Кайл Милс
Човекът без сянка (31)

30.

Стаята беше уютна и малка — квадрат със стени не повече от три метра — и бяла като лабораторията. По стените нямаше нищо. Нямаше килим и шкафове, а само нисък плот с пет компютъра и един-единствен стол.

Първоначално помещението бе предназначено за склад към кабинета му, но преди известно време Марън го бе превърнал в лично убежище. Никой освен него нямаше достъп и не бе влизал там, откакто работниците бяха завършили промените, които бе поискал. Дори Ричард Прайс, чийто монотонен глас звучеше от тонколоните на един от компютрите, не бе стъпвал тук. Паролите му за достъп щяха да бъдат отхвърлени от малката клавиатура на вратата, макар че Прайс несъмнено не знаеше това.

Марън натисна няколко клавиша на клавиатурата пред себе си и изключи звука. Чрез главния компютър на МТД той можеше да записва разговорите по телефоните в комплекса. Всъщност Марън можеше да прави всичко. Но както обикновено, подслушването на телефоните не беше толкова интересно, колкото четенето на електронната поща. Прайс и колегите му имаха пълно доверие в технологията на кодирането и в повечето случаи основателно. Дори на Марън му бяха необходими години, за да я пробие.

Опитното му око веднага забелязваше кой от лошо написаните доклади на Брад Лоуел е важен. Онзи, който в момента се виждаше на екрана, изискваше неотложност, на каквато Марън рядко бе попадал.

Ерик Туейн не се бе появил. Къщата му беше претърсена старателно, но не бе открито нищо. По всичко личеше, че той е изчезнал без планиране или подготовка.

Въпреки тъпите рационализации и себични спекулации на Лоуел истината беше очевидна. Ерик си бе намерил друга жена, за да замени онази, която Марън му бе отнел. Красивата и явно изключително умна Куин Бари несъмнено щеше да се окаже забавна и за двамата.

Той затвори очи и даде воля на въображението си. Всичко беше съвършено. Но Марън едва сега осъзна, че именно това съвършенство е фаталната грешка. Той бе прекарал години в планиране, подготовка и организиране. Бе притъпил безнадеждно острието на непредсказуемостта и страха и това беше много важно. А сега Ерик Туейн и новата му приятелка щяха отново да го изострят.

Той изчисти екрана пред себе си и насочи вниманието си към компютъра в далечния край на плота. Беше го свързал с една от камерите на охраната за наблюдение и мониторът показваше реалната картина в коридор в административното крило. Все още нищо.

Марън забрави за времето, докато наблюдаваше движенията на незначителни мъже и жени, които влизаха и излизаха, водейки мъртвешкото си жалко съществуване. И фантазираше. За жените, които бе убил, и за следващата си жертва. Той се усмихна. Тя се бе превърнала във великолепна жена, но без да загуби уязвимостта в искрените си очи. Беше млада лекарка и се надяваше да специализира хирургия в университета „Джордж Вашингтон“. Тя беше близка с родителите си, но не толкова много със сестра си, която наскоро се бе преместила в Небраска. Изключително популярна в гимназията, а в колежа членуваше в женското дружество. И играеше хокей на трева…

На екрана се появи едър мъж в спортен екип и после също толкова бързо изчезна от ограничения обхват на камерата. Марън скочи, отвори вратата на стаята и хукна към главното помещение.

— Доктор Марън? Сър? — Асистентката му Синтия го гони няколко метра, но бързо се отказа.

Той беше напълно съсредоточен и в този рядък случай почти не я забеляза.

— Чарли! — извика Марън, изпречи се пред мъжа и блокира пътя му към изхода. Човекът явно беше тръгнал към спортния терен около базата на МТД. Щеше да извърви километър и половина и после да каже на всички, че е изминал три, както правеше всеки ден. — Как си?

Реакцията на Чарлз Банк изразяваше облекчение и гордост — далечен отзвук от паниката, която бе показал по време на първата им среща. Марън беше известен с факта, че отбягва общуването с хората около себе си, и му бяха необходими три месеца, за да подготви почвата за познанството си с Чарли. Понякога подозираше, че жалкият човечец се хвали с това пред колегите си.

— Добре съм, докторе. А ти?

Марън се наведе над чешмата и пийна вода отчасти заради ефекта и отчасти защото устата му изведнъж бе пресъхнала.

— Горе-долу. Хей, Чарли… виж какво… Може ли да те помоля за една услуга?

— Разбира се, докторе. От какво се нуждаеш?

— Купих на приятелката си подарък за рождения ден…

Банк протегна ръка и тупна Марън по рамото.

— Не знаех, че имаш приятелка, старо куче.

Марън беше подготвен за тази реакция и се усмихна стеснително, като внимаваше да не покаже отвращението си от допира на мъжа.

— Да, признавам. При това е много любопитна. Винаги намира подаръците ми, където и да ги скрия.

Чарли се засмя и многозначително поклати глава.

— Имаш ли нещо против за два дни да го скрия в багажника на колата ти?

— Там няма начин да го намери, а, докторе? — ухили се Банк и отново замахна към рамото му.

Този път Марън отстъпи встрани и за миг Чарли се обърка.

— Ама разбира се, докторе — рече Банк, без дори да помисли да попита Марън защо не скрие подаръка в кабинета си. — Ще ти донеса ключовете.

Марън избърса потта над устните си, когато Чарли забърза към вратата. Това беше последният ключ, който му трябваше. Той щеше да направи дубликат и да го сложи на верижката на врата си при другите два. Всеки път, когато подрънкваха върху кожата му, ключовете щяха да му напомнят, че то започва. След всичкото това време то най-после започваше.