от челото си и се върна във всекидневната. Двама от хората му използваха клещи, за да отделят трупа от мебелите.

— Готови ли сме? — попита женски глас.

Лоуел се обърна и видя Сюзан Прескът, която влезе в стаята. Тя беше си сложила перука с дълги тъмни коси и бе облякла панталон и всекидневна блуза, взети от дрешника на жертвата. Съответствието не беше пълно, но не беше и зле. Лоуел бе избрал Прескът за тази част от задачата заради ръста, телосложението и безкомпромисната изпълнителност.

— Взех почти всичко от банята и достатъчно от дрехите и обувките й, за да изглежда очевидно — продължи тя, затваряйки куфара, който държеше. — В аптечката имаше противозачатъчни хапчета за три месеца. Прибрах ги всичките.

Лоуел погледна двамата мъже, коленичили на пода. Те бяха освободили ръцете и краката на жертвата и се опитваха да преодолеят вкочаняването, за да съберат един до друг двата крака.

— Намери ли други лекарства, Джон?

Мъжът поклати глава, докато обвързваше с ремък глезените на жената.

— Претърсих другите две бани, нощното шкафче и кухнята. Нямаше нищо с рецепта. Мисля, че всичко е наред.

Лоуел отново насочи вниманието си към по-младия мъж, който помагате да увият жената в найлона и внимаваше кръвта й да не прокапе по килима. Лицето му беше пребледняло и челюстите му видимо трепереха.

— Гелър! — каза Лоуел.

Младежът изглежда не го чу.

— Гелър! Лошо ли ти е?

— Не, сър! — Гелър се изправи и положи усилия да го погледне спокойно в очите.

— Нямаме време за твоя проблем, Гелър. Ако трябва да напуснеш стаята, направи го. Никой няма да каже нищо. Разбираш ли?

— Добре съм, сър.

Лоуел се обърна към жената до него и я огледа още веднъж.

— Добре, Сюзан. Тръгвай.

Тя кимна и се отправи към гаража.

Лоуел стоеше в средата на всекидневната и опитваше да се съсредоточи. Не беше ли пропуснал нещо? Той огледа килима, докато хората му облепяха с тиксо найлона, с който бе увит трупът.

Всичко изглеждаше чисто. Лоуел знаеше, че няма да има отпечатъци, защото почистването им бе премахнало всички веществени доказателства, които можеше да бъдат намерени при нормален оглед. Свидетели? На този етап нямаше начин да разбере. Непредвидени проблеми? Винаги имаше такива. Трябваше да се справи с тях, когато възникнеха.

— Леко — предупреди той, коленичи и огледа долната страна на найлона, когато двамата мъже вдигнаха трупа. — Добре, чисто е. Вървете.

Лоуел ги последва до гаража. Сюзан Прескът вече седеше зад волана на форд таурус — колата на жертвата. Тя се наведе напред и миг по-късно багажникът се отвори.

— Как е колата, Сюзан?

— На по-малко от трийсет хиляди километра, сър — отговори тя през смъкнатото стъкло. — Резервоарът е пълен. Не забелязах неизправности. Фаровете и мигачите работят.

— Сър?

Лоуел се обърна към дъното на гаража, където двамата мъже се опитваха да вкарат вкочанения труп в малкия багажник. Беше очевидно, че така няма да стане.

— Ще трябва да счупиш краката, Гелър. Сюзан, слез и му помогни. Джон, ела с мен.

Лоуел тръгна към вратата, водеща към къщата, но не и преди да забележи скоростта, с която лицето на младия мъж отново пребледня. Нямаше възможност да изкаже съчувствието си, нито пък време, за да подхване Гелър, ако припадне. Младежът или щеше да се справи с проблема си, или не. И беше по-добре да го разбере още сега.

Лоуел посочи килима, докато влизаше във всекидневната.

— Ще трябва да го проверите още веднъж, преди да се махнем оттук. И след шест часа искам предварителен доклад за ситуацията. До вечерта трябва да знам всичко за жената. Разбирате ли?

— Да, сър.

— И ми кажете веднага щом полицията се намеси. После ще искам всекидневни доклади за хода на тяхното разследване.

— Ще се погрижа за това, сър — каза Джон и леко наклони глава, когато вратата на гаража започна да се отваря. — Ако имаме късмет, едва в понеделник ще разберат, че е изчезнала.

— Късметът не ме интересува — изръмжа Лоуел, позволявайки част от гнева, който разяждаше стомаха му, да се прокрадне в гласа му. — Няма да има повече никакви провали, Джон. Разбираш ли? Никакви.