Кайл Милс
Човекът без сянка (32)

31.

— Спри тук! — каза Куин, прегъвайки окъсания телефонен указател в ръката си. — Това е. „Кроухарт“ номер 643.

Ерик зави в страничната уличка и спря на известно разстояние от къщата. Сутринта се бяха обадили в балтиморската полиция, откъдето им бяха казали, че детектив Рой Ренкуист се е пенсионирал преди две години и сега живее спокойно, играе голф и лови риба.

— Хубав квартал… — измърмори Ерик. В гласа му прозвуча горчивина.

Той имаше право. Безлюдните улици бяха асфалтирани наскоро, а къщите — по-големи, отколкото Куин бе очаквала. На алеята имаше шевролет на не повече от две години.

Куин слезе от колата, заобиколи я и спря там, където не можеха да я видят от къщата на Ренкуист.

— Как смяташ да го направиш? — попита Ерик, който също слезе и се облегна на вратата на хондата си.

— Както при теб. ФБР подновява разследването за смъртта на Лиза Еган въз основа на доказателство, което може да я свърже с други убийства. И аз извършвам първоначалното проучване.

Той кимна, разглеждайки традиционното тъмносиньо сако и малко по-нетрадиционната й пола.

— Добре. Хайде да репетираш.

Куин се прокашля и извади от джоба си служебната карта.

— Господин Ренкуист? Аз съм Куин Бари и извършвам разследване за ФБР. Разполагате ли с няколко минути, за да отговорите на някои въпроси за случай, по който сте работили?

Ерик кимна мрачно. Настроението му видимо се бе развалило, откакто бяха потеглили от Балтимор към дома на Ренкуист. Но Куин не можеше да го обвинява. На възраст, когато обикновените момчета играят бейзбол и се тревожат за оценките си в училище, Ерик бе преподавал физика в колеж и през свободното му време го бе преследвала балтиморската полиция.

Тя не се възпротиви, когато той протегна ръка и махна очилата от лицето й.

— Имитация на рогови рамки — каза Ерик. — Възхищавам се на модните тенденции, но хората от ФБР не носят такива очила. Виждаш ли без тях?

Куин кимна.

— Те са за далечно разстояние.

— Добре. Обърни се. Казах ти.

— Какво?

— Полата ще свърши работа. Ако имаш възможност да се отдалечиш от него, това може да помогне.

Тя се намръщи. Още съжаляваше, че допусна да я убеди да си купи къса тясна пола.

— Говоря сериозно — добави Ерик, извади ябълка от джоба на якето си и шумно отхапа. — Ренкуист не е много сложен. Всъщност е тъпанар. Ще постигнеш много, ако му покажеш краката си.

— Ще запомня това — студено отговори Куин.

С мъка нормализира дишането си, докато вървеше към къщата на Ренкуист. Беше нервна не защото щеше да разпитва опитно ченге. По-скоро я тревожеше мисълта, че той може да не знае нищо. Ако и тази нишка се скъсаше, Куин нямаше представа какъв трябва да бъде следващият й ход. Ерик и без това не й вярваше напълно. При първа възможност щеше да я потупа състрадателно по рамото и да я разкара. И колкото и да й се иска да му се разсърди за това, нямаше да го направи. И на нея самата цялата история й се виждаше налудничава.

Куин спря пред вратата и нервно приглади полата си, отново опитвайки се да прогони мисълта, че е сама.

„Успокой се!“

Тя хвана месинговото чукче и авторитетно потропа два пъти, докато за пореден път повтаряше наум думите. По време на кариерата си Ренкуист несъмнено бе работил със стотици агенти на ФБР и Куин трябваше да се представи убедително.

Мъжът, който отвори, отговаряше на описанието, дадено от Ерик. Късата му тъмна коса беше сресана на една страна, имаше голям корем, а носът му очевидно бе чупен няколко пъти.

Мъжът се намръщи, но не каза нищо, само присви очи и се вгледа изпитателно в нея.

— Господин Ренкуист? — попита тя и бръкна в сакото, за да извади служебната си карта. — Аз съм Куин Бари. Извършвам разследване за…

Устните му се изкривиха в злорада усмивка. Куин млъкна, взря се в хлътналите му очи и разбра, че мъжът знае коя е. Тя колебливо отстъпи назад. Ренкуист протегна ръка и се опита да я хване. Но възрастта и наднорменото тегло го забавиха и пръстите му не успяха да сграбчат ръката й.

Когато безпогрешно различи звука от разцепване на дърво, Куин вече бе събула обувките си и бягаше. Тя се осмели да хвърли бърз поглед през рамо и видя, че мъжът, който я гони, не е нито възрастен, нито дебел. Външната врата на къщата на Ренкуист беше отчасти изкъртена от пантите от силата на човека, минал през нея.

Куин бягаше колкото й държаха краката, но мъжът бързо я настигаше. Той бръкна в якето си и Куин затича още по-бързо.

— Ерик! — изкрещя тя, молейки се той да наблюдава сцената. — Ерик!

Внезапната болка в главата й се появи абсолютно изненадващо. Светът около нея се замъгли и Куин усети, че пада по лице на асфалта. Мигновено започна да се бори отново да се изправи, но нямаше сили. Въпреки отчаяните опити тя успя само да се претърколи по гръб и да се подпре на лакът. Липсата на движение пред къщата на Ренкуист я озадачи. Зрението й започна да се прояснява и тя видя мъгляви образи пред себе си.

Мъжът, който я преследваше, беше спрял и стоеше неподвижно на около двайсет и пет метра. Куин примигна бавно и се опита да стане. Когато отново отвори очи, бе заслепена от ярка червена светлина.

Изведнъж около тялото й се увиха две ръце и я дръпнаха назад. Зрението й отново се проясни. Тя видя, че непознатият е приклекнал в класическа поза за стрелба и държи пистолет с лазерен мерник. Куин погледна ръцете, сключени на гърдите й, и видя, че върху едната свети червена точка.

Точката изчезна и мъжът отново хукна към нея, като стискаше пистолета. Той се приближи и Куин видя решителността, изписана на лицето му. После усети, че я хвърлят на задната седалка на кола. Изсвистяването на гумите бе последвано от удара на тяло, което се блъсна във вратата на колата.

В очите на Куин отново блесна нещо червено, но този път не беше ослепително. След миг тя осъзна, че това е кръв. Отпусна глава на седалката и разбра, че няма да има сили отново да се надигне. Предположи, че умира, но съзнанието й беше замъглено и не можа да реши какви чувства изпитва.