Кайл Милс
Човекът без сянка (10)

9.

— Куин? Добре ли си? — Младият мъж бе спрял в средата на коридора, блокираше пътя й към компютърната зала на ФБР и преценяваше тъмните кръгове около очите й.

— Снощи стоях до късно — отговори тя и колебливо отпи малка глътка от стиропорената чаша в ръката си. Вълшебният й чай вече не действаше. Това винаги беше лош знак.

— Дано да си се забавлявала.

Куин направи гримаса и отчаяно се опита да си спомни името му. Бяха ги представили един на друг преди няколко месеца и вече се познаваха достатъчно добре, за да си кажат „здрасти“, но той очевидно се интересуваше от задълбочаване на взаимоотношенията им.

— Нямах такъв късмет, Чарли — каза тя, когато кофеинът най-после започна да реанимира мъртвите и умиращите й мозъчни клетки. — Работа, работа, работа. Нали знаеш.

— Ясно.

Куин нарочно погледна часовника на стената и тръгна.

— Довечера се опитай да поспиш — рече Чарли и се дръпна от пътя й.

— Едва ли… Няма голям шанс.

Куин продължи по коридора и без желание влезе в компютърния център. Наведе глава и се отправи към бюрото си, чувствайки се неловко от погледите, които усещаше върху себе си. Сигурно вече всички знаеха, че предния следобед Луис Крейтър й бе крещял.

Тя се осмели да погледне надясно и разбира се, един от служителите й се усмихна колебливо, макар да се преструваше, че гледа някъде покрай нея. Куин проследи погледа му и спря в средата на помещението.

Двамата мъже до компютъра й изглежда вече се чувстваха като у дома си. Единият седеше на стола и бе вдигнал крака върху кутиите с папките й, а другият бе преместил личните й вещи на пода и бе положил задника си на ръба на разчистеното й бюро.

— Извинете — каза Куин, като се приближи до тях, — мога ли да ви помогна?

Мъжът, който седеше на стола й, мързеливо обърна глава, ухили се самодоволно и незаинтересовано и отново се вторачи в екрана.

— Ти ли си Куин?

— Да. И това е моят стол.

— Трябва да отидеш да говориш с Луис — каза другият.

— Кои сте…

— Куин!

Тя се обърна и видя, че Луис Крейтър е подал глава от кабинета си.

— Може ли да дойдеш за малко?

Макар да беше глупаво, Куин имаше чувството, че личната й свобода е накърнена, и не искаше да оставя тези грубияни да се разполагат на мястото й…

— Куин! Веднага! — извика Крейтър, защото тя не бе помръднала.

Куин осъзна, че в компютърния център е настъпила пълна тишина, и послушно тръгна към кабинета на Крейтър.

— Седни — каза той и затвори вратата след нея.

— Кои са онези мъже, Луис? — попита тя, макар да знаеше отговора.

— Те са от „Модерна термодинамика“, създателите на програмата.

Куин усети, че мускулите на челюстите й се стягат, и дори не помисли да прикрие негодуванието си.

— Повикал си МТД?

— Казах да седнеш.

Отначало тя не помръдна от мястото си, но после реши, че войнствеността вероятно няма да подобри положението й.

— Луис…

Той вдигна ръка.

— Не се намесвай! Проектът трябва да бъде довършен, а от вчера е в застой.

— Мога да го довърша, Луис. Докато онези двамата разберат докъде съм стигнала, аз вече ще съм стартирала програмата.

— Я стига, Куин! Последния път, когато разговаряхме, ти дори не знаеше откъде да започнеш, по дяволите!

— Ще започна с програмата на МТД и отделните лабораторни системи. Продължавам да мисля, че проблемът не е в моята програма…

Крейтър се изсмя и поклати глава.

— Възхищавам се на самочувствието ти, Куин. Харесвам дори известна доза твърдоглавие. Но нека ти дам един съвет: не прекалявай. Никой не уважава човек, който отказва да признае, че е сгрешил. И не бихме допуснали агентите ни да притежават това качество. Ние играем в един отбор, Куин.

Тя присви очи, но не каза нищо.

— Знам, че направи всичко възможно, и оценявам усилената ти работа. Но сега очевидно си се натъкнала на нещо, което е над твоите възможности. Може би и аз имам известна вина за това…

Нямаше смисъл да спори. Колкото и тъпо да беше, Крейтър очевидно бе взел решение. И загатнатата заплаха в забележката му за агентите и отбора беше прозрачна.

— Къде отиваш? — попита той, когато Куин се надигна от стола.

— Да инструктирам онези типове. Трябва да им обясня много неща, преди да стигнат до същинската работа.

Крейтър поклати глава.

— Те ме увериха, че всичко е под контрол.

— Моля?

— Виж какво, Куин, те са професионалисти и не се нуждаят от помощта ти.

— Луис, аз съм професионалист и ти казвам…

— Премествам те да програмираш в Куонтико. Нейтън Шейл от отдела в помощ на разследванията се нуждае от модифициране на системата.

Куин го гледаше втренчено, докато той заобиколи бюрото и се отпусна на стола си.

— Сигурно не говориш сериозно, Луис. Програмният дефект не е очевиден и трудно ще бъде открит. Без помощта ми онези двамата напълно ще се объркат.

Крейтър сякаш не я чу.

— Защо не си прибереш нещата и не си починеш до края на работния ден? Казах на Нейт, че утре сутринта ще си там, готова за работа.