Кайл Милс
Човекът без сянка (5)

4.

— Слизай.

Гелър изпълни заповедта, отвори широко страничната врата на микробуса и скочи в дълбока до глезените кал.

Според радиото ураганът Барт бе характеризиран като тропическа буря, но разликата беше тема на академичен спор. Скоростта на вятъра беше осемдесет километра в час. Проливният дъжд мигновено намокри дрехите и студът скова тялото на Гелър.

Той се опита да върви в светлината на фаровете, но установи, че блясъкът само отразява дъжда и го заслепява. Обърна се към микробуса и прокара пръст през гърлото си. Миг по-късно фаровете угаснаха и той остана в мрак сред бурята.

Тръгна предпазливо напред и забеляза телената ограда едва когато беше на няколко крачки от нея. Отне му няколко минути, докато намери вратата, и после още известно време рови във връзката ключове, но накрая успя да отвори.

— Тръгвай! — изкрещя Гелър.

Микробусът потегли и тъмната му сянка бавно мина край него.

— Заключи ли?

Гелър прокара пръсти през късо подстриганата си коса, изцеждайки водата от нея, и седна на мястото до шофьора.

— Не, сър. Сложих веригата и окачих катинара, както ми казахте.

Без да обръща внимание на отговора, Брад Лоуел настъпи педала на газта. Мракът, дъждът и замъглените стъкла изглежда не му пречеха и той караше все по-бързо по криволичещите улици. Гелър се запита колко ли пъти Лоуел е минавал през изоставената военна база, та успява да маневрира толкова точно и ловко при тези условия. Но след като размисли, реши, че всъщност не иска да знае.

— Колко остава още, сър? — попита той, за да наруши тягостното мълчание.

Но Лоуел очевидно не изпитваше същата потребност.

Гелър облегна глава на стъклото и се вторачи в мрака. Виждаше предимно хаотичното движение на дъжда. Но на всеки няколко секунди имаше краткотрайно намаляване на пороя или промяна на посоката и той съзираше част от околната обстановка. От бурята изникнаха призрачни очертания на площад и построени близо една до друга сгради, които бързо изчезнаха. Всичко изглеждаше мъртво. Също като товара им.

Той протегна ръка, за да се подпре, когато шефът му зави надясно, после превключи на задна скорост и рязко спря.

— Хайде — каза Лоуел, отвори вратата и изскочи навън.

Гелър още бе вкопчил пръсти в таблото, когато чу, че задните врати на микробуса се отварят.

— Гелър! Размърдай си задника. Веднага!

Той пое дълбоко въздух, мина през предните седалки и отиде в задната част на микробуса. Вътрешното осветление беше повредено и трябваше да действа на светлината на фаровете през предното стъкло.

— Хвана ли го?

Гелър протегна ръце надолу, сграбчи края на увития в найлон тежък пакет и скочи на земята. Двамата с Лоуел го понесоха към двойните врати на порутен бетонен склад. Пакетът стана хлъзгав от дъжда и на десет крачки от сградата Гелър изпусна единия край в дълбоката вода, течаща около глезените му.

— За бога, момче!

— Съжалявам — тихо каза Гелър и усети горещина, въпреки студения дъжд, който го заливаше. — Аз…

— Вдигни го!

Гелър приклекна и започна да се бори непохватно с мокрия найлон, но не можа да хване здраво и да го вдигне. Този път Лоуел заговори бавно, наблягайки на всяка дума. Обичайното му контролирано, почти механично държание изчезна и Гелър ясно долови гняв в гласа му.

— Помогни ми! Вдигни шибаното нещо.

Гелър затвори очи и положи усилия да обгърне пакета и да склещи ръцете си отдолу. Усещаше всяка издутина и извивка. Вкочаняването на трупа бе настъпило и пакетът беше твърд като каменна статуя. Статуя на мъртва жена, няколко години по-млада от него.

Изведнъж го обзе немощ, но Гелър се пребори с това усещане, отказвайки да предаде контрола на тялото си на съпротивяващото се съзнание. Добре че не бе хванал от другата страна — това щеше да бъде по-лошо, защото не знаеше как би могъл да докосне счупените прегънати крака на жената. Влязоха в голямо хале.

— Там горе.

Гелър помогна на Лоуел да сложат трупа върху конвейера в другия край на празното помещение, после отстъпи назад.

— Сър, бих искал да се извиня…

— Справи се чудесно.

Лоуел бе възвърнал хладнокръвието си и изглеждаше напълно безразличен, докато натискаше едно от копчетата, монтирани в стената. Шумът на бурята, проникващ в изоставената сграда, изведнъж бе заглушен от стържене на метални колела и свистене на газ.

Гелър се вторачи в увития в найлон труп, движещ се по лентата към отвор в стената, ограден от две тежки метални врати. Черният найлон и тиксото отразяваха приплъзванията на пламъка, който изскочи от тръбите край отвора в края на конвейера.

— Колко време ще продължи, сър?

Лоуел тресна двете крила на вратата след трупа и ги залости.

— Не много. Един час. Може би малко повече.

Гелър кимна сковано, без да е в състояние да откъсне очи от малката врата, зад която съскаше газта. Той усети топлината и се дръпна назад, за да я избегне.