Кайл Милс
Човекът без сянка (61)

60.

— Гладна ли си?

Куин не можеше да се реши да го погледне, но не се осмеляваше и да се извърне напълно встрани. Тя се бе вторачила през предното стъкло и безуспешно се опитваше да намери утеха в нормалността, покрай която минаваха — магазини, ресторанти и хора. Но вече нищо от това не изглеждаше част от нейния свят. Вселената се бе свила до интериора на колата и мъжа в периферното й зрение.

— Гладна ли си? — повтори Марън.

Куин се премести няколко сантиметра и болката в стегнатите й в белезници ръце се усили. Лицето на Марън продължаваше да се подува и да потъмнява, но беше трудно да се определи доколко деформацията се дължи на нараняванията и доколко — на остатъка от човешки облик, който постепенно го напускаше.

Куин искаше да говори, да каже нещо, което би го спряло. Според учебниците тя можеше да въздейства на такъв тип убиец и да се опита да направи така, че да изглежда реална, а не съпротивяващ се реквизит във фантазиите му. Но тя знаеше, че у него не е останало нищо, на което да въздейства. Той само щеше да се забавлява.

— Трябва да поддържаме силите ти — добави Марън, зави към крайпътния „Макдоналдс“ и без да откъсва очи от нея, поръча. — Два сандвича със сирене, две големи порции пържени картофи и… две безалкохолни билкови напитки.

Той взе скалпела и Куин затаи дъх, когато докосна кожата й точно под подгъва на полата й. Ръката му бавно се плъзна по крака й, надигайки плата. Марън натисна скалпела, сряза бикините й и Куин усети острието.

Тя се опита да овладее треперенето си, когато Марън се обърна към нея и се усмихна. Разцепените му устни се отвориха и по брадичката му потече кръв. Въпреки това Куин видя, че очите като по чудо се преобразиха и почти възвърнаха нормалния си вид. Но метаморфозата не беше пълна като в МТД. Способността му да създава илюзия за доброжелателност и любезност изчезваше наред с всичко останало.

— Осем долара и двайсет и три цента, моля… Хей, господине, добре ли сте?

— Да. Благодаря, че попитахте.

Куин не видя лицето на девойката, а само ръката й, докато Марън й даваше банкнота от десет долара.

— Задръжте рестото.

Тя искаше да изкрещи, но от гърлото й не се изтръгна звук. Пред тях нямаше кола. Куин знаеше, че ако издаде звук, Марън ще използва скалпела между краката й. Но не достатъчно, за да я убие. Щеше да я разреже и после да настъпи педала за газта. Щяха да заминат, преди момичето на гишето да е разбрало какво става. И Марън щеше да се ядоса още повече. Очите му се изцъклиха от злоба, но имаше и още един нюанс — силно задоволство, граничещо със сексуално удовлетворение.

Той отдалечи скалпела мъчително бавно. Изглежда вече бе забравил за плика с храната и двете чаши на таблото. За него най-важното беше контролът. Беше й позволил да му се противопостави и Куин се бе уплашила да се възползва от възможността.

— Какво искаш от мен? — чу се да казва тя след няколко минути мълчание.

Макар че не искаше да знае отговора и изпитваше желание да се самозалъгва до последния възможен момент, Куин вече не издържаше на тягостното очакване. В съзнанието й безмилостно се редуваха образите на мъртвото момиче, на младата жена в къщата на Ерик и снимките от полицейските досиета.

— Имам изненада за теб, всъщност за нас — каза Марън.

Куин затвори очи. По лицето й започнаха да се стичат горещи сълзи. Нямаше кой да й помогне. Никой не знаеше, че Марън съществува. Дори някой да знаеше, нямаше да може да ги намери, освен ако той не пожелаеше. Тя си представи тялото на Ерик, отпуснато върху строшената масичка за кафе на Прайс, и болката и смъртта около него. Донякъде Куин се надяваше, че Ерик е мъртъв. В края на краищата така щеше да бъде по-лесно.