Кайл Милс
Човекът без сянка (13)

12.

Беше единайсет часът вечерта, когато Куин излезе на междущатско шосе номер деветдесет и пет и се отправи към светлините на Балтимор. Тя настъпи педала на газта, изчаквайки последната секунда, за да удари спирачки. Предпазният колан болезнено се впи в пълния й стомах, когато лексусът на Дейвид плавно спря. Това беше третият й опит да определи каква е повредата. И за трети път не откри нищо нередно. Куин тъкмо реши да се откаже и да обяви джипа за изправен, когато едно ченге забеляза безразсъдното й шофиране и я провери за употреба на алкохол.

Вечерята беше необикновена и Дейвид се държа по-добре, отколкото тя смяташе за възможно. Той отново се извини и изглеждаше неуверен и разкаян през цялата вечер. Като се замислеше, Куин вероятно се бе държала като абсолютна кучка, но просто не знаеше как да реагира. Дали Дейвид бе обсебен от очарователен демон, който имаше слабост към високи блондинки, облечени като библиотекарки хипи? Дали й изневеряваше и се чувстваше виновен? Наистина ли бе прозрял грешките си?

Каквато и да беше причината, промяната у него я обърка и сломи волята й. Куин беше необичайно мълчалива през по-голямата част от вечерята и му позволи да говори, опитвайки се да събере смелост. Но накрая всичко остана нерешено.

След вечерята Дейвид я покани в апартамента си, но тя отказа, използвайки като извинение предстоящия първи ден на новото работно място. Той изглеждаше искрено разочарован и се разстрои още повече, когато Куин му каза, че в петък веднага след работа ще замине за фермата на баща си. Дейвид намекна, че иска да отиде с нея, но тя се престори на разсеяна. После той добави, че се е надявал да прекарат стойностно време заедно. Наистина се изрази така — „стойностно време“. Да, сигурно беше обсебен и се нуждаеше от добра врачка, която да прогони злите му духове.

Куин огледа порутените сгради наоколо, докато джипът криволичеше по познатите улици в индустриалния район на Балтимор. Какво в този град я привличаше да се завръща там? Тя не се чувстваше съвсем удобно в атмосферата на Окръг Колумбия. Мястото й се струваше претенциозно и някак празно. А Балтимор беше истински.

Куин зави по тясна калдъръмена уличка и качи на тротоара колелата от дясната страна на джипа. Знаеше, че Дейвид би изтръпнал при тази маневра. Тя грабна раницата си от задната седалка и изтича до очуканата врата на бара на Бърти. Беше заключено, но отвътре се чуваше гласът на Патси Клайн. Куин удря по вратата цяла минута и най-после Бърти отвори.

— Куин? Какво правиш тук посред нощ?

— Бях в квартала.

— Аха. — Бърти огледа улицата и я пусна да влезе.

— Мислех да пийна нещо, но ако ще затваряш…

— Цяла вечер беше мъртвило. Няма причина барът да остане отворен. Сипи си. Направи и на мен.

Куин остави раницата си на едно от високите столчета и предпочете чаша вода.

— Вечерях с Дейвид — каза тя, докато смесваше за Бърти джин и тоник.

Възрастната жена престана да мете пода.

— Сериозно? Как мина?

— Изумително. Той сякаш беше друг човек.

Бърти се подпря на метлата. Изглеждаше толкова учудена, че Куин загуби нишката на мисълта си.

— Какво има? — попита тя.

— Понякога забравям колко си млада.

— Какво означава това?

— Мъжете не се променят, миличка. Или ги харесваш такива, каквито са, или не.

Куин махна очилата си и потърка очи, но замъгли още повече зрението си. Докато помагаше на Бърти да почисти, единственият извод, до който стигнаха, беше, че е нерешителна. Въпросът Дейвид, както бе станал известен, явно нямаше да се реши от само себе си.

Бърти се качи горе да си легне, но Куин остана, направи си чай и разтвори програмата на МТД на малкия бар. Това беше преди три часа.

Тя отново си сложи очилата и прати страницата, която току-що бе прочела, на пода. Куин бе прегледала два пъти алгоритъма на търсенето и бе установила точно каквото очакваше — елементарна и ефикасна програма за търсене. Сега беше по средата на раздела за въвеждане на информацията и бе на път да установи същото. Колкото повече се задълбочаваше, толкова често се питаше дали Луис беше прав. Системата на МТД работеше от години. Какъв беше шансът Куин да е права, а системата да греши?

И след още един час тя откри проблема. Куин беше уморена и сигурно щеше да пропусне най-обикновен ред от програмата, ако там нямаше един познат математически двучлен — 30, 33.2. Тя прерови раницата си, намери разпечатката с петте загадъчни попадения, прокара пръст надолу по страницата и стигна до неидентифицирания ДНК подпис.

15,16/30,33.2/16,20/20,25/11,17/14,16/8,13/11,11/9,11/10,10/8,11/7,9.3/9,13

Онзи ред от програмата на МТД, който бе открила, имаше недвусмислено предназначение — ако фрагментът ДНК съдържаше математическият двучлен 30,33.2, системата го пропускаше и прескачаше на друго място в програмата. Куин зарови ръце в документите, натрупани на купчина на масата, и изведнъж осъзна, че за пръв път от три дни се усмихва.

Намери онова, което търсеше, в купчината листове на пода до игралния автомат. На търсеното място имаше друг ред от програмата, почти еднакъв с първия. Но този път загадката беше математическият двучлен 8,13. И ако фрагментът съдържаше тази цифра, програмата прескачаше друг ред от програмата, прикрит в един от драйвърите към принтера.

— Имаме победител! — каза Куин, прокара пръст по загадъчния фрагмент и намери математическия член 8,13.

Четири часа по-късно тя още седеше в средата на пода, обградена от четиринайсет разпилени страници с произволни секции от програмата на „Модерна термодинамика“. Тринайсет от тях съдържаха по един от математическите членове във фрагмента ДНК, открити от модифицираната й програма за търсене. Ако съдържаше някой от онези двучлени, фрагментът препращаше програмата към следващата й функция. Ако и тринайсетте съвпадаха, програмата превключваше на последния ред от програмата, който решаваше дали математическите членове са подредени правилно. И тук следваше най-интересното. Ако бяха подредени правилно, компютърът получаваше инструкция да ги пренебрегне.

Куин прегледа страниците и редовете от програмата, които бе оградила, и се опита да проумее какво точно вижда. Нямаше съмнение, че старата система КСИД бе програмирана така, че да прескача определен ДНК подпис. Ако ФБР издирваше или се опитваше да сравни фрагмент ДНК 15,16/30,33.2/16,20/20,25/11,17/14,16/8,13/11,11/9,11/10,10/8,11/7,9.3/9,13, КСИД нямаше да го разпознае и резултатът от търсенето щеше да бъде отрицателен. Куин беше сигурна и в още нещо — онзи, който бе създал тази малка заобиколка, я бе скрил умишлено, разпръсквайки части от нея в системата.

Въпросът беше защо?

Тя стана, приближи се до бара и си наля още една чаша чай. Приготви се да отпие глътка, когато забеляза слабата светлина, проникваща през спуснатите щори на прозореца.

— О, не!

Остави чашата и погледна часовника с Елвис Пресли над бара. Наближаваше седем! Куин изтича до средата на помещението и отчаяно започна да събира листовете от пода.

Няма що, щеше да се представи страхотно на първия си работен ден. Щеше да закъснее, без да се е изкъпала, преоблякла и спала.