Кайл Милс
Човекът без сянка (30)

29.

Червените символи трептяха пред нея, но тя не ги разбра веднага.

8:32

Куин изрита завивките, опита се да размотае полата от краката си и се обърна по гръб. Защо спеше с дрехите? И защо беше толкова тъмно? Няколко секунди по-късно тя забеляза ивицата светлина, проникваща през завесите, и огледа сумрачното помещение, в което се намираше. След още няколко секунди Куин установи, че това е хотелска стая.

Ерик Туейн.

Тя си спомни събитията през последните няколко дни и как накрая бе отстъпила волана на Ерик. Затвори очи и се съсредоточи, но това не помогна. Не помнеше нищо повече след онзи миг.

Куин седна и се огледа. Виеше й се свят. На съседното легло бяха разпръснати вече познатите полицейски досиета. Върху телевизора имаше два хартиени плика с продукти, а лъчът светлина, проникващ през прозореца, осветяваше кошче за отпадъци, пълно с кутии от кока-кола.

Куин свали крака от леглото и стана. Главата й пулсираше. Къде беше Ерик? Дали бе избягал от нея?

Тя се придвижи в сумрака, дръпна дългите до земята завеси и видя плъзгаща се стъклена врата, водеща към тераса с изглед към Вашингтон, Окръг Колумбия.

Ерик беше там и седеше на пластмасов стол. Беше само по джинси. Куин не отвори веднага вратата, а остана да го наблюдава. Той бе подпрял босите си крака на парапета и прелистваше папка на коленете си. На дясното му рамо видя незабелязана досега татуировка — черна решетка, изкривена в озадачаваща форма. Куин примига. Рисунката й се стори смътно позната. Може би нещо от часовете по физика…

Ерик обърна глава, когато тя отвори вратата, и проследи с поглед движенията й. Куин седна на стола до него.

— Кафе? — попива той и протегна ръка към електрическата кана, включена в контакта на стената до него.

— Има ли билков чай?

— Не. Имаше портокалов сок, но го изпих. Какво ще кажеш за една хубава поничка? — Ерик й подаде мазен плик. — Купих ти от най-гадните — с шоколадова глазура и пълнеж от крем.

Куин направи гримаса и поклати глава.

— Как стигнахме дотук?

— По нормалния начин. Коли, асансьори, коридори.

Тя се накани да пита за още подробности, но преди да успее да отвори уста, Ерик хвърли папката на плота и изчезна в стаята. Когато се върна, носеше пликовете с продукти.

— Имаме пасти, сладкиши с какао, „Кап енд Крънч“, курабии със смокини, какао, кокосов орех и ядки и „Малто Мийл“.

— „Малто Мийл“? Какво е това?

— Не знам. Но изглеждаше противно и реших, че ще ти хареса. Повечето програмисти, които познавам, имат диетичните изисквания на огромна азиатска хлебарка. Чакай… — Ерик бръкна дълбоко в плика и извади банан. — Бях го запазил за по-късно.

Куин го прие колебливо. Не бе свикнала да се събужда в хотелски стаи с непознати мъже. Особено с човек, когото преди четирийсет и осем часа смяташе за убиец психопат.

— Ти си един от онези, които стават с изгрева, а? — попита Куин, полагайки неубедително усилие да поведе разговор за незначителни неща, за да прикрие смущението си.

— Не съвсем… Нали съзнаваш, че е понеделник?

— Какво?

— Да, ти проспа неделята.

— Понеделник! Защо не ме събуди?

— Опитах, но ти ме удари с възглавницата.

Куин остави банана и потърка слепоочията си, надявайки се да намали пулсирането в главата си и да накара съзнанието си отново да заработи нормално.

— Добре ли си? — попита Ерик.

— Да. Какво прави през цялото това време?

— Пак прочетох досиетата. Имаше филмов маратон с Клинт Истууд и погледах малко.

— Откри ли нещо? Какво мислиш?

— Нищо интересно.

Двамата мълчаха известно време. Ерик гледаше града, а Куин се опитваше да анализира събитията през седмицата и да прецени какво знае, кое предположение може да е правилно и кое — фантазия.

— Не е задължително да е Луис — каза тя. — В разработването на КСИД са участвали много хора.

Думите й не предизвикаха реакция, макар да беше сигурна, че Ерик я чу. Делеше ги само метър разстояние.

— Продължавам да мисля, че сме на точната следа — добави Куин. — Луис беше най-очевидният заподозрян, но…

— Няма да нахълтваме в други къщи на агенти на ФБР, Куин. Не знам дали забеляза, но ние не ставаме за тая работа.

Тя отвори уста да се защити, но веднага я затвори, без да каже нищо. Ерик имаше право. Пък и Куин не знаеше кои са другите участници в разработването на КСИД. Тя още учеше в университета, когато системата се бе появила. Но от друга страна, Ерик бе използвал думата „ние“. Куин се вгледа изпитателно в лицето му — надяваше се изключителната й способност да разгадава мислите на мъжете да проработи и върху него. Но не се получи нищо и се наложи да разчита на по-директен подход.

— Това означава ли, че ми вярваш?

Той не отговори.

— Трябва да отговориш.

— Виждам онова, което си ми дала, и ми се струва реално.

— Това не е отговор.

— Дали мисля, че във ФБР има психар, който обикаля страната и коли жени, а армия от изнудвани престъпници го прикрива? Не знам, Куин. Звучи като изсмукано от пръстите.

Тя се вторачи в бетона под краката си.

— Разбирам.

— Не се отчайвай. Опитвам се да бъда обективен. Длъжник съм на Лиза. Ако имам и най-малката възможност да открия нейния убиец, ще го направя на всяка цена.

Думите му я успокоиха донякъде. Куин още не знаеше нищо за Ерик Туейн, но поне не беше сама. Тя си напомни, че нещастниците винаги се нуждаят от компания, взе банана от масата и го обели.

— Е, какъв ще бъде следващият ни ход? — попита Ерик.

Истината беше, че Куин нямаше представа. Тя беше сигурна, че всички улики сочат към Луис, и не бе помислила за резервен план.

— Не знам.

Той взе една папка от земята и отново я сложи на коленете си. Куин видя, че това е досието по убийството на Лиза Еган.

— Ренкуист? — попита Ерик.

— Какво за него?

— Докато ме тормозеше, около него се въртяха типове от ФБР. Докладите му бяха написани така, сякаш върши сам цялата работа, но ФБР определено присъстваше.

— Е, и?

— Ако ти беше убиецът и агент на ФБР, щеше ли да продължиш с разследването?

Куин се замисли. В думите му имаше логика.

— Смяташ, че… може би си го виждал?

— Убиецът ли? Съмнявам се. Не би ми се показал, но може да е задавал въпроси зад кулисите.

— Спомняш ли си някого от агентите?

Ерик поклати глава.

— Не помня добре имена и лица. Жалко, че не ми показаха номерата на значките си. Но Ренкуист вероятно ги е записал в бележките по разследването. Или ченгетата, участвали в разследването, може да си спомнят някой от ФБР, който е проявил необичаен интерес към случая. — Той сви рамене. — Това не е най-гениалният план на света, но не съм силен в тази област. Ако имаш по-добра идея, стига да не ни забъркаш в закононарушение, готов съм да я чуя.