Кайл Милс
Човекът без сянка (55)

54.

— Там има охрана — прошепна Куин.

Марън надникна за миг зад ъгъла и после се дръпна назад.

— Да.

— Какво ще правим?

— Ти вероятно ще можеш да избягаш. Ще те измъкна оттук, преди някой да се е намесил. Но нямаме много време…

— А Ерик?

— Предполагам, че ще го убият.

— Няма да тръгна без него.

Марън кимна замислено.

— Ще отида да заговоря дежурния и да отклоня вниманието му. Какво ще кажеш?

Куин видя безрадостната му усмивка и изведнъж се обърка.

— Но… аз мислех, че…

Той повдигна вежди в недоумение.

— Какво мислеше?

Тя отново се ужаси от него. Сегашният им съюз беше нелеп. Какви бяха мотивите му? Марън не й помагаше от доброта.

Той я подмина спокойно и тръгна по коридора. Стискайки ножа в двете си ръце, Куин надникна зад ъгъла и го видя как се приближава до пазача.

— Тук ли е Ерик Туейн? — Гласът му отекна в коридора, докато Марън умело заобиколи около пазача, който се обърна с гръб към Куин.

— Опасявам се, че не мога да ви кажа, сър.

— За бога! — рече Марън. — Трябва да поговоря с него три минути за проблем, на който се натъкнахме.

— Съжалявам, сър. Имам заповед.

— Тогава защо не се обадиш на генерал Прайс и не поискаш разрешение? Нямам време за губене.

Марън беше сериозен и убедителен. Куин реши, че може да остави на него да се справи с ненужното насилие. Това беше едно от предимствата да имаш психопат на своя страна.

Той я погледна и желанието му да се забавлява пролича мигновено. Марън се опитваше да я принуди да действа прибързано и ясно й даде да разбере, че ако ще спасяват Ерик, Куин трябва да го направи.

— Обади му се — каза той и отново й кимна. — Там има телефон.

Пазачът не реагира веднага и се замисли. Нямаше много време. Ако тръгнеше да се обади по телефона, щеше да мине покрай Куин. Сега или никога!

Тя излезе от ъгъла и безшумно тръгна по коридора, криейки ножа зад гърба си. Приближи се само на няколко сантиметра от пазача и застана неподвижно. Марън явно ставаше нетърпелив и нарочно погледна над рамото на човека, вторачвайки се изпитателно в нея. Куин замахна с всичка сила точно когато пазачът започна да се обръща.

Тежката метална дръжка уцели тила му. Мъжът изстена и се строполи на пода.

— Много добре, Куин. А сега го довърши.

— Какво?

— Когато дойде в съзнание, той ще вдигне тревога и ще те хванат.

— Да го убия? Не…

— Ако не те е грижа за теб, помисли за Ерик. Ти си виновна, че той е в това положение, нали?

— Няма да го убия.

По лицето на Марън се изписа разочарование. Той пъхна електронната карта в процепа на стената.

— Решението е твое.

— Ерик!

Той скочи от леглото и я прегърна.

— Куин! Господи! Добре ли си?

— Да. А ти?

Ерик се дръпна назад и я погледна в очите, сетне забеляза окървавения нож в ръката й.

— Куин, по дяволите, какво…

Той изведнъж я сграбчи за ръката и я дръпна зад себе си. Марън влизаше в стаята.

— Ерик Туейн — каза той и небрежно се отпусна на леглото. — Колко си пораснал!

— Марън! — Ерик отстъпи няколко крачки назад, прикривайки Куин с тялото си.

— Откога не сме се виждали, Ерик? Едва те познах. Последния път, когато те видях, беше на не повече от петнайсет години.

— Ти си убил Лиза, Едуард!

Марън завъртя очи и лениво посочи Куин.

— Би трябвало да ми благодариш. Виж колко по-красива приятелка си намери.

Куин се притисна до гърба на Ерик и уви ръце около кръста му, за да го успокои и да не му позволи да извърши някоя глупост.

— Копеле! Как можа да го направиш?! Кой ти дава правото да…

— Трябва ли да се обиждаме, Ерик? А що се отнася до това кой ми дава правото, ти вече знаеш истината, нали? Правителството на Съединените щати ми дава правото. Те ми дават и много повече. А в замяна аз правя така, че да се чувстват в безопасност в света, който са създали. Споразумението е перфектно, особено когато алтернативата беше затвор и вероятно дори екзекуция…

— Но реалността не се оказа толкова привлекателна, колкото фантазията — каза Ерик.

— Винаги е така, нали? — Марън стана и се отправи към отворената врата. — Мисля, че е време да тръгваме. Последвайте ме.

