Кайл Милс
Човекът без сянка (6)

5.

— Какво? — извика Куин, наведе се напред и доближи нос на няколко сантиметра от дъното на мивката в банята. Контактната леща, която бе изпуснала, сякаш се криеше нарочно.

— Казвам ти, Куин, старецът беше адски ядосан! — Дейвид беше във всекидневната и не желаеше да се отдалечи от телевизора, но се опитваше да поддържа разговор. — Не знам какво е мислел Боб, но наистина оплеска нещата.

Куин най-после съзря лещата и успя да я залепи на пръста си. Изсуши я, отвори зачервеното си око и за трети път се опита да си я сложи. Хората не трябва да бъркат в очите си, за да виждат по-добре. Това не е естествено.

— От тази гледна точка не мисля, че той ще успее да спечели благоразположението на онзи мързеливец. А ти знаеш какво означава това, Куин.

Лещата се закачи в миглите й и едно мигване я изпрати отново в мивката. Това, заедно със злорадството в гласа на приятеля й и факта, че още нямаше представа какво е объркала в програмата за търсене в КСИД, беше достатъчно, за да избухне:

— За бога, Дейвид, Боб ти е приятел!

— Не му желая нищо лошо — извика Дейвид, сменяйки каналите на телевизора. — Но ако той не получи онази длъжност, може пък да съм аз.

Куин хвана крана и го завъртя гневно. На лицето й се появи доволна усмивка, когато непослушната контактна леща изчезна в канала.

— Предполагам — каза тя.

Сложи си черните очила с рогови рамки и отиде в спалнята. Стъпи на леглото и се огледа в малкото огледало на гардероба.

Куин се вторачи в отражението си за няколко секунди и пое дълбоко въздух, за да въздъхне. Свръхкъсата рокля, която Дейвид й бе купил, се опъна по тялото й и разкри малка част от бялото й бельо. Тя направи гримаса и грубо я дръпна надолу.

— Хей, Куин, струва ми се, че нещо гори.

Тя не отговори. Беше включила сешоара за пръв път от година. Пепеляворусата й коса беше дълга около четири сантиметра и Куин я поддържаше лесно. Но леко разрошената и стърчаща прическа не подхождаше на огненочервената микророкля. Нито очилата. Куин приличаше на момиче, което обръща буквите на кръстословицата в телевизионно състезание. При това без проклетите обувки с високи токове, също подарък от Дейвид, които добавяха още три сантиметра към ръста й от метър и седемдесет и седем. Жестоко!

Дейвид се вцепени за миг, когато Куин влезе във всекидневната, и едва не изпусна дистанционното управление. Тя смутено намести очилата на носа си и се погледна. Полата от шифон беше дълга почти до глезените й, но не закриваше коженото сабо на краката. Куин приглади безформения си пуловер, а Дейвид скочи от дивана и бавно се приближи до нея.

— Какво е това?

— Кое?

— Къде е роклята, която ти купих?

— Да. Роклята. Ами… Виж какво, роклята е малко… Не е съвсем…

— Каза ми, че ще я облечеш.

— Съжалявам, Дейвид! Не се чувствам удобно в нея. — Тя заби показалец в косата си. — Виж как стърчи. Няма да я помръднеш и с чук. И съм си сложила грим. Много.

Той я обиколи мълчаливо, очевидно равнодушен към онова, което Куин смяташе за страхотен компромис.

— Не разбирам, Куин. Наистина не разбирам.

— Какво не разбираш?

— Защо искаш да приличаш на дебела библиотекарка хипи?

Тя не знаеше как да реагира на това, нито дори дали въпросът изисква отговор. Остана на мястото си и примигна няколко пъти. Когато Дейвид спря пред нея и пъхна ръце в джобовете на обикновения си, но небрежно стилен панталон, Куин най-после се отърси от вцепенението.

— Виж какво, Дейвид, съзнавам, че не познаваш добре женската психика. Но мислиш ли, че трябваше да кажеш точно това?

Макар да не беше най-схватливият мъж, когото бе срещала, студената нотка в гласа й не му убягна. Той дори отстъпи на безопасно разстояние.

— Куин… Аз… Щеше да изглеждаш много красива.

— Щях да изглеждам като средно скъпа проститутка, натруфена с дрехи от „Лора Ашли“.

Тя видя как изписаната на лицето му изненада се превърна в гняв. Дейвид Бергън беше свикнал да има последната дума, особено що се отнасяше до жени.

— Какво се опитваш да докажеш, Куин? Че си много умна и красивата външност не ти трябва, за да успееш? Слез на земята. Вече не живееш във ферма в Дог Пач, Западна Вирджиния. Тук е Окръг Колумбия. Важно е как изглеждаш и как се държиш. Ако наистина искаш да станеш агент на ФБР, научи правилата на играта.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Дог Пач, Западна Вирджиния. Тази вечер сме пълни с комплименти, а?

Дейвид явно се притесни и осъзна, че е прекалил. Куин вдигна ръка и му направи знак да мълчи, преди да е започнал да отстъпва и да увърта.

— Виж какво, Дейвид, не мисля, че планът за тази вечер е добра идея.

— Какви ги говориш?

Тя въздъхна отчаяно, мина покрай него и тръгна към вратата.

— Куин! Къде отиваш?

Тя спря, сложи ръка на дръжката на вратата и се обърна към него.

— Ще се разходя с колата. Трябва да помисля. Имаш ли нещо против?

— За нищо на света — заяви той с онзи предупредителен авторитарен тон, който тя ненавиждаше. — Отиваме на купона. Хората ще питат за теб. Как ще изглеждам в очите им, ако не се появиш?

— Ще изглеждаш като ерген. Заключи вратата, след като излезеш.