Кайл Милс
Човекът без сянка (22)

21.

Куин бе тръгнала решително, но увереността й започна да намалява. С всяка измината крачка стъпките й по чакъла ставаха все по-тихи и колебливи. Тя спря на разклона между двете алеи за бягане за здраве. Дъхът й излизаше на бързи мъгливи облачета, озарени от слабите светлини на Вашингтон, проникващи през гъстата гора.

Куин не можеше да проумее какво се случва с нея. И колкото повече мислеше за това, толкова по-силно я обземаше параноята. Тя се опитваше да си внуши, че не трябва да се държи безразсъдно и да позволява на страха да измести логиката, но неуспешно.

Куин доближи часовника до очите си, за да види колко е часът. Беше 3:15. Дейвид сигурно вече я чакаше. Дейвид — единственият човек, на когото бе казала, че отива при баща си. Дейвид, когото бе заварила да рови в разпечатките й в деня, когато я лишиха от работата й в централата. Дейвид, чийто внезапен интерес да прекарва повече време с нея бе съвпаднал с откриването на грешката в системата КСИД.

„Престани!“

Куин положи усилия да помръдне, но краката й бяха като забити в земята. После изведнъж си спомни, че Дейвид бе поискал да сменят колите си, за да може тя да провери несъществуващ — както се оказа — проблем със спирачките му. Дали бе искал да претърси колата й? Или да й сложи проследяващо устройство?

Куин поклати глава. Сега вече наистина започваше да се побърква. Но въпреки тази самокритика тя се отклони от алеята, нагази в мократа трева, за да заглуши стъпките си, и се изкатери по малкия хълм, откъдето се виждаше останалата част от парка.

Дейвид беше там и стоеше под висока лампа. Куин се промъкна до една редица телефонни автомати, скри се зад тях и внимателно огледа района.

Нямаше нищо друго, освен дървета и безлюдни пътеки. Дейвид беше единственият движещ се обект в парка. Той нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, докато чакаше Куин да се появи от мрака.

Това беше глупост. Тя позволяваше скорошният й гняв към него да избухне неконтролируемо. Въпреки несъвършенствата си Дейвид не би предал приятел. Той можеше да й помогне. Работеше за хора на властта и имаше влиятелни приятели. Можеше да даде материалите от разследванията на хора, които да направят нещо с тях и да не подведат под отговорност самата нея.

— Хайде, Куин! — прошепна тя.

Но беше безнадеждно. Не можеше да се убеди. Тя погледна Дейвид още веднъж и после телефона, зад който се криеше. Ще му се обади. Да, това беше решението. Така щеше да се почувства по-добре.

Тя бръкна в чантата си, извади монета и набра номера на клетъчния му телефон.

— Ало?

— Дейвид…

— Куин! Къде си, по дяволите? Стоя в дъжда от половин час.

Той наведе глава и започна да обикаля светлия кръг под лампата.

— Съжалявам, Дейвид. Забавих се и… няма да мога да дойда.

Куин забеляза, че движенията му станаха по-бързи, но заради разстоянието между тях не можеше да види изражението и мимиките му, които познаваше добре.

— Шегуваш ли се, Куин? Събуди ме посред нощ и ме накара да дойда тук за нищо? — Гласът му започваше да звучи с онзи авторитетен тон, който Дейвид бързо възприемаше, когато се перчеше пред хората.

Куин присви очи, и се наведе напред, опитвайки се безуспешно да види лицето му, което беше скрито в сянка.

— Съжалявам, Дейвид.

Той заговори веднага, сякаш да не й позволи да затвори. Авторитетният му тон се смекчи и се превърна в загриженост.

— Направих каквото поиска. Уверих се никой да не ме следи. Каза, че си в беда. Какво става, Куин? Искам да ти помогна. Знаеш това, иначе нямаше да ми се обадиш.

Нещо не беше наред. Куин бе готова да приеме, че обичайната й проницателност беше леко притъпена от страх и объркване, но промяната у Дейвид беше очевидна. Той почти я молеше да й помогне — нещо абсолютно нехарактерно за него.

— Съжалявам, че те събудих, Дейвид. Трябва да помисля. Ще ти се обадя по-късно.

Той спря да крачи и запуши свободното си ухо, за да чува по-добре с другото.

— Куин, чакай…

Тя затвори, обърна се и си помисли, че е взела правилното решение. По-добре да бъде предпазлива, отколкото после да съжалява. Така казваше баща й. Разбира се, баща й вероятно би предположил, че има и други възможности за избор.

— Мамка му!

Гласът на Дейвид беше силен и отекна в парка. Куин спря и го погледна. Той размахваше телефона си. Когато се успокои, започна да набира някакъв номер, очевидно без да се притеснява, че е три и половина сутринта, и след миг заговори настоятелно, но Куин не чу нищо.

Разговорът продължи по-малко от минута. После Дейвид хукна към улицата.

— Искате ли още?

Куин отмести поглед от компютърния екран и погледна младия сервитьор.

— Няма да мигнете цяла нощ, а? — попита той и напълни догоре чашата й с чай.

Интернет кафето беше само на няколко преки от университета в Джорджтаун. Посещаваха го предимно студенти. Куин беше достатъчно млада, за да се слее с тях, и затова го бе избрала.

— Моля? — попита тя.

Сервитьорът кимна към компютъра.

— Не сте готова за теста?

Тя го възнагради с усмивка, която бе усъвършенствала през последната си година в университета. Учтива, но не и подканваща.

— Да. В осем часа съм на изпит. Знаете как е.

Той разбра намека й и тръгна към неколцина други посетители.

— Желая ви успех.

— Благодаря!

Куин се огледа, за да се увери, че никой не й обръща особено голямо внимание, и написа www.DNAassesment в полето за търсене. Връзката беше бавна и тя имаше време нервно да отхапе от кифлата до клавиатурата, преди страницата да се зареди.

Сърдечният й ритъм се ускори, когато щракна върху бутона за резултатите, но не защото не бе наясно какво ще види, а защото не беше сигурна какво трябва да направи с информацията, след като я получи. При кого да отиде? Не и във ФБР. Определено не и при Дейвид. Медиите? Местната полиция? Куин написа паролата в бялото квадратче в средата на екрана и натисна ENTER.

Тя отново погледна кифлата, докато компютърът получаваше достъп до информацията, но не можа да се насили да я вземе. Липсата на сън, адреналинът и кофеинът започваха да се отразяват на обикновено железния й стомах.

Куин прегледа информацията на екрана и спря, когато стигна до ДНК подписа, извлечен от косата на Ерик Туейн. Тя го гледа втренчено дълго време, без дори да погледне ДНК подписа на убиеца, който бе записала на листче.

Между двата нямаше нищо общо.