Той изчезна в коридора и Ерик се обърна.

— По дяволите, какво става, Куин?

— Марън ни помага.

— Не. Помага на себе си. Знаеш, че е така.

Тя поклати глава.

— Имаме ли избор, Ерик? Не искам да тръгвам с него, но не искам и ти да останеш тук.

— Куин…

Тя го хвана за ръката и го задърпа към вратата. Знаеше какво ще каже, но не желаеше да го чуе. Марън ги чакаше в коридора и държеше два пластмасови пропуска като закачения на ризата му.

— Сложете си ги.

Те ги закачиха на гърдите си и зачакаха да видят какво ще стане по-нататък. Марън с раздразнение посочи пазача, който лежеше на пода. Ерик разбра подсещането и издърпа в стаичката изпадналия в безсъзнание мъж. Когато той излезе и затвори вратата, Марън вече вървеше по коридора.

— А камерите за наблюдение? — попита Куин, щом го настигнаха.

— Изключих ги от централното захранване. Нито една не работи.

— Може някой да ги включи.

— Сигурен съм, че ще опитат.

Тримата стигнаха до поста на охраната. Зад бюрото нямаше никого и мониторите излъчваха само смущения.

— Ще тръгнете по този коридор — каза Марън и посочи вдясно. — Дълъг е и минава под комплекса. Щом видите втори коридор, завийте наляво и го извървете до края. Там има пост на охраната като този, но с врата, водеща навън…

Гласът му заглъхна и Куин и Ерик проследиха погледа му до вратата на поста на охраната.

— О, не! — рече Марън. — Това изглежда подозрително, нали, Куин? Куин?

Тя излезе от унеса и го погледна.

— Имаш ли нещо под пуловера си?

— Какво?

— Назад, Марън — намеси се Ерик. — Кълна се, че ще…

Марън му направи знак да мълчи и се обърна към Куин.

— Искам да ми дадеш пуловера си. Но, разбира се, само ако имаш нещо отдолу.

Куин изхлузи пуловера през главата си и му го даде, като остана по фланелка. Не знаеше какво друго да направи.

Марън кимна учтиво, заобиколи бюрото, пусна пуловера на пода и започна да го бута с крак, опитвайки се да попие голямата локва кръв, пълзяща под вратата. Той избърса, колкото можа, отвори вратата и хвърли пуловера в стаичката.

Дежурният, който несъмнено бе седял зад бюрото по-рано през деня, сега седеше облегнат на купчина сложни уреди и компютри. Главата му беше отпусната назад, а гърлото — прерязано.

Марън затвори вратата и се обърна към Куин и Ерик.

— Докъде бях стигнал? А, да. След като излезете от сградата, ще се озовете на… Слушате ли?

Куин опита да се съсредоточи върху думите му.

— Ще се озовете на голям паркинг. Завийте наляво и вървете покрай сградата. Зад ъгъла ще видите синьо исузу, паркирано до стената. — Той извади връзка ключове, но Куин не можа да се реши да се приближи достатъчно, за да ги вземе. За щастие Ерик се престраши и Марън ги пусна в ръката му. — На асистентката ми са. Няма да й трябват.

Марън махна часовника си и го подаде на Куин, която се дръпна назад. Но той хвана ръката й и бавно започна да го закопчава на китката й. Ерик не се намеси, но наблюдаваше напрегнато и чакаше да види докъде ще доведе всичко това.

— Точно в четири часа — продължи Марън — в лабораторията ще стане инцидент, който ще разруши цялата сграда. Разполагате с десет минути. Предлагам да не ги прахосвате.

— Ще унищожиш сградата? — попита Ерик.

— Те ме затвориха тук. Всичко, което виждате, е откраднато от мен, от моя ум. Няма да им го оставя.

— Защо ни помагаш?

Без да отговори, Марън се обърна и тръгна натам, откъдето бяха дошли.

 

 

Коридорът беше тих, но не и съвсем безлюден. Пропуските, които Марън им бе дал, изключваха подозрение и предизвикаха само кимане и усмивки.

— Още пет минути — каза Куин, поглеждайки часовника на китката си.

Те бяха спрели пред яркочервен пожарогасител и лост на алармена система в стената.

— Имаш ли представа колко души работят тук? — попита Куин.

— Не. Може би стотици.

— Всички ще бъдат убити.

— Да.

Тя протегна ръка и хвана лоста на алармената система, но не го дръпна, а погледна Ерик, за да разбере дали е съгласен. Той прехапа устни, после сложи ръка върху нейната.

— Не мога да повярвам, че правим това.