Кайл Милс
Човекът без сянка (43)

42.

— Наистина ми се иска да не беше го правил — каза Куин, макар да съзнаваше, че малко или повече говори на себе си.

Тя вече знаеше, че леко наведената глава и опулените очи на Ерик са признак на максимална концентрация. Той седеше неподвижно и гледаше големите букви, надраскани с черен маркер на стената на хотелската стая.

ГИМНАЗИЯ

РЕЗУЛТАТИ ОТ SAT

ТЪРСЕНЕ НА РАБОТА

СТУДЕНТКА

ЗАВЪРШИЛА

ДОСТЪП ДО СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ

ДРУГИ

Куин запълзя по пода, взе друг от кашоните, побрали историята на краткия живот на Шанън Дорси, и го довлече до онази част от килима, която си бе запазила като работно място.

Както се оказа, родителите на Шанън не бяха по-склонни от майката и бащата на Катерин Танър да се откажат от личните вещи на мъртвата си дъщеря. Те проявиха малко по-голяма предпазливост в съгласието си да ги дадат на ФБР, на Куин, но накрая се бяха съгласили.

— Мисля, че… Да, ето резултата от SAT на Шанън — каза Куин, като сложи на коленете си купчина листове. — Хиляда триста и деветнайсет точки. Не е зле.

Думите й изтръгнаха Ерик от унеса. Той прекоси стаята и скъса лепенките на един от кашоните на Катерин. Потискащата миризма на мухъл изведнъж се засили.

— Какво намери?

Ерик опря гръб в стената и се плъзна до пода, като държеше стар спортен трофей и купчина разноцветни тетрадки.

— Моля?

— Какво откри за изпитите SAT?

— Аха. Хиляда петстотин и осемдесет точки.

— Сериозно?

— Изненадва ли те?

— Ти имаш хиляда и шестстотин точки.

— Пропуснах да спомена нещо. — Той сви рамене. — Бях едва деветгодишен.

 

 

— Край! — каза Куин, вдигна очилата на главата си и потърка очи.

Часовникът показваше шестнайсет часа. Това означаваше, че преглеждат кашоните почти от пет часа. Тя сложи купчина любовни писма на Шанън в кашон, пълен с малки плюшени животни, и запълзя по килима към Ерик.

— Кафе — рече Куин и се отпусна до него.

Той обърна последната страница на служебната характеристика на Катерин Танър от работата й в стола на колежа.

— Мислех, че не обичаш кафе.

Тя се намръщи, наведе се пред него и почти легна върху краката му, закривайки с тялото си листовете, и взе кафеника от кашона до Ерик.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Куин и си наля пълна чаша.

Той я бутна лекичко, опитвайки се да я отмести.

— Ами… малко ме разсейваш.

— Да. Съжалявам. — Тя се дръпна, облиза лъжицата, с която бе разбъркала кафето си, и направи гримаса, усещайки горчивия вкус. — Сериозно. Какво да направя?

— Нищо. Не остава още много.

Куин легна на пода и подпря глава на крака му. Беше й малко трудно да пие в тази поза, но почувства, че схванатите мускули на врата й се отпускат.

Повечето кашони бяха напълнени отново и сложени на леглото, което двамата бяха избутали в ъгъла. До стената, под надписите, надраскани от Ерик, бяха наредени купчини с документите на мъртвите жени.

Въпреки топлината в стаята и на кафето Куин усещаше хлад. Тя изпитваше известен страх да бъде обградена от всички тези неща — книжни спомени за плът и кръв и за млади жени, които бяха дишали, работили, учили и чувствали, а после умрели от ужасяваща смърт без каквато и да било причина.

От друга страна им провървя, че получиха книжата. Разполагаха с почти всичко, останало от първите две жертви на убиеца. За съжаление се оказа невъзможно да вземат нещата на Лиза Еган. След нейната смърт родителите й се бяха преместили в Калифорния. Но в известно отношение Куин беше благодарна за това. От време на време те попадаха на някоя стара снимка или вещ, леко ухаеща на парфюм, или на бележка, разказваща за някаква радостна случка или победа, и за миг убитите млади жени сякаш оживяваха. Беше трудно човек да остане обективен.

Куин изведнъж осъзна, че Ерик е спрял да прелиства страниците и нетърпеливо барабани с пръсти. Той се опита да измъкне крака си изпод главата й, но купчините с кашони и кутии около него му попречиха.

— Това не ми помага да се концентрирам.

— Шшт! Мисля — измърмори тя, затвори очи и сложи чашата с кафе на килима.

 

 

— Готово!

Куин отвори очи и за миг се обърка. Заспала ли беше?

— Какво?

— Това беше последният кашон.

— Откри ли нещо друго?

— Не.

— Е, с какво разполагаме? — попита Куин и се подпря на лакът.

— Да видим. — Ерик запълзя по пода и седна пред книжата, наредени до стената. Под всеки надпис, който бе надраскал, имаше купчина, с изключение на един — ДОСТЪП ДО СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ. — Изглежда ФБР не са имали причина да проверяват някоя от тях. И сред вещите на Катерин няма копие от заявление за кандидатстване за работа във ФБР.

Куин се намръщи.

— И в нещата на Шанън не се споменава за ФБР. А Лиза?

Той сви рамене и поклати глава.

— Доколкото знам, тя само учеше. Не работеше.

— Тогава връзката с ФБР продължава да ни се изплъзва.

— При това бързо.

Куин тихо въздъхна и отпи от вече изстиналото кафе.

— Добре. С какво друго разполагаме?

Ерик се приближи до купчината под надписа ГИМНАЗИЯ.

— Посещавали са различни училища на стотици километри разстояние едно от друго — прелиствайки страниците, каза той. — И двете са се учили добре. Лиза и аз не сме разговаряли за това, но предполагам, че и тя е била отличничка, защото после е учила в Принстън.

— А другите интереси?

Той вдигна купчина панделки, завързани с ластик.

— Катерин е била плувкиня. Лиза и Шанън не са се занимавали със спорт. Всички са получили академични награди, но в различни области и от различни организации. Катерин е вписана в „Кой кой е“, но Шанън не е. За Лиза не знам…

— А резултатите от тестовете SAT?

Той сви рамене.

— Представили са се добре, но не и феноменално. Пък и откъде служителите в SAT ще знаят как изглеждат момичетата?

— Провеждащите изпита?

— Как ще разберат какви са резултатите им?

Куин се намръщи.

— Имаш право. Твърде сложно е. Мисля, че онзи тип има система, която е малко по-… как да кажа…

— Елегантна?

— Точно така.

— Давай по-нататък. Работа. Работили ли са за правителството?

Ерик прерови купчината и поклати глава.

— Шанън е работила за три големи фармацевтични компании. Намерих и писма от Южна Америка, където е писала дисертация за саламандрите или нещо подобно. Преди да се дипломира, Катерин е подписала договор с „Интел“.

— Казваш, че Лиза не е работила, докато е учила?

Той кимна.

— Започва да ми прилича на губене на време.

— Не. Трябва да има нещо, което свързва тези момичета. Колежите?

Ерик взе висока купчина с документи и запълзя обратно към Куин. Той й даде всичко, свързано с Шанън, а останалото запази за себе си.

— И така, Катерин е учила в Масачузетския технологичен институт. Има документи за кандидатстване в „Хопкинс“. — Тя го погледна, но Ерик поклати глава. — Обаче не знаем дали ги е изпратила. Има и писма, че е приета в Принстън и в Университета на Вирджиния. Не е успяла да влезе в Йейл.

Лицето на Ерик изведнъж доби хладно изражение.

— Добре ли си?

— Шанън е учила в Калифорнийския технологичен институт — каза той. — Има писма, че са я приели и в Станфорд, и в Харвард. И в Университета на Вирджиния.

Куин рязко вдигна глава.

— Университета на Вирджиния? А Лиза кандидатствала ли е там?

— Нямам представа. Възможно е.

— Господи! Това може да е връзката. — Тя скочи, но не знаеше какво да направи.

— Успокой се, Куин. И двете са от този район, а Университетът на Вирджиния е голямо учебно заведение. Може да е случайно съвпадение.

— А родителите на Лиза? Те сигурно знаят, нали? Как можем да се свържем с тях?

Ерик изглеждаше озадачен, сякаш не можеше да проумее какво става.

— Ерик! Как да намерим телефонния им номер? От „Справки“? Знаеш ли адреса им? А по интернет?

Тя крачеше напред-назад и не забеляза, че той надраска нещо на къс хартия. После я хвана за крака и каза:

— Опитай този номер. Отпреди десет години е, но може още да живеят там.

Куин застина за миг, после грабна листчето от ръката му.

— Защо не ми каза, че го знаеш, по дяволите?

— Точно това направих.

— Аз ли да се обадя, или ти?

— По-добре ти. Родителите на Лиза не говорят с мен.

— А, да.

След четвъртото позвъняване от другия край на линията се чу женски глас.

— Ало?

— Госпожа Еган?

— На телефона.

— Обажда се Куин Бари от ФБР.

Мълчание.

— Там ли сте?

— Съжалявам. ФБР ли казахте?

— Да, госпожо. Извинявам се, че повдигам този въпрос по телефона, но възобновихме разследването по смъртта на дъщеря ви.

Отново мълчание.

— Добре ли сте, госпожо?

— Открихте ли нови доказателства? Арестувахте ли… Ерик Туейн?

— Не. Всъщност господин Туейн вече не е заподозрян.

Усмивката на Ерик беше малко тъжна, но той намери сили да вдигне палец.

— Вече не е заподозрян?

— Не, госпожо. Разполагаме с доказателства, че той не е замесен. Смятаме, че смъртта на Лиза може да е свързана с убийствата на няколко други жени…

— Мили боже! Но полицаите ни казаха…

— Искам да ви задам един въпрос — прекъсна я Куин. — Спомняте ли си дали дъщеря ви е кандидатствала в Университета на Вирджиния?

Госпожа Еган не отговори веднага и с всяка изминала секунда на мълчание сърцето на Куин ускоряваше ритъма си.

— Мисля, че да.

— Сигурна ли сте?

Ерик стана, приближи се и долепи ухо до слушалката.

— Да. Но не се записа там. Само кандидатства в Университета на Вирджиния като резервен вариант.

Ерик застана пред Куин и без да издава звук, беззвучно изрече думата „събеседване“. Тя кимна.

— Ходила ли е там на събеседване?

— Ами… не.

Ентусиазмът на Ерик видимо намаля.

— Благодаря, госпожо Еган, много ми помогнахте. Ще ви държим в течение.

— Чакайте! Може ли…

Куин затвори и видя, че Ерик отново крачи из стаята.

— Как е разбрал? — попита той.

— Какво?

— Как изглежда Лиза. Тя не е ходила там.

Куин загриза палеца си, после пак взе телефона и се обади на „Справки“.

— Бихте ли ме свързали с канцеларията в Университета на Вирджиния?

По линията се чуха няколко изщраквания и после глас:

— Канцелария, аз съм Карла. С какво мога да ви помогна?

— Имам въпрос за процедурата по кандидатстване. Искате ли снимка на кандидатите?

— Снимка? Не.

— Така ли? — Куин изведнъж се почувства немощна и седна на кашона зад нея. Беше толкова сигурна, че е открила връзката!

— Не, госпожо. Премахнахме това изискване през 1998 година.

— Бинго! — каза Куин и затвори телефона.

— Искат снимка на формуляра за кандидатстване?

— Искали са до 1998 година.

— Господи! — Ерик отново започна да крачи напред-назад.

— Това трябва да е. Той е работил в Университета на Вирджиния на длъжност, която му е давала достъп до документите за кандидатстване, и е избирал онези, които го интересуват — умни и хубави момичета. После е чакал…

Гласът й потрепери. Обзе я ужас при мисълта как някакъв извратен садист разглежда снимките на млади момичета, чете есетата им и решава дали ще бъдат забавни жертви.

— И е наблюдавал — довърши мисълта й Ерик. — Как се развива животът им, в какви се превръщат. И ако още го интересуват, когато стигнат до определена възраст…

Куин се наведе напред и подпря лакти на коленете си, като го слушаше с половин ухо. Най-после знаеха нещо за убиеца. За пръв път, откакто бе започнала тази история, те имаха предимство. Но тя знаеше, че това няма да е за дълго.

— Какво смяташ да правим, Куин? Сега разполагаме с достатъчно информация. Само трябва да прегледаме архивите за служителите в Университета на Вирджиния и да намерим всички бели мъже, които са имали достъп до документите през оня период. И после да открием кой от тях работи за „Модерна термодинамика“.

— Пропусна част от описанието. Човек, който е работил в Университета на Вирджиния и сега е влиятелен член на организация със сериозни ресурси. Спомни си КСИД. И Ренкуист.

— Във ФБР трябва да има някой, на когото да се обадим, Куин. Да не е свързан с КСИД. И да му имаме доверие.

Тя поклати глава.

— Знам ли… Може би. Има един човек на име Марк Биймън…

Ерик престана да крачи.

— Къде съм чувал това име… Не е ли онзи тип, на когото прехвърлиха отговорността за подслушването на телефоните? Пишеше го във вестниците.

— Да. Сега той е шеф на клона на ФБР във Финикс. Говори се, че му хлопа дъската. Но не е корумпиран.

Ерик посочи телефона, но Куин не помръдна.

— Ами хората, който изгориха къщата ти, Ерик? Каза, че приличали на правителствени агенти.

— За мен всеки в костюм изглежда като правителствен агент. Не е задължително това да означава нещо.

— Но ако имаш право? Ако е замесено ФБР?

Той се замисли за миг, но сетне поклати глава.

— Мисля, че това е малко вероятно.

Тя се облегна на стената и не каза нищо.

— Куин? — колебливо попита Ерик. — Малко вероятно е, нали?

Куин пак не отговори.

— Криеш нещо от мен. Какво?

Тя го погледна в очите.

— Обещай, че няма да се вбесиш